Когато чу вестта за смъртта на брата си Йона, царицата падна като подкосена в кочията. С бързо движение госпожа Теодора заповяда на кочияша да подкара в най-голяма бързина към палата, понеже веднага почувства грохота на народното негодувание, което се надигаше с бързината на буйно придошли води.

И седна до снаха си с високо издигната глава, корави зеници и стиснати устни, едва сдържаща болката и яростта си. Деспина Росана, се помъчи да подкрепи загубилата свяст царица, която полека-лека се съвзе, скри лице в ръцете си, заплака тихо и горещо.

Само Мария остана замислена и неподвижна. Свита в единия ъгъл на кочията като подплашена птичка, в този миг тя единствена мислеше за този, който никога не бе се връщал в България с разбити войски.

Госпожа Теодора се бунтуваше за неуспеха на сина си, Целгуба оплакваше брата си.

Мария скърбеше с всичката горещина на асеновската си кръв за тъмното петно, което засеняваше родната й земя, престола, на който бе седял непобедимият й баща.

Глава IX

Като ранен звяр в потуленото си леговище се таеше цар Борил в непристъпната Царевецка твърдина. Двойни стражи обикаляха ден и нощ всички наблюдателници, по кулите бяха повикани нови, скъпо платени наемници, само най-верните люде пазеха тремовете и входовете на палата. Никой нямаше достъп до царя и само няколко най-близки лица го бяха виждали от деня на страшното поражение при Филипопол. Затворен в непристъпните си покои, той приемаше най-много великия логотет, за да подпише някоя нова заповед за смъртно наказание на непокорни войводи, на тайно роптаещи боляри. Най- нищожният донос бе достатъчен, за да отхвръкне главата дори на близките и доверени люде.

С кръв и жестокост Борил искаше да смаже глухото недоволство, което кипеше из цялата страна.

Ето и сега в този дъждовен септемврийски ден той седеше замислен пред работната си маса с перо в ръка и няколко листа пред себе си. На тях бяха написани с черни букви имената на нови съзаклятници във войската, за които той трябваше да реши наказанието.

За няколко седмици Борил бе станал неузнаваем, сякаш бе остарял с десет години. Големите му светли очи потъмняха, загубиха острия си блясък, по слепите му очи нацъфтяха снежни кичури. Страните му хлътнаха, мършави и безцветни. Челото му се набразди с едри бръчки, погледът му получи още по-зъл и недоверчив отсенък.

Изведнъж той скочи, грабна меча си, който стоеше винаги до него, отстъпи към ъгъла до прозореца с очи, впити към вратата.

Долу по трема се чуваха бързи, тревожни стъпки, звън на оръжие, неспокойни, припрени гласове.

„Тази година ще бъде убит един владетел...” — бе казал врачовникът Спиридон, когато през февруари опашата звезда бе пресякла с кървав блясък небето. А още в самото начало на годината слънцето се бе разделило на три половини.

И всеки отминал миг Борил го чувстваше като подарен от бога. Най-сетне бе ли настанал съдбовният час?

Вратата се отвори и като разблъска стражите, които му препречваха пътя с копия, вътре влезе великият боляр Шишман.

Като го зърна, Борил отпусна меча, изтри ледената пот, която бе избила по челото му, пристъпи към новодошлия...

— Шишмане! Какво дириш в Търнов?

— Прости ми, твое величество, че влизам по този начин. Людете ти изпълняват прекалено строго твоите заповеди, щом не искаха да направят изключение дори и за мене... Не бих престъпил волята ти, ако не се касаеше за нещо важно...

Снажният чернокос мъж с дребни тъмни очи свали мократа си наметка, подаде я в ръцете на един прислужник. Подаде и шлема, прекара длан по челото си, по покритото с къдрава брада лице.

— Защо не ми отговаряш, Шишмане? Защо си напуснал Просешката крепост в тия размирни времена? Какво дириш тук? — извика Борил и вълна от съмнение се плисна по лицето му.

— Аз не съм вече наместник на Просек — отвърна великият боляр. Широките му гърди се повдигнаха в буйно, едва сдържано вълнение. В тесните му очи искреше потаена болка.

— Сега в Просек владее Стрез — добави той с беззвучен глас.

— Стрез!

