Граф Иосташ! — извикаха момичетата с горещ възторг и се спуснаха към него.

И татко ли е с тебе, чичо? — попита Изабел.

Изведнъж момичетата изпискаха и закриха лица с ръце, засрамени и смутени. Зад високата снага на графа стоеше един непознат мъж. Все пак през разперените си пръсти те успяха бързо да го разгледат. Изглеждаше чуждоземец и по носия, и по лик. Тъмна къдрава брада обкръжаваше пълноликото му лице, на което блещукаха като въглени две живи черни очи.

Бяла като смин, Изабел се дръпна към камината. Тя си спомни, че баща й бе оставил брата си Иосташ при родопския деспот. И повече със сърцето си, отколкото с разума веднага угади кой е непознатият, който стоеше неподвижно на прага и не сваляше очи от нея.

Графът направи знак на чужденеца да влезе вътре. След това отиде към братаницата си, подаде й ръка.

Изабел, твоят годеник е пътувал неспирно ден и нощ, през бури и сняг, за да стигне по-скоро при тебе. Посрещни, както подобава, родопския деспот Алексей-Слав!

Демоазелите леко извикаха от удивление.

Момичето прехапа устни, окопити се, сложи тънката си бяла ръка връз десницата на чича си, пристъпи няколко крачки и се сниши в дълбок поклон. Свежата синева на дрехата й цъфна като огромно цвете в полуздрача на стаята.

Добре дошъл в нашите предели, благородни деспоте... — прошушнаха разтрепераните й устни.

И когато вдигна несмел взор, тя видя как Алексей-Слав прегъва коляно и скланя къдравата си глава към нея, целувайки края на дрехата й, тъй както го бе научил от по-рано маршал Вилардуен.

След това той се изправи и двамата се изгледаха.

Лека усмивка трепна в очите им. Може би от първи взор деспотът не изглеждаше приказно красив кавалер, ала след като го погледна още веднъж, Изабел реши, че варварският княз, от когото толкова се боеше, може да бъде поносим за окото. Дори веднага й хареса откритият му весел взор, пълен с неприкрито обожание. Той не знаеше езика й, нито пък тя разбираше неговия, ала очите му говореха твърде много с безмълвното слово на любовта.

Още от първия миг, когато я зърна тъй крехка и стройна, с виеща се като тръстика снага и среброзвучен глас, Алексей-Слав почувства, че нито в най-смелите си блянове би могъл да си представи по-хубава и по-пленяваща девойка. Затова сега той стоеше пред нея като омагьосан, със замръзнал възторг във всяка черта на лицето, без да намери сили да откъсне очи от чудното видение.

Отведнъж можеше да се помисли, че тя има черни очи, ала сега отблизо в светлината на свещниците личеше, че зениците й са тъмносини. Слаба руменина бавно порозовяваше прозрачносветлата й кожа. Тънки, прави вежди придаваха лек израз на строгост връз лицето, което бе още тъй свежо и невинно, с детска уста и високо безоблачно чело.

Деспот Слав взе ръката й.

Искаш ли да дойдеш с мен в Цепина?

Изабел се усмихна, леко вдигна рамене, погледна към чичо си, който ги наблюдаваше, изправен на две крачки от тях.

Не разбирам... — пошушна тихо тя.

Какво каза? — попита деспотът и повтори първия си въпрос на ромейски.

Иосташ разбра и обясни.

На драго сърце ще дойда с тебе — отвърна Изабел, като въздъхна едва чуто.

Графът пак преведе и обясни.

Защо да чакаме повече? — настоя Слав. — Нека отидем по-скоро в Константинопол да отпразнуваме сватбата и да заминем за моите земи, където те чакат с нетърпение и радост...

Изабел изгледа учудено годеника си и тихо се засмя, свеждайки клепачи към земята.

Не си ли готова да заминеш? — попита огорчено Слав.

Ненапразно маршал Вилардуен бе нарекъл дъщерята на Анри кротка и покорна.

Да, готова съм. Веното ми е вече привършено — отвърна тя и пак се засмя. Трите демоазели се засуетиха да приготвят вечеря, достойна за пристигането на високия годеник. Разтичаха се валети и прислужници, почнаха да пристигат един по един местните рицари с дамите си, целият крайморски кастел се изпълни с глъчка и смях. Блеснаха всички прозорци в есенната нощ, запрепускаха гончии към столицата, кухните задимяха в примамливи изпарения.

На вечерята се поднесоха странни лакомства: желе от пауново месо, печени риби, подправени с лимон и дафинови листа, ала Слав не забелязваше какво сипват пред него, какво слага в устата си. Той непрестанно вдигаше чашата си с кипърско вино, чукаше се, пиеше наздравици. След това си засоляваше с великолепно сирене от Бри, за да потули лошия вкус на жилавото пауново месо, пак пресушаваше чашата си, опитваше от горчицата, от варените круши, от алените сладки неранзи...

Близостта на Изабел, която стоеше до него, го опияняваше. Той бършеше потта от зачервеното си лице, заслушан в нежната звучност на гласа й, задаваше й постоянно въпроси, които Иосташ превеждаше с приблизителна точност, молеше я да им изпее нещо или пак да потанцуват след яденето.

Разбира се — каза графът. — Арге§ 1а реше У1еп! 1а даше!* Всички ще танцуваме! — И той почна весело да пляска с ръце. — Нека дойдат флейтите и барабанчетата!

[* След търбуха иде ред на танца.]

Слав изпя няколко песни. Широкият му ясен глас, тръпнещ в горещ копнеж и ликуване, се издигна на мощни вълни в обширната зала.

Изабел отпиваше от време на време от кръгъл златен бокал бадемово мляко, заслушана в унес. Може би затова по-късно в танците, очарована от смеха и песните на деспота, тя забеляза без въздишка, че пълната му ниска снага не приляга за красивите фигури на танца тъй, както стройните тела на младите пажове.

Най-напред танцуваха рицарите, докато дамите и демоазелите пееха със съпровод на лютня. След това трубадурът Херве запя, като си съпровождаше с арфа, а демоазелите танцуваха две по две със ситни отмерени стъпки, заловени за ръце в дълги редици. Начело вървяха Изабел и Мабил дьо Монморанси.

За вечерята годеницата бе облякла руба, ярка като пламък, косите й бяха прибрани в мрежа от ситни искрящи гранати. Тя цялата сякаш грееше със заруменелите си бузи и светнали очи. Деспотът не можеше да откъсне взор от нея, от кръшната й снага, която се виеше като змия в сложните фигури на стъпките. Кръвта му кипна в горещ порив, залудя гъста, неудържима. Щом затихнаха последните звуци на арфата и трубадурът замлъкна, Слав даде знак на един от людете си и изведнъж се понесе в луд, шеметен танц под съпровода на игриви звуци от меден кавал.

Всички се струпаха наоколо му и рицарите заедно с демоазелите почнаха да пляскат с ръце, подражавайки на българите, които подчертаваха с тропане на крака и диви викове буйния устрем на ръченицата. Макар и пълен, Слав се носеше като вихър с лека стъпка и огнен изблик в безбройните, постоянно сменящи се ритми на играта.

Едри капки рукнаха като град от челото му. Черният перчем падна над очите му и остана там, залепнал от потта. Той игра дълго, сякаш силите му нямаха край, докато лицето му потъмня като ален сатен и дъхът му пресекна.

Възторгът на рицарите и дамите нямаше край. Никога дотогава не бяха виждали такава буйна и пъргава игра. И танците на българите бяха като тях самите, като планините им, като вятъра, който свежда вековните им гори: шеметен, необуздани...

На другия ден деспотът и годеницата му, придружени от граф Иосташ, маршала и демоазелите на Изабел, заедно с голяма дружина рицари и сержанти, заминаха за Константинопол. Императорът, предизвестен от гончиите, излезе да ги посрещне на половина път и ги заведе в царския град, където ги чакаха гъсти навалици любопитен народ.

Цяла неделя траяха сватбените тържества. Слав бе обсипан с всички възможни почести, а на народа се отпусна в невероятно изобилие хляб, месо и вино, устроиха се турнири и танци...

Най-накрая Слав събра людете си, сбогува се с всички знатни барони и графове и замина с младата невеста към далечното си планинско гнездо. Подире им следваха коли, натоварени със скъпото вено на императорската дъщеря. Анри ги изпрати с многобройна свита на около двадесет стадия разстояние.

Когато наближи мигът на раздялата, императорът с мъка сдържа вълнението си, леко побледня, отмахна незабелязано от другите бликналата сълза от окото си. След това скочи от коня и подаде на деспината ръка, за да слезе от колата. Младата невеста целуна десницата му и бързо изтри клепачи с ясносинята си копринена кърпа.