— А защо й се моли толкова да дойдеш в Търнов? За кого ти беше мъчно тука?

Той приближи коня си до нейния. Посегна, улови ръката й.

— Белослава! Утре ще дойда да говоря с майка ти. Ти няма вече да се върнеш в Карвуна при Понта... Ще те заведа при моята майка, в бащините кули край Камчия... Значи, довиждане до утре!

Белослава гиздаво вдигна рамене. Наведе очи, потупа коня си по темето, по лебедовата шия.

— А защо утре? Няма ли да се видим довечера в палата?

— Вие ще ходите ли? — попита учуден младежът.

— Мама — не. Макар че траурът ни изтече. Ала аз, защо да не отида... Всички ще отидат... Защо не... А ти?

Добромир смръщи вежди. Въздъхна.

— Аз няма да дойда, Белослава.

Момичето сви устни, глезено му се закани с пръст.

— Не ставай смешен... С това нищо няма да покажеш... Ето и Драготови ще отидат, Дейкови, Шишмановци... Нима те са Борилови люде? И пак... Ще те чакам.

Лицето на момъка трепна в болка.

— Белослава!

— Ще те чакам... Само зарад теб ще отида, Мирчо! Той улови ръката й, безмълвно я целуна един-два пъти.

— Нали ще дойдеш? Сбогом! Довиждане! Бързам да си сменя рубата! Да видиш колко хубаво ще се нагиздя, няма да ме познаеш...

Добромир я изгледа с разширени зеници. Наистина човек не би я познал отдалече, тъй кръшна и закачлива бе станала, с изгарящ огън в големите, тъмни очи.

„Дъщеря на Зоя... А може би и на Иванко..." — мина като светкавица през ума на болярина тъмният слух, носен от ухо на ухо.

Какво от това! Не беше ли му все едно чия дъщеря е това прекрасно момиче, дали в жилите й тече кръвта на неверния красавец Иванко или на строгия княз Белота... Нали тя го обичаше, нали само за него щеше да бъде тъй безумно хубава — лицето й светеше в мрака нежно и бяло като крин...

— Сбогом, Добромире, до тази вечер!

— До тази вечер, Белослава!

Момъкът размаха шапка, препусна коня си с пламнало чело и размътен взор. Луд възторг разпъваше широките му гърди, пълнеше сърцето му с неспирна песен. Сребристосиня нощ слизаше над затихващия град. Огромен месец, изникнал зад черните назъбени стени на Царевец, сипеше сребърен дъжд по покривите на къщите, по кръглите неравни камъни на уличките.

Добромир свали калпак, лек ветрец развя косата му, разхлади горещото му чело.

Във въображението му се нижеха мамещи образи...

Там, край тихата родна Камчия, далеч от гнусното гнездо на узурпатора, той щеше да заведе млада съпруга, далеч от интригите на неверни боляри и безлики другари, той щеше да работи сред преданите си отроци бащините земи, наследствените имоти.

Когато наближи дома си, из сянката на една порта излезе непознат мъж, загърнат в плащеница, с наведен над челото калпак. Добромир се озърна, сложи ръка на меча си. Людете му го бяха отдавна изпреварили със загарите, соколите и лова. Вероятно се дивяха вече на голямото му бавене.

Непознатият препречи пътя му:

— Здравей, болярино Добромире! — И той му подаде бързо някаква хартия, сгъната на четири. След това, докато Добромир отвори уста да го попита от кого е писмото, той се затече надолу по засенената част на улицата и изчезна.

Добромир бодна коня си, изкачи наведнъж баира до бащиния си дом, бързо скочи от седлото, подаде юздите на стария Никола, влезе в къщи.

Под треперливата светлина на един двусвещник той прочете следното:

„Добри приятели имат доверие в тебе. Нека утре вечер точно в първия час преди полунощ синът на Сеслав влезе в малката портичка откъм западната ограда на дома, който се намира трети поред, като се тръгне надясно, нагоре по Симеоновата улица, след моста. Ако имаш другар, комуто да вярваш като на себе си, доведи и него... "

Синът на Сеслав! Сякаш шилеста кама го бодна в сърцето... Нима през последните дни той не бе забравил, че баща му е умрял в Бориловата тъмница? Огнена вълна срам заля врата, бузите, качи се към челото му.

Тази вечер напразно младата княгиня Белослава стоя тъй дълго да се гизди пред малкото си огледало от излъскано сребро.

Боляринът Добромир не дойде на царската забава.