Борил отскочи назад, сякаш клъцнат от змия. По-грозна вест той не би могъл да чуе. Братовчед му Стрез, син на госпожа Тамара от първия й мъж, най-опасният му съперник, най-омразният му враг. когото той искаше да получи от сърбите, за да го очисти завинаги от пътя си, владетел на Просек!

— Как е възможно? Безумен ли си? Кой му даде помощ да се бори с вас?

— Той дойде с помощта на сръбски войски. Сам великият жупан му дал най-добрите си люде...

Лицето на Борил се сгърчи. Ярост загря кръвта му.

Великият жупан! Ах, да имаше някога най-нищожната възможност, първо на него би си отмъстил. Този лицемер! Този неверник! И изведнъж всичкият му гняв се изля върху Шишмана.

— А ти? Как допусна това? Къде са войските ти? Защо не се борихте?

— Нашите войски преминаха на страната на Стрез. След това всички околни области се присъединиха към него. Цялата Долна земя, без Мелник, е вече в негови ръце...

Царят го гледаше, сякаш не можеше да проумее какво се бе случило. Устните му неволно промълвиха:

— Без Мелник... Защо пък без Мелник? Само там ли ми са останали верни люде?

Шишман прехапа устни, наведе глава. Тънка бледност покри заруменялото му от дългия път лице. Пошепна:

— Мелник е отишъл в ръцете на Слав.

Борил се огледа наоколо си, махна с ръка на стражите и на прислужниците да излязат. Останаха само Шишман и трима негови войводи, които стояха като вцепенени до вратата. Царят приближи полека до великия боляр. Очите му бяха безумни: лъскави и втренчени като на ястреб.

— Какво каза? Не можах да разбера... Как може да се обясни, че Мелник е в ръцете на Слава?

— Стрез и Слав предварително се споразумели. Майка им, госпожа Тамара, ги сдобрила. И двамата сега откъсват от България цяла Долна земя и Тракия. Те са били в съюз против тебе. И за да бъде Стримон (Струма) граница между двете им владения, Стрез отстъпил на Слав Мелник... Когато ти се биеше с латините при Боруй, сърбите помогнали на Стрез да откъсне тази област от нашата държава.

Борил все още го гледаше неподвижно, недоумяващ.

— Долна земя на Стрез... Но защо пък Тракия да бъде на Слав? Не разбирам... Шишмане! Говори! Говори! Дори и най- лошото да е! По-скоро!

Великият болярин въздъхна. Погледна към другарите си.

— Деспот Слав става зет на латинския император, който му дава в прония (земя, дарена от царя за използване до живот) цялата превзета от тебе земя, царю честити.

Борил вдигна ръце, стисна главата си, изтича до прозореца, обърна се гърбом към людете. След това внезапно тропна с крак, без да се извърне, посочи с ръка вратата:

— Махнете се!

Шишман и войводите бързо излязоха навън, ужасени от гневния припадък на царя. Отговориха само с по няколко думи на припрените въпроси на царедворците, които ги обградиха отвсякъде, жадни да чуят новини за случилото се в Долна земя.

Защото още преди да дойде Шишман в Търнов, тъмни и опасни слухове бяха донесли вестта между народа.

Докато се обличаха в трема, задъхан находник (куриер, пратеник) изтича по стълбите нагоре. Попита за царя.

— Никой не може да влезе сега при царя — отвърна строго великият примикюр. — Ако носиш важна вест, кажи я на мен, аз ще му я предам подир вечеря.

— Важна вест! — извика находникът, като едва си поемаше дъх. — Ако и това не е важна вест! Бдинският кастрофилакт я научил от венгерски търговци и ме изпрати с най-бързия си кон пътегонец да я известя на царя!

— Какво има! Какво има! — се струпаха всички наоколо му.

— Кажи по-скоро!

— Алеманския император Филип го убили!

Всички се спогледаха. Значи, най-сетне природните поличби се бяха сбъднали... Борил можеше вече да диша свободно. Обреченият от съдбата владетел бе дочакал своя жребий.

Новината за кончината на Филип Швабски смекчи малко остротата на двете неприятни вести от юг. Гончията, който я бе донесъл, стана прицелна точка за общото внимание на търновци. Всеки искаше да чуе, да разбере как е бил убит алеманският владетел, кой го е убил, защо, какво щеше да стане след това...