Ве11е Ш1е* — каза Анри и въздъхна дълбоко, — ще ви дам един съвет: бъдете мъдра и любезна. Вие се омъжихте за съпруг, който ви отвежда в далечни земи и който почти може да се сметне за варварин. Защото нито вие говорите родната му реч, нито той разбира нещо от нашия хубав фрушки език... За бога! Пазете се поради това да не бъдете прикрита към него, нито коварна или пък своенравна. Защото е голям срам за една благородна жена да презира мъжа си! Господ и людете я укоряват за това. Преди всичко — за бога! — пазете се да не замените своите добри навици с чуждите лоши. Бъдете толкова скромна, нежна, покорна и търпелива, колкото ще изисква мъжът ви. И почитайте всичките му близки от уважение към самия него!

[* Невясто]

Изабел изхълца едва-чуто, скрила очи в кърпата си. Императорът млъкна със задавен глас. Пристъпи към дъщеря си, откри нежното й лице, порозовяло от студа като цъфнал шибой, изтри очите й и леко пошушна:

Но пазете се преди всичко, да не би поради любовта и връзките си с тях, колкото и тесни да бъдат помежду ви, да не отвикнете сърцето си от обичта към нашата нация и рода, от който сте произлязла.

Деспината на Родопите преглътна сълзите си, вдигна чело, погледна баща си в очите. След това се поклони дълбоко и каза:

8ке*1, ако богу е угодно, наистина ви казвам, че за мене никога няма да научите лоша вест. Ала, Ъеаи, доих 8^е*2, мен ми се струва, че мигът, в който ще се разделим, е вече настъпил. И така, аз моля бога, ако му е угодно, да ви даде сила да победите вашите врагове и да уголемите почитта към вас.

[*1 Сир - господарю.]

[*2 Мили, добри господарю.]

Императорът прегърна дъщеря си и двамата се целунаха три пъти по бузите. Деспотът, който бе слязъл от коня си и чакаше на няколко крачки далеч от тях, приближи и прегъвайки коляно, целуна десницата на своя тъст и сюзерен. Анри го повдигна и прегърна. В това време Изабел се бе увила в дебела кожена наметка и качила отново в кочията. С нея пътуваше старата й дойка заедно с Мабил дьо Монморанси. Един валет хлопна вратичката на кочията, четирите буйни коня с опашки и гриви, лъскави като черна коприна, стремително се понесоха по покрития с мек сняг друм.

Младата невеста подаде глава от прозорчето, вятърът развяваше синьото було, с което бе увита главата й, тя махна няколко пъти с ръка.

Сякаш ледено острие прободе сърцето на императора.

Къде изпращаше той детето си? Познаваше ли добре варварския княз, комуто я бе поверил? В чии ръце, между какви люде отиваше единствената му дъщеря? Тъй кротка и смирена, тя не бе промълвила нито дума за упрек или непокорство при вестта за тази неочаквана женитба. Беше ли сърцето й доволно, не изпитваше ли това младо момиче, почти дете, боязън, като отиваше между люде, на които не познаваше дори езика... Не бяха ли те убили брата му Бодуен! Защо, защо той се бе съгласил да я омъжва така рано... За миг горещо разкаяние изпълни сърцето му. Ала бе вече късно.

Кочията, заградена от деспота и придружаващите го люде, летеше с чудна бързина към далечните страхотни планини на българите. Малката бяла ръка и синьото трептящо було ставаха все по-дребни и по-дребни...

И изведнъж, сякаш клъцнат от зловещо предчувствие, императорът пришпори Моро, спусна се подир отдалечаващата се дружина, настигна кочията и язди няколко време редом с нея.

На прозорчето се явиха теменужните, ясни очи на Изабел, грейнали от радост. Анри свали кожената си шапка, размаха я бавно три пъти, усмихна се:

Добър път, Изабел!

Гласът му се изгуби в тропота на конете и колите. Той почна да изостава назад, след това се спря на един кръстопът и дълго следи с взор чезнещото шествие.

Снегът, който от сутринта бе престанал да вали, отново почна да се стеле: тиха танцуваща мрежа от бели искри.

Глава XIV

Звънците на шейната весело ехтяха из горския път, смесени с пъстрото чуруликане на Белослава, която непрестанно сочеше на другарката си блесналите в зимно слънце преспи. Снегът скриптеше като коприна под бързите копита.

Ала Мария повече мълчеше, с нахлупен до веждите калпак от нурки, дърпайки с корава ръка юздите на конете. Или отвръщаше на полусрички, подвиквайки от време на време към игривите животни по-бързо да теглят.

Отиваха към ловджийския дом на Асеновци в Света гора. Там бяха поканени всички видни търновски моми на „Дай Лада". Мария и Белослава бързаха да отидат по-напред, за да посрещнат гостенките, да приготвят котлето с овеса и да нагледат трапезата.

Беше един от първите часове на утринта и всички околни върхове бяха закрити със синкавомлечна мъгла. Само високо над тях ясното небе зъзнеше от хладната тръпка на ранния час. Подир шейната на царкинята тичаха с изплезени червени езици двата й любими загара. Зад капрата седяха кочияшът и валетът Ожие. С изтръпнало сърце те следяха лудото каране на Мария, готови всеки миг да изхвръкнат от преобърнатата шейна.

По-полека, Маро... — глухо извика Белослава и улови ръката на другарката си.

Царкинята се усмихна. Дива радост избликна в светлите й очи. Тя се понадигна, шибна конете с високо издигната ръка и подкара още по-буйно, опиянена от ледения вятър, който брулеше зачервеното й лице. Шейната полетя като стрела. Белослава се сгуши цяла до рамото на Мария и остана така, замръзнала в няма уплаха.

Гората идеше с чудна бързина насреща им, издялана от мрамор и кристал, накитена с ледени висулки, трепнали в пъстри отражения... Загарите подушиха близостта на малкия зимен палат, съграден от камък и дърво, и почнаха радостно да лаят. Шейната направи широк завой и спря, посрещната от притеклите се прислужници.

Мария скочи първа на земята. Дебелият й кожух, стегнат в кръста, но разперен като камбана към коленете, стигаше почти до земята, така че едва се подаваше краят на червените й ботушки. Тя напълни бузите си с въздух и духна, за да види колко е студено, като удряше в същото време с камшика по ботушите си. След това с внезапно движение отхвърли кожуха си и погна песовете.

Бельо! Кундо!

С шеметен изблик на възторг загарите припнаха след нея, след миг изчезнаха подире й в лилавите сенки на снежния лес.

Мария спря запъхтяна пред едрия дънер на столетен дъб. Наведе се, взе грудка сняг, отхапа си малко, след това я сви в корава топка и подири с очи. Между дърветата се мярна тъмнозеленото рухо на валета. Без да мисли, с детска наивност момичето се прецели, топката политна.

Чу се изненаданият вик на Ожие. Момъкът се наведе, бързо заграби сняг. обърна се по посока, откъдето бе дошло веселото нападение, ала в съшия миг един строг глас откъм входа на ловджийския палат го сепна. Той изтърва топката, окопити се, обърна се към великия примикюр Михаил, който го наблюдаваше навъсен, застанал на стъпалата.

Пленникът за миг бе забравил своето положение в тая чужда страна. Хубавите му черни очи се замъглиха. Той стисна устни и изтича по посока на загарниците.

След малко започнаха да пристигат шейните на болярските дъщери, облечени в дебели кожуси, поръбени с овчи и лисичи кожи. С весел глъч момите се струпаха около мраморния кладенец пред палата. Ожие донесе сребърно менче и те пуснаха вътре пръстените си. В дъното на водата имаше овес. Болярката Дъбина, съпруга на примикюра, разбърка водата с пръстените и

овеса, прекръсти я три пъти. Момите запяха с топли гласове, тръпнещи от нетърпение:

Р>

Сегни, булне, извади пръстен, дай Ладо ле.

Живи и здрава годинчице, дай Ладо ле, коня язди, сокол държи, дай Ладо ле, сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле.

Р$

Едра кореместа болярка се ухили, бръкна в менчето, извади тънък сребърен пръстен със зелено камъче.

За болярин! Петкана ще вземе болярин! — се развикаха девойките, като почнаха да се притискат около дъщерята на севастократор Деян.

Отново екна звънливият хор:

Р>

Синьо небе, ясна звезда, дай Ладо ле!