Вратата се отвори, вътре влязоха двама стражи и въведоха строен, слаб, висок момък с дълги невчесани коси и брада. Ръцете му бяха оковани във вериги.

Борил прелисти спокойно още няколко страници под жълтата светлина на два високи свещника, след това се обърна с внезапно движение, даде знак на стражите да се оттеглят... Стана, приближи до момъка, изгледа го втренчено. Усмихна се любезно, с благоволение:

— Е, Радуле, стигна ли ти една година?

Войводата стисна челюсти, изви черни очи нагоре, загледа се неподвижно в една точка на тавана. Не отвърна.

Борил плесна с ръце, извика стражите, заповяда им да отключат белезниците, да снемат веригите на затворника. След това заръча да донесат закуски и пития. Когато блюстителите (пазител) излязоха отново, той покани момъка да седне на същия миндер, върху който той се разположи, удобно облегнат на възглавниците.

— Ела при мене, Радуле. Искам да си поговорим като приятели, ела...

Момъкът го изгледа безмълвно. Гневът и ненавистта не бяха изчезнали от взора му. Той полека протегна изтръпналите си ръце, разтри с длани сините ивици, оставени от железата. От внезапната промяна на въздуха, от бързото преминаване на светлина и топлина след мрака и влагата в тъмницата главата му леко се замая, той се залюля, склопи очи, подпря се на стената.

Царят скочи, подкрепи го, заведе го до миндера, постлан с мечешки кожи, остави го да седне. В това време тихо влязоха прислужниците с подноси. Дъх на печено месо остро раздразни ноздрите на изгладнелия затворник. Приятно мамеше прясно начупеният хляб. В кристалните кани светлееше като кръв червеното вино. Разлати паници бяха отрупани с бистро грозде, кърмъзени ябълки, сочни праскови.

Радул вдигна клепачи, погледът му падна връз обилната и хубава храна. Жадно и диво се разшириха тъмните му очи. Той повдигна разтреперани ръце, простря ги към съблазнителното видение. Но отново му прилоша, челото му клюмна над гърдите...

Царят се спусна, наля чаша вино и я поднесе към устата му. Войводата сръбна няколко глътки, след това вдигна очи, видя кой държи чашата и внезапно обзет от омраза и отвращение, блъсна ръката на Борила, разля виното, скочи на нозе.

Сърцето му избухна.

— Какво искаш от мене? — извика той жълт, цял разтреперан в ядни тръпки, с изопнато в отчаяно напрежение лице. — Защо ме викаш при себе си? Не ти ли стига, дето ме държиш вече единадесет месеца в тъмниците си, какво искаш повече? Ако ти е нужна главата им — ето, всякога съм бил готов!

— Успокой се, успокой се... — каза кротко Борил. — Ти не ме разбираш още. Аз не ти желая злото. Напротив. Казах ти, искам да се разберем с добро...

— Как можем да се разберем с тебе? Можеш ли да върнеш живота на Калоян? Не можеш. Е, тогава...

Лицето на царя се сгърчи при споменаването на покойния. Облак засени приятната му усмивка, гласът му трепна в зле прикрита злоба, хладен, пълен със заплаха.

— Нека оставим мъртвите да почиват в мир, Радуле. Не е сега нито време, нито място да споменаваме името им... Аз искам да говоря с тебе по други неща. Слушай... — и той се отдръпна малко назад, за да види какво впечатление ще направят думите му на войводата.

— От утре ти си протостратор на цялата ми конница и велик войвода. Коча ще вземе Бдинската прония.

Радул го изгледа през замрежени мигли, горчивина цъфна на устните му.

— В замяна на това какво искаш?

— Нищо.

Войводата се изсмя.

— Нищо? — Той отиде към подноса, отчупи си парче хляб, посоли го, почна да яде на лакоми, едри късове. Пи от виното дълго и жадно.

— Вземи си и от други неща, велики болярино.

