Тогава тя препусна коня си по една широка, виеща се пътека по посока на ударите, които отекваха преди малко. Кучетата се спуснаха пред нея. Избързаха напред, изчезнаха в шумака. След малко се зачу силният им ядовит лай, сякаш се спущаха връз някого. Някакъв женски глас изписка.

Кундо! Бельо! — извика Мария.

Под един бук се бе свила в безмълвна уплаха някаква девойка. Прегърнала със слабите си ръце ствола на дървото, тя сякаш диреше от него помощ и закрила. На няколко стъпки от нея беше захвърлена малка балтийка. По-надалеч бе вързано дребно сиво магаре, натоварено със съчки и клони.

Когато зърна пред себе си царкинята на кон с копие и щит в ръка, облечена в буйни багри, метнала колчан със стрели на кръста си, момичето за миг затвори очи като пред някакво чудно видение. След това се сгуши още повече, смъкна се на колене пред дървото, сниши глава в раменете си като смъмрано животно.

— Сама ли си тука? Откъде си дошла, знаеш ли друма за Търновград? — обсипа Мария с въпроси бедното момиче.

То леко се окопити, вдигна несмело очи към амазонката и промълви:

— Нали няма да ме обадиш на кефалията? (кефалия — областен управител с военна, административна и съдебна власт, подчинен пряко на царя)

— За какво? — попита учудено царкинята.

— Загдето сека дърва в забела...

— Та тази гора не е ли бранище?

— Цялата е царски забел, на нас ни е забранено да си вземаме дърва от нея...

Мария слезе от коня. Присъствието на човешко същество изпари и последната капка боязън от сърцето й. Тя подаде милостиво ръце на момичето, накара го да стане.

То отново попита с все повече нарастващо доверие:

— Нали няма да ме обадиш на кефалията — и като видя непознатата да му махва благосклонно с ръка, добави: — Ами ти коя си?

Мария се усмихна, погали кучетата си.

— Знаеш ли пътя за Търновград?

Девойката не настоя в любопитството си, изгледа само още веднъж с нескрито възхищение и удивление чудното момиче и каза:

— Оттук не го знам. Трябва да минем край нашата млина (воденица), за да ти покажа друма. Мене ме е страх да ходя много нататък — тя посочи мястото, откъдето бе дошла Мария, — казваха, че вчера някой виждал тъдява люде от четата на разбойника Темелко.

Двете момичета бързо поеха пътя към селото на дърварката. Мария на кон, другарката й пеш, уловила повода на магарето с дървата. Те подкачиха весел разговор. Мария разпитваше за живота им в селището, за приходите от млината, за домашните й, като оставяше от време на време по някое дърво знак с копието си.

— Баща ми се върна с много рани от войните, не може да се вдигне от легло. Братчетата ми са още дребни. Майка ми посреща и изпраща людете, които идват да си мелят брашното. А пък аз трябва да се погрижа да събера малко по малко дръвца за зимата, че тази година беше лятото сухо, нивите изпогоряха, не можаха да изпълнят отроците ямите с жито, не идваха много люде на млината — въздъхна момичето, — а пък има да плащаме травнина (данък за ползване на общински пасища ), волоберщина (данък за чифт волове), пчелиня (данък за кошери).

Те излязоха от гората и тръгнаха по едни ширни полегати сенокоси. Кротък ветрец разлюляваше шипковите храсти, галеше избледнелите от слънцето треви. Много далеч някъде отекваше звън на хлопатарки.

Изведнъж момичето посочи с ръка и извика:

— Ето нашата млина!

Върху гол скалист хълм се издигаше, оградена с дребни кипурии и пръти, малка схлупена жрънка (воденица) със сламен покрив и решетки на прозорците. Пред вратата се чернееше дребна жена, която се оглеждаше на всички страни. Като зърна отдалече дъщеря си с непознатия конник, тя закърши ръце, избърса с престилка брашното от лицето си, затече се към тях.

— Олеле нам! — се развика и разплака тя. — Уловили са я в забела! Каква ли казън ще ни сторят сега... Горко ни!

Тя се спусна надолу по баира, спря за миг задъхана, пребледняла, след това се хвърли пред краката на коня, простря ръце.

— Прости ни, светли господарю! От немотия го сторихме, в кесията ни не можеш намери ни аспра, ни бодка... А стопанинът ми лежи на одъра, от мястото си не може да помръдне... — тя вдигна пълни с отчаяние очи към непознатия конник и остана смразена. В широко отворената й уста се мяркаха черни, проядени зъби. Една сълза се задържа за миг в окото и, което блесна като елмаз.

