Деспот Слав искаше да покаже на невестата си, че не влиза в беден и прост дом, искаше да я заслепи, да я омае. Той непрестанно се съветваше с майка си, намираше всичко недостатъчно скъпо, бляскаво, изящно. Самата госпожа Тамара се надпреварваше със сина си в украсата и наредбата на новия дом.

Кой знае невестата какво вено* ще донесе, та нашите украси няма на нищо да приличат пред нейните — си казваше тя понякога сама на себе си, засуетена в бързината на наредбите, — ама нека да завари всичко поне чисто и ново.

[* Вено — прикя, чеиз]

И тя поръчваше безброй китени кебета, шарени черги, свилени пояси, бадемлии юргани от атлаз и аксамит, ягодообразни златни пъхти*, тънки платна, скъпи широки руби с пъстровезани ръкави, шамии от алена коприна...

[* Пъхти — пафти, чапрази]

Мина септември.

Людете напълниха едрите кюпове с жълто просо, пшеница и ръж, наляха бъчвите с люта и бистра ракия, прибраха сеното, скътаха си дърва, приготвиха се за зимата. Деспотът си избра дружина едри снажни момци, облече ги в скъпи доспехи. Заръча за коня, който му бе подарен от императора, сребърни юзди и латински чул от червена коприна. Беше вече готов и чакаше с горещо нетърпение вест от Ерик.

Но в това време латините водеха бран с Тодор Ласкарис, който бе нападнал съюзника им Давид Комнин, докато се биеха с Борила.

Щом Ласкарис научи, че латините идват на помощ на обградената от него Хераклия, вдигна обсадата и със страшна бързина прехвърли войските си отвъд протока, право по посока на Никея.

Плиснаха огромни дъждове, реките преляха коритата си, ранни студове докараха ледени ветрове, та Анри прекъсна похода си в отвъдната земя и се върна с людете си в Константинопол, гдето остана да чака маршал Вилардуен от Памфили.

Ала зидането на новата Памфилска крепост под надзора на маршала се проточи твърде много. Ранният студ забави привършването на работите. Наближаваше вече краят на октомври.

Тогава на Слав му омръзна да чака и без да предизвести някого за тръгването си, подбра сватбената дружина със скъпите дарове, съобщи на граф Иосташ да стегне людете си и замина към Константинопол, пламнал от нетърпение да види по-скоро невестата си.

Когато сватбарите преминаха през градските порти, две млади девойки изтичаха напред и лиснаха две менчета вода с натопен здравец. По-високата от тях се изправи и метна бърз взор към деспота. В очите на Мавруда годеникът видя само да се таи лъч от безгранична омраза — и потръпна. Сякаш тъмен облак за миг надвеси зла сянка над ярката му радост. Ало по-късно, по пътя, той забрави всичко зад себе си, увлечен само от едно- единствено желание: да зърне най-сетне Изабел.

През целия друм деспотът приемаше подаръци от людете, които излизаха на кръстовищата да пресрещнат пищната глота. При Филипопол рицарят Жирар дьо Стрем му въздаде почести като на сюзерен, от Станимака към тях се присъединиха части от фрушкия гарнизон, за да засилят охраната на императорския зет, след това пътят им продължи все покрай Хебъра, надолу по посока на Адрианопол и Аркадиопол.

Тежки облаци снеха небето към земята. В дъжд и вихри, сред воя на ветровете, по разкаляни друмища, по мостове над буйно придошли реки глотата неспирно летеше напред, почти без да почива, подтиквана от нетърпението на деспота. След кратка почивка при Цурул те поеха направо към Константинопол през бурята, която прекосяваше пътя им.

Наскоро редкият студен дъжд се пресече на сняг. Загърнати в дебели овчи кожуси, прибрали от конете всички скъпи чулове, Слав и граф Иосташ яздеха начело, провиквайки се от време на време, за да разберат приказките си. със замрежени от сняг клепки и заскрежени уста:

Остава ли още много?

Още три дни! — отвръщаше весело граф Иосташ на неизