Понечи да я позове, ала гласът й спря на гърлото. Бързо се извърна, даде знак на оръженосците си да останат назад.

— Когато поискам да ме стигнете, ще ви изсвиря два пъти! — извика високо тя. Подаде им лъка си. Взе копието и усмихната се отправи към братовчедката си, която успя навреме да се отдръпне от болярина Добромир, който бе приближил коня си до нейния и бе обгърнал с десница кръшната й талия.

— Дирих ви навсякъде. Не ми се искаше да оставам с ония там... — Мария въздъхна и скърши горчива гримаса. След това добави: — Иска ми се и аз да уловя някоя по-едра дивиня. Да ми падне някое сърне например!

Очите й — светли като цветовете на лена — жадно се разшириха. Тя стисна крепко щита до жилавото си тяло, след това то отпусна на верижката, закачена на шията й, подръпна юздите на коня. Ясно й беше, че е излишна между двамата влюбени. Отдавна вече траеше обичта на Добромир и Белослава, ала много беди и изпитни бяха прекъснали нежно разцъфтяващото чувство.

Беше минала вече една година от смъртта на боляр Сеслав, а скоро щяха да отслужат и девет месеца от загиването на Белота в Стрезовия бунт. Госпожа Евпраксия се бе прибрала в мъжовите си кули край Камчия заедно с по-младия си син Витлеем, който бе дошъл за погребението на баща си от Рим, а след това бе останал в България по изрична поръка на Борила. Княгиня Зоя се бе завърнала от карвунските си земи най-вече заради Белослава, която вехнеше от копнеж по шума и веселбите на престолнината, по задирките на знатни момци, по тържествата, на които би могла да покаже богатите си накити и руби. След годишнината на Белота тя щеше да я венчае за Добромир и щеше да се прибере пак край морето.

Край снажната си румена, белолика братовчедка Мария изглеждаше съвсем като дете, само израсло необикновено високо. Взорът, мисълта, движенията й бяха лишени от всякакво кокетство, пълни със свежа наивност и чистота. Тя не можеше да разбере закачливите усмивки, гизденето на Белослава. Радостта на младата мома, че е задиряна от толкова хубави левенти, беше чудна и необяснима за царствената й връстница, чието юношеско сърце бе още затворено и студено като късче мрамор. Мария гледаше най-много със снизхождение и лек присмех към увлечението на Добромир и Белотовата дъщеря. При всеки случай не избягваше да ги подиграе с тънка безобидна шега или закачка. И сега, като бодна коня си, тя весело им махна с ръка:

— Гледай да не пуснете корен на това място!

И изчезна с хрътовете си в завоите на тясната пътечка.

През клоните надничаха ивици гъста синева и топли розови облаци. Шумът на глотите все повече почна да се отдалечава. Цялата гора затихваше, окъпана в златен прах и тайнствен шепот. Мария спря за миг и се ослуша.

Леко се чуваше само шумоленето на жълтата и червена шума под копитата на коня, ромонът на пенестите потоци, които подскачаха от камъче на камъче в скалистата долчинка, която пресичаше гората отляво. Тя слезе от белия жребец, седна върху една мъхеста скалиста издатина под могъщата сянка на едър ширококлонест дъб, подпря брадичката връз облегнатата си на коляното ръка.

Самотата и тишината й бяха по-приятни от неспирните смехове и глъч на ловджийките, от дръзките задевки на момците.

И отново в душата й избликна нестихващата скръб, тихото отчаяние, което се таеше дори и под най-сърдечните смехове. Тя бе сама в света. Ето и Белослава вече я отбягваше, увлечена от новото си чувство. Йоан-Асен и Александър бяха далече. Нямаше другари. Майка си не помнеше. А баща й...

Сърцето й се счупи. Непреодолимо хълцане избухна в гърлото й. С внезапно движение тя отпусна чело връз преплетените си пръсти.

Някакъв лек шум я накара да трепне, да поднесе рога до устните си. Песовете наскачаха, наостриха уши. Ала преди още да изсвири, преди да се окопити, на пет стъпки от нея мина в лудо бягство огромен глиган. Едрото му тяло чупеше клоните, мачкаше тревата, оставяше диря сред храстите.

Глиганът, гонен от царя и глотата му!

Вятърът вееше в обратна посока на дивото животно, което не бе могло да подуши неочакваната човешка близост. Мария се метна като мълния на коня си, бодна го, политна с бърз галоп подир звяра. Със снишена до земята муцуна хрътовете сочеха като стрели дирите му, надавайки от време на време стръвни виения и скимтения. Далече някъде ечаха призиви от рог. На Мария, увлечена, пламнала в страстта на гонитбата, не остана време да отговори. В последните седмици латинският пленник я бе научил на редица изкусни рицарски упражнения, които бяха засилили необикновено инак тънката й снага. Мускулите й бяха добили якостта на желязото, ловкостта й в хвърляне на копие нямаше равна на себе си. Най-сетне сега й се удаваше случай да премери на дело своята пъргава сила. Тя следеше дирите на хрътовете, пресичаше пътя на дивия звяр, промъкваше се с коня си през проломите, които огромното тяло на глигана правеше между клони и шубраци.

Няколко от загарите (голямо ловджийско куче) останаха назад. Но четири продължаваха да следват безумната й гонитба. Чуваше се само пращенето на клоните, виковете на царкинята, която насъскваше уморените си песове, писъкът на изплашени птици, които хвърчаха по всички посоки.

Преминаха морави, влязоха в нови гори, отново се заредиха пъстри поляни, посипани с цветя, сенокоси (ливада)*, дъбрави...

Внезапно глиганът, разгневен, се обърна назад, повдигна се на задните си крака, готов да се хвърли.

По-бърза от него, Мария метна с всичка сила копието, което се заби в четинестия му корем. С див вой загарите се хвърлиха към него, повалиха го, завързаха отчаяна борба. С последни сили глиганът успя да разпори два от тях с острите си два зъба, след това се гътна на една страна сред огромни локви кръв. Конят спря, цял потънал в пот и пяна. Останалите два загара стъпиха с предни крака върху поваленото животно и заскимтяха.

Царкинята скочи от коня си, поразходи го малко из тясната полянка, заградена с високи белокори буки, върза го за стъблото на едно дърво, приближи със страх и любопитство до ранения глиган, който хъркаше в предсмъртни тръпки. После изсвири два пъти с рога си.

Никой не се обади.

Чак тогава тя разбра колко много се е отдалечила. Загарите почнаха високо да лаят, конят почна да рие земята с предния си строен крак. Отново изсвири Мария с рога, после още веднъж, още много пъти. Най-сетне тя измъкна копието си от тялото на звяра. Отвърза коня, метна се на него, подири обратния път. С жален вой загарите се отделиха от мъртвата плячка, след това отново се върнаха и започнаха да ближат кръвта на глигана. Но позовани с остър вик от господарката си, те напуснаха лова и почнаха да душат пътя назад.

Дълго се лутаха морните животни, дирейки следите си, едно от тях тръгна по една посока, другото по друга. След това, повикани от Мария, се върнаха обратно. Тя отново изсвири с рог и сама пое по една пътека, която й се стори позната. Ала един от загарите все клонеше в друга посока. Тогава тя тръгна по неговите дири. Стори й се, че е намерила правия път. Пусна коня си по тази посока, пресече няколко ливади, отново навлезе в непроходими гъсталаци. Разбра, че е сбъркала, тръгна в обратна посока. Пак спря.

Сърцето й се сви.

Как щеше да замръкне сама в това непознато пусто място? Сред неизвестността на следващия миг, който можеше да носи всяка лоша изненада...

Ослуша се. Стори й се, че чува някакъв далечен, глух шум. Тръгна по неговата посока. Шумът взе да става все по-ясен и по- ясен. Отекваше удар от балта връз дърво.

Мария се усмихна, червенина избликна по изстиналите й бузи. Дървари бяха. Щяха да й посочат пътя. Беше спасена.

Хрътовете замърдаха тревожно уши, разлаяха се.

Спуснаха се към един гъсталак. Отново се ослуша Мария да чуе посоката на ударите.

Ала те бяха престанали.

— Хей! Кой е там? — извика силно девойката и млъкна, надяваща се да чуе някой да се обади. Сърцето й биеше лудо в тръпнеща тревога. Гората дремеше, залюляна в широка пееща тишина. Обади се само далечен плах вик на кукувица.