Ден и нощ, все надолу към юг... Вредом, където минеха войските на Иваница, всички, годни да държат оръжие, се присъединяваха към тях. Който нямаше меч, грабваше секира, който нямаше копие, нарамваше мотиката си. Тръгваха и малки момчета, идеха заедно с братята си и млади моми. Всеки даваше каквото може, за да се прогонят тугинските нашественици. На два пъти им праща Иваница послания за мир и приятелство. Но те не искаха мир! Те искаха да грабят чужди земи, да отвличат роби, да владеят и заповядват. Тълпи бегълци пълнеха друмовете и пристигаха в свободните български предели. С плач и викове разправяха за изживените страдания, за поразиите, които вършели тия, които божем носеха на гърдите си кръста господен, а плячкосваха и убиваха без всякакво право, горяха села, сриваха крепости, палеха ниви, отвличаха жени...
Ден и нощ с най-голяма бързина през потулени пътеки, по незнайни стари друмища и проходи те слизаха към равна Романия...
Мария слушаше, седнала връз столчето до ложето на млинаря, подпряла лакти връз коленете си, закрила очи с ръце. И през затворените си клепачи виждаше всичко, сякаш беше там, сякаш тя самата вървеше с тия безкрайни върволици бранници, които слизаха по долините на придошлите порои, устремени както Тъжа*1, Арда и Хебърът*2 да се срещнат около славния Адриановград, около Одрин. Там, в равното Дренополе, щяха да се сблъскат две страшни сили, както и преди, в древните времена. Щяха да излязат на смъртен двубой правда и неправда, истина и измама, ново, което иде, и старо, което си отива.
[* 1 Тъжа — Тунджа]
[*2 Хебър — Марица]
Ден и нощ, при най-голяма тишина, те се спущаха към полето през гори и проломи, през незнайни долове, без да ги усети някой. Копитата на конете бяха увити с платнени ивици, а и те сякаш разбираха, та не смееха да цвилят. По пътя си пресрещаха немощни, изостанали старци, жени, притиснали пеленачетата до гърди, загубени дечица, изплашени люде, които се криеха из горите, и страшен гняв изпълваше гърдите на бойците. Даваха храна на бежанците, коне на немощните старци и изморени жени, отпущаха стражи да ги изпровождат до границата, накъдето бягаше всичко, дирейки спасение и помощ. Ромеи, българи, власи — всичко бързаше по-скоро да стигне клисурите на Хема.
А българските войски приближаваха невидими, нечути... Час по час съгледвачи пристигаха при Иваница и съобщаваха: главните войски на латините потеглили към Дренополе начело със самия император Бодуен, след него потеглил венецианският дож със своите отреди, крепостта на Одрин е вече обградена и започнал обсадният щурм, латините си построили лагер, латините нямат храна...
Царят сбираше войводския съвет под някой вековен дъб или зад някоя висока скала, или край буйните води на някой поток. Там решаваха, там допълняха бойния чертеж, там припомняха правилата на древния „Бранен закон". И отново полетяваха бързи гончии към предните отреди, които вече оглеждаха местността и даваха последните нареждания: да се изкопаят дълбоки ями и ги покрият с клончета и шума, вътре да бъдат забити колове със заострени краища нагоре, за да се набучат паднали коне и пешаци. Да се определи бродът сред блатистите места, познат само на местните люде. Да се изчислят силите на врага...
А българските сили приближаваха бързо и безшумно, разположиха отредите си зад хълмистите възвишения, в дълбоките оврази на речните долини, между храстите на тъжанските блата тайно, незабелязано. Чуваше се вече трясъкът на латинските катапулти, които удряха одринските стени, долиташе звукът на бойните тръби, които свиреха сбор, утринна и вечерня за венецианци и фламандци, за шампанци и фръзи...
Цар Иваница определи мястото, където ще се примамят латините, за да ги обградим в първите, а после във вторите клещи. А трябваше да ги примамим в засадата, преди още да са дошли и останалите войски от юг. Преди да са получили нова храна и оръжия. Нашенците бяха всичко изпокрили, нито едно добиче, нито една крина жито нямаше за латините. Няколко стада пасяха по тучните ливади край Тъжа, но ако не получеха наскоро помощ, рицарите щяха да гладуват... Затова трябваше да се бърза, докато не са пристигнали войските им, които се прехвърляха от Никея към Тракия...
Войскарят замлъкна, вглъбен в спомена. Като тъмен облак връхлита куманският отред към стана на императора. Диви викове огласят цялата околност. Обграждат стадата на рицарите и ги подкарват пред себе си. Настава небивала безреда. Грозно мучи уплашеният добитък, коне цвилят пронизително, ехти звън от оръжие, лудо зоват бойните тръби на латинския стан. Тревога! Нападение! Стадата и товарните коне препускат подивели из зелените ливади, едни се втурват към лагера и падат в дълбокия ров, другите ги подкарват куманите пред себе си и ги отвличат. Рицарите се впущат да догонят нападателите, но куманите сякаш летят на бързите си коне и увличат латините в откритото поле, натам, натам към засадата. Ала уморените, облечени в желязо коне започват да изостават. Латините спират. Сякаш невидима сила дебне зад тези притаени оврази и хълмове. Конете чувстват опасността, тревожно цвилят и рият с крак. В луд галоп рицарите се връщат обратно, преследвани от куманите, които ги обсипват с град от стрели.
И после? — пита Мария.
След първото нападение на куманската конница латините решиха да не се поддават на такива опасни примамки, които можеха да завършат зле за тях. Беше велики четвъртък. В стана им отслужиха литургия и те бяха тъкмо седнали да хапнат, когато нов кумански отред връхлетя внезапно в лагера им и достигна чак до техните шатри. Побесняха рицарите, че им прекъснаха скъдния обед. Изскочиха пред лагера си, наредиха се по отреди според заповедта на съвета им, без да отговарят на нападението. С насмешка те гледаха кожусите на куманите, дребните им кончета, дебелите дръжки на копията им. Стискаха зъби, мъчеха се да изтърпят, ала сякаш жилени от най-зли оси, най-сетне надменните фръзи не изтърпяха. Никой не искаше вече да чува ни заповеди, ни заплахи.
И помамиха ли се? — попита с трескаво любопитство Мария.
Уловиха се в клопката. Пръв препусна с отреда си най- знатният рицар, братовчедът на фрушкия крал. А нашите летят като птици, макар и на дребните си кончета... Току се обръщат, пущат яздешком облак стрели, за да ги вбесят още повече, и пак се губят в далечината сред облаци прах. А ония препускат и не усещат колко са се отдалечили. След тях тръгват втори на помощ на първите, трети на помощ на вторите... Помами се и сам Балдувин!
Мария плесна с ръце в несдържана радост. Очите и блестяха ликуващи.
Препуснаха със сведени копия за бой. Като желязна стена. Страшни. Гдето минат, помитат...
Мария побледня. Ноздрите и затрепкаха. Със затаен дъх следеше всяка дума на боеца.
И после?
Не можаха да спасят графа, рицаря от фрушкия кралски дом, рода и на самия Балдуин Филандър... Нашите ги разделиха на малки купчинки, обграждаха ги отвсякъде и ги сваляха един по един. Защото стрелите ни се плъзгаха по железните доспехи както на коня, така и на рицаря. Дългите им копия ни държаха надалеч. Ала ние сваляхме първо конете с ласо, а после лесно се справяхме с тромавите железни люде. Помамихме главното ядро към вторите клещи, към блатата, към овразите, там, където стояха притаени нашите главни сили.
Много ли бяхме?
Много. Те знаеха, че ромеите бяха вдигнали бунт, защото се надяваха на нашата помощ. Те бяха видели как нашите златни лъвове се веят по стените на кулите на Одрин. Но едно те не знаеха — и Ханко гръмко се изсмя, — колко сме много и колко сме близо вече...
Колко бяхме?
Над 40 000 конници, а пешаците — безброй...
А те?
Смятахме, че са около 400 рицари, които водеха конните си стрелци и многобройни пешаци. Но главните им сили бяха още долу, в бой срещу ромеите при Никея. Тях чакаха те, за да ни нападнат. А в това време се мъчеха да завземат крепостта. Подкопаваха основата на стените, мъчеха се тайно да ги разклатят, като дълбаеха подземни ходове, като изнасяха пръстта и на нейно място поставяха дървета, които щяха да бъдат подпалени. Час по час се промъкваха до нас ромейски съгледвачи, избягали от града, които донасяха за всичко на войводския съвет. Никой още не ни беше усетил и те чакаха спокойно пристигането на войските на Ерик Филандър от юг.