Това не бе мъж, а жена, дори крехка девойка.

— Мамо, болярката бе загубила дирите си, отделила се от царската ловджийска глота. Трябва да я заведем до Търнов... Тя обеща да не ни обажда — каза весело момичето. След това се обърна към Мария. — Ето виждаш ли где се белее оня друм там? Той води за престолнината. Все по него, ще те изведе чак до градските порти...

Млинарката (воденичарката) стана, отърси праха от полите си, избърса очи. Хвърли бърз, изпитателен поглед към непознатата.

— Болярката е много млада и неопитна. Как ще я пуснем да се връща по друмищата. Ей след малко и слънцето залязва. Нека преспи у дома, утре ще извикаме Райко от съседния стас (имот на отделно семейство — дом, ниви, лозя, градини и др.) да я проводи.

— Аз не се страхувам, като знам друма, не бойте се, сбогом, добри люде! Благодаря ви... сбогом!

— Почакай, господарке, няма да те пуснем! Тъкмо съм варила рачел от тикви... Ще те почерпим, поне една вода ще сръбнеш, не може!

Мария наистина беше жадна. Тя подкара коня към млината, съпроводена от двете жени, които бързо припкаха край нея.

— Свети Димитре Чудотворец, и ти, пречиста Владичице наша! Досега не бяхме имали такъв висок гост в нашата млина — мълвеше жената, цялата заруменяла и изпотена от вълнение. — Горане, прибери кучетата, Момчула, извести на баща си!

Тя изтича напред, разтвори широко вратата, поклони се доземи.

— Бъди добре дошла! — и се залута някъде да приготви малка закуска.

— Къде е болният ти баща? Искам да го видя! — каза Мария на момичето, докато едно от малките му братчета разхождаше коня из двора.

Двете влязоха в една бедна гола стая, пълна с бръмчащи мухи и прашен въздух. Подът бе постлан с неравни, разкъртени плочи. Ниският дървен таван бе прогнил и почернял от дима на огнището.

По стените бяха накачени щитове, лъкове, мечове — ценна плячка от стари победни битки.

Вляво под прозореца лежеше сух мургав мъж, с кестенява брада и светли очи. Като видя знатната посетителка, той побърза да се вдигне на лакът, кимна с глава. Сламеникът под него зашумоля от усилието му да стане.

Мария му направи знак да лежи спокойно.

— Добре си ни дошла, светла болярко... Пазил те Господ от доброненавист и вълшебство...

— Добре съм те заварила, жрънкарьо — каза кротко тя и седна връз едно малко трикрако столче край ложето му. — Залутах се из забела по един глиган, та загубих глотата си...

— Ами глиганът какво стана? — попитаха любопитно в един глас раненият и дъщеря му.

— Лежи под един дъб, около двеста стъпки надалеч от мястото, гдето срещнах Ракида — каза Мария, като погледна засмяна девойката. — Из пътя все оставях белези по дърветата. Упътете утре натам ловджиите, които ще ви проводя.

Домакинята влезе с бакърена тепсия в ръце, отрупана с есенни плодове, рачел, млин, медовина. Когато я поднасяше, сухите й корави пръсти трепереха.

Мария хапна по малко от всичко, изпи чаша студена вода. След това стана.

— Още веднъж съм ви благодарна от все сърце... — каза тя и извади от кожената чантичка, която висеше на колана й, тънка златица (жълтица, перпера). Подаде я на Ракида. — Вземи. Ти ми помогна много. Инак кой знае какво щях да правя... Вземи, вземи, не се срамувай!

— Не може такава млада девойка да броди сама из друмовете — настоя жрънкарят, — чия дъщеря си ти, от кой род е баща ти?

Мария въздъхна, замисли се.

— Чий е този образ на златицата? — попита тя скръбно.

Жрънкарят пое парата, погледна я.

— Това е благоверният цар Иваница, бог да успокои душата му — каза той. — Колко пъти съм бил с него по бранните полета... При Боруй, при Варна, при Одрин–града... Ех, друго беше при него! Не бяхме изживявали такива дни като сегашните... Бледолики латини, тия същите, които при цар Иваница бягаха от нашите войски само като чуят името му... Сега трябваше те да ни разсипят... Да не бях жив да прекарам този срам!