— Не искам гощавка от тебе... — отвърна дръзко Радул и остави хляба. — Нито ли? Ти наричаш нищо да служа на един омразен тиранин, да дам клетва за вярност на тоя, който ни отне най-хубавата победа при Солун. В часа, когато Калоян бе тъй близко да завърши заветното си дело. И защо? За да задоволи своето честолюбие, за да сложи на неспособната си глава царския венец. Видя ли? Макар и в тъмница, и там се чуват лошите неща... Кога българите са бивали така жестоко поразявани, както твоите люде при Филипопол? Не бяха ли тия същите латини, които при името на Калоян напущаха становете си и бягаха като безумни да се спасяват чак зад яките стени на Константинопол... Дори направо на корабите си се хвърляха и с пълна бързина заминаваха за там, откъдето са дошли... Разбирам! Ти искаш сега аз да спасявам положението. Аз да поведа войските, както по времето на Калояновата победа при Адрианопол. Искаш с моите способности да се кичиш! Празни са надеждите ти, Бориле! Войските нямат нито доверие, нито обич към тебе, още по-малко към твоето царство. Ти сам започна зловещото си дело, сега сам търси спасение за бедите, които почват да се редят една след друга като следствие от първоначалния ти грях!

Радул избърса потта, която обилно струеше по измършавялото му, почти призрачно лице. Гласът му предрезня, гърдите му се вдигаха в буйно вълнение, очите му блестяха в трескав пламък.

Борил стоеше гърбом към него, подпрял ръце на работната си маса, с навъсено чело. За миг гневът затъмни взора му, той понечи да плесне с ръце, да извика стражите и да заповяда да удушат на място безумеца, който се осмеляваше да му говори такива дръзки слова, или не, да го хвърлят в казан с вряла вода, или да го завържат за опашките на четири коня и да разпилеят тялото му по всички краища... Ала полека-лека черният облак, който бе паднал пред очите му, се проясни. Той задиша по-леко, размисли с трезво чувство. Обърна се:

— Аз не говоря за мене, Радуле. Аз те моля в името на родината.

За миг момъкът остана поразен. Той очакваше веднага да бъде изведен навън и отново хвърлен в тъмницата, ако не и направо заведен на бесилото или кладата. Думите на царя пронизаха сърцето му. Той отиде към миндера, падна тежко връз него, скри лице в ръцете си.

Буря от противоположни желания го прекоси. Той премисли няколко пъти всичко това, което цяла година бе хранил в сърцето си. След това вдигна бавно лице към царя, който не откъсваше взор от него.

— Сега да подкачим борбата с Ерик е рано и опасно. Но може да се слезе през Долна земя към Солун и да се подкрепят ломбардите в борбата им с Константинопол...

Борил въздъхна, поклати глава. Тъмна руменина покри бледото му чело. Той потри смутено рядката си руса брада.

— Долна земя е в ръцете на Стрез... Радул рипна, приближи към него.

— Дотам ли докарахте работите? А Слав? Той пък какво поведение държи?

— Слав стана зет на Ерик и владетел на Тракия.

Войводата го изгледа смаян. И отново бесен гняв избухна в гърдите му.

— Така! Значи, сърбите взели Поморавието, венгрите — Браничевската и Белградската област, Слав — Романия, а Стрез — Долна земя! Много хубаво! Какво е останало тогава от царството на Асен и Калоян? Това ли бяха печалбите на твоята корона? И още продължаваш да живееш за своето честолюбие...

— Аз никога не съм мислил за себе си. Венеца приех, за да подкрепя православието срещу папската вяра на Иваница.

— Това е само едно извинение! Папата и сега ни е нужен, както и тогава. Щом светият старец Василий се убеди в правотата на това дело! Къде е той сега? Жив, мъртъв?

— В манастира „Св. Троица” — Ветрополския Варовитец. Ала от утре — ако иска — може отново да приеме патриаршеския си жезъл в „Свети Петър и Павел". Аз отпуснах милост за провинените, раздадох свободи, за да се примирим всички пред опасностите, които застрашават държавата...

— Твърде късно... — прошепна Радул и отново си отчупи от хляба. — Сега разбирам и твоето благоволение към мене... — той неволно посегна към гроздето и почна да къса от светлите едри зърна. Борил отиде при него. Каза с твърд глас:

— Е добре. Приемаш ли моето предложение?

— Да.

Царят се усмихна, протегна развълнуван ръце.

— Да. Приемам — добави войводата, като остави чепката грозде, озобана, върху подноса, — приемам, ала при едно условие — и той заби дръзките си тъмни очи в тия на царя.