Една сутрин много рано някой похлопа на портите на жрънката. Млинар Ханко и жена му се спогледаха изтръпнали. Децата се спотаиха край огнището. Кой идваше по това време и за какво добро? Людете не бяха свикнали някой да ги дири за хубаво нещо. Или побирчии ще приберат добичета и посъдини, или пратеници на севаста ще известят някоя нова глоба или наказание. Ала някакъв игрив глас напомни на хрътовете да не препускат и те веднага разбраха кой е нечаканият гост. Навън изцвили кон. Ракида се спусна да отвори и двете с майка си се постараха да сторят поклон според търновските обичаи.

Мария влезе, следвана от някаква стара жена и двама прислужници. Носеха храна и дрехи. А баячката извади от една върбова кошница гърненца с церове, торбички със сушени билки. Тя дълго разглежда болния крак на жрънкаря, като клатеше глава и сумтеше.

— Ако е бил навреме натопен в котел с кръв от току-що заклани петли, щеше сега да е здрав като другия. Вече доста е излинял. Нищо. Пак ще го оправим и ще почнеш да ходиш... Къде е премръзнал? И откога? А после го е пресилил. Сирмосал е...

Лицето на млинарката светна. Да оздравее! Да заработи отново! Да си платят тежките дългове...

По брадясалото лице на болния се изписа бледа усмивка, ала тъжна и замислена.

— Някога бях як като дъб. Не знаех болест какво е. Кракът ми премръзна в битката при Русион. Ех, каква зима беше то... Невиждана по тия краища...

Докато знахарката вареше на огнището своите билки, Мария седна на ниско трикрако столче край постелята на болния и се прехласна в чудния свят на спомените.

— Тръгнахме посред най-лютата зима две седмици след Нова година, понеже куманите не могат да издържат горещините на южните предели. Никой не се надяваше, че по това време ще тръгнем в поход за бой. Бързахме да слезем надолу, за да разделим латинските сили. Цар Иваница остана в Романия с голяма част от войските, а ние поехме към Солун. Мразен вятър сипеше сняг в очите ни, с ръце проправяхме път на конете сред преспите. Станувахме за кратко в горите, изсичахме дърветата и си палехме огньове сред празното място, тогава пък ни лютеше пушекът в очите... Ловяхме дивеч, печахме го на жарта, посгрявахме ръцете си и пак тръгвахме кой увит в плъстена гуня, кой в кожух, надянат върху ризницата. Понякога си полягвахме, закрити от някое хълмче, и пак поемахме. Една сутрин се събуждам целият засипан със сняг. Скочих. Разтърках се. Тогава не усетих болка. Ала после... Сложиха ме в кола с припаси и оръжие. Да бях полежал тогава, може би щеше да ми мине по- лесно. Ала още на другия ден поех наравно с другите. Отредът ми беше във войските на войводата Манастър...

Жрънкарят забеляза, че Мария сви вежди и заговори за друго.

— А какъв пек ни е жарил при Сер! Не знаеш кое е по- страшно — студът или горещината... Когато стигнахме до Места, хвърлихме се като жаби в реката.

— И после, как превзехте Русион? — го пресече Мария.

— Няма никога да забравя как се дебнехме там като котката и мишката. Тъкмо се окопаем южно от крепостта и рицарите вече поели към стана ни. Дорде пристигнат — нас ни няма вече. Разпъваме шатри на север от крепостта. Дорде ни намерят там, ние вече опираме стълбите до градските стени. Рекат ли да се върнат да ни нападнат откъм гърба, ние вече сме офейкали и ги дебнем скрити в горичките от двете страни на друма... И отведнъж налетяхме връз тях!

Бившият войскар се изсмя от все сърце, но изведнъж сгърчи лице и се хвана за плешката.

— Това пък ми остана от битката край Дренополе... Хубаво ме хласна в гърба един латинец с дръжката на счупения си меч.

Уж лежеше мъртъв. Не съм го видял кога се изправил. На края щеше да ми види работата! То какво беше пък там! Като се изпочупиха оръжията, с ръце се хванахме за гушите. Смъквахме ги от седлата, с кама им разчупвахме нашийниците, с ласо ги улавяхме, когато се опитваха да побягнат... Ала цар Иваница не задържаше пленници. Простите войници ги пущаше да си отидат по домовете, съпроводени до границата от наша стража. Залавяха само знатните рицари. Но колко ли бяха останали и те! При Дренополе паднаха убити повече от триста. А после, при Русион, сто и двадесет. Така се сломи силата на кучите синове! Пречупи им се гръбнакът — завинаги. Сами си го сториха злото! Що диреха по нашите земи?