— И ти ли си бил в боя, когато плениха латинския цар? — попита с горещо любопитство Мария.

Болният посочи към стената. Там, между огнището и лавицата с лъснатите бакъри, бе окачен дълъг щит със заострен край.

— Оттам ми е останал спомен... И желязна ризница си бях взел. Ала я продадох лани на един млад войскар. Бяхме останали без пукната аспра.

— И ние миналата зима изпродадохме всичко по-скъпо, каквото си бяхме донесли, когато избягахме. — промълви като на себе си знахарката, загледана в пламъците на огнището. И кой знае дали от пушека, изтри очите си.

— Ти откъдешна си? — запита любопитно млинарката, която шеташе около старата жена и й помагаше.

— Бежанци сме от Мосинополския край... Моят внук беше от нашенците, които нападнаха солунския крал, когато минаваше с людете си край селото ни. Ех, какво чудо невидено беше то! Втурнаха се веднъж мъжете в къщи като несвестни. Солунският, солунският! Викаха, диреха лъкове и стрели, грабнаха сърпове и мотики, ножове, кой каквото можа. Побягнаха някъде. Кой на кон, кой пеша... Латинските главатари имали среща из нашия край. Решавали кога дружно да нападнат българския цар. И като се спогодили, всеки тръгнал към своята престолнина, единият към Цариград, другият към Солун. Ала зла орисия тикнала краля да мине през селото ни. Тук си найде края, поразеникът. Шега му се чинило на Монферат да минава през земи, където живеят българи. Не е смятал, че необръжени люде ще смеят да нападнат такива железни войскари като неговите. Малкият нямаше седемнайсет години, ала и той хукна подир връстните люде. После съпроводи дружината, която отнесе осолената глава на краля в Търнов. И казват, че никога през целия си живот цар Иваница не бил изпитал по-велика радост! Ала после... Ех! Нямахме божия милост да видим трайна свобода. Загина наш Калоян и всичко се провали. Да изсъхне ръката, която го погуби! Сега нямаше да теглим тука като кучета, далеч от родния дом. Преселникът всекиму е недраг. Чужди хляб яде, на чужди праг седи, кой го не подритва. Ама можехме ли да останем там, когато пак се върнаха латините?

— А къде е сега внукът ти, бабо Севдано? — живо попита Мария.

Старата промърмори нещо нечуто и девойката разбра само, че момъкът бил в немилост пред цар Борила и побягнал някъде...

— Затова не те познаваме. Старата ни баячка почина преди две години — каза млинарката, — то не се знае от какво умря току изведнъж — и жената сниши още гласа си, — казват, че предрекла нещо, което стигнало до лоши уши... И никой не я чу, не я видя вече.

Знахарката откъсна няколко цвята от сухия „еньовски венец", пусна ги в паницата, където разбъркваше мед, меча мас, ракия, брашно от ленено семе, бял тамян и синап, а други стръкове пусна в котлето, където бъркаше вода.

— След смъртта на цар Иваница избягахме всички тук. Не се търпеше вече латинското тегло. Дотегнало ни беше ромейското толкова години. Като диви зверове налитаха латините да грабят. Вдигаха житото с коли, обираха лозя и бостани, отвличаха стадата, посрамваха моми и невести... Когато нашият кефалия побягна, преоблече се като дрипав просяк, а дъщерите му се сториха на прегърбени доземи баби с изкаляни лица и парцаливи дрехи...

Мария се усмихна. Звънко се изсмяха Ракида и майка й.

— А сега стана тука най-прочута знахарка и баячка. Всеки тебе дири. Откъде си изучила тия изкуства, бабо Севдано? Откъде знаеш какво да слагаш в котлето? — попита царкинята, която внимателно следеше всяко движение на билярката.

— Тия билки сама си ги бера през нощта, когато Еньо навлича кожуха и тръгва за сняг. Тогава са най-целебни. Това е цвят от папрат, а това тинтява, това пък синя жлъчка. После ще пусна и татул. От баба и прабаба си имаме тая дарба. Учила съм, като съм гледала. Постя. Месо не ям никога. От незапомнени времена в нашия род сме били все бавачки и знахари.

Мария изгледа младоликото лице под белите коси, очите, които лъщяха като стъкло.

— А можеш ли да вещаеш бъдещето?

Тракийката бързо я изгледа изпод вежди. След това втренчено се загледа в огъня. Клепачите й трепнаха няколко пъти. затвориха се. Лицето й се сгърчи в страх и почуда, сякаш поразено от някакво невероятно видение. И поклати глава, бързо пошъпна:

— Не. Отдавна не мога вече...

Но Мария разбра, че знахарката се бои. Всяка дума, изказана против управата на натрапника, водеше към кладата. Там горяха и вещиците, които приказваха повече, отколкото трябва. Затова отново се обърна към болния:

— Какво стана после, подир Русион?

— Ех, каква радост беше то! Из цялата страна се понесе новината за новата победа. Змията беше смазана. Но трябваше да се изчисти и последната диря, та ни ромеец, ни латинец да не помислят вече да хвърлят око връз земята ни. Цар Иваница призова по цялото Българско всички люде, годни да носят оръжие, вдигна невиждана рат от кумани и власи, неизброимо множество беше то. Като пролетните цветове по полето. Ден и нощ се ковяха мечове и щитове из ковачниците, строяха се нови и невиждани обсадни оръдия, по Истъра (Дунав) се извозваха из Бохемия острия за сулици, венгерски лъкове. Славни времена бяха те! Навсякъде се разля българската сила, като буря, като горски пожар... Всичко помиташе пред себе си... Аркадиопол, Апрос (днешен Кермиен), Панион, Родосто, Хераклея, Цурул (днешен Чорлу), Атира... Латините се навряха в Цариград като в меча дупка. Позволиха на ромеите да се изселят кой накъде му очи видят. Всеки трепереше и се чудеше накъде да избяга. Венецианци и генуезци се качиха на корабите си и офейкаха... Понякога нашите навлизаха чак до цариградските порти и избиваха, стражите. Ала се връщаха назад, защото Иваница не беше още готов за голямата обсада. Умен човек беше той! Всички преди него налитаха направо на Цариград. И там си счупваха главата. А той — не. Първо гърба си да заварди. По пътя си здрави основи да сложи. Цариград накрай сам щеше да падне. То не става всичко наведнъж. Тогава в Константина града управляваше братът на Балдувин1 — новият цар Ерик. Когато се бихме при Дренополе, той водеше бой с никейците. Той е по-хитър от брата си и нямаше да падне тъй лесно в клопката като оня горделивец. Ала всеки прави грешки. И цар Иваница също...

[* 1 Истър — Дунав]

[*2 Апрос —]

[*3 Цурул —]

Защо? — попита любопитно Мария. — Какво е сбъркал баща ми?

Баячката леко разтриваше болния крак, който беше сирмосан, и тихо мълвеше вече трети път: „Зажени се Сирма за девет мъжа, от девет осем, от осем седем, от седем шест, от шест пет, от пет четири, от четири три, от три два, от два един, от един нито един. Както се пръснали Сирмините мъже, тъй да се пръсне Ханковата сирма!"

Млинарят леко изстена през стиснати зъби. Знахарката бе налучкала най-болезненото място. Той побледня, затвори очи, обля се в пот. След това някаква приятна топлина се разстла по болния крак.

Ханко отвори очи. Жена му избърса лицето му с кърпа. Дадоха му да пие от билките.

Цар Балдувин сбърка, че тръгна да води голям бой, без да дочака всичките си войски да се съберат. Той не познаваше врага си. А цар Иваница бе всичко предвидил, всичко уредил, всичко приготвил за голямата битка при Солун, но едно бе забравил... Змията може да се крие и в пазвата ти...

Баба Севдана намаза платнена ивица с мехлема, който се беше вече сгъстил, след това наложи болното място и силно го пристегна.

Нито звук не излезе от устата на стария боец. Попръскаха го с вода.

И често след това, рано сутрин или привечер, хрътовете подраскваха с крак по вратата на жрънката и весело лаеха, всички тичаха да отворят и засияни, посрещаха девойката, която носеше дарове и храна, радваше се, че болният бе почнал вече да стъпва, да върви, и казваше:

Разправи сега...

И той разправяше, разправяше. А тя не се насищаше да слуша. Защото чуваше истината от самата уста на народа, който никога не мами, далеч от притворството, свило гнездо в богатите палати и в надменните болярски кули.

Прихлупената стая с изкривени дървени тавани се изпълваше с чудни видения. Отекваше звън от оръжия и конски тропот, дълго и пронизително звучаха бойните рогове. Грозно кънтеше ударът на страшните катапулти. Ликуващи викове се смесваха с вопли и проклятия. Тръбни звуци възвестяваха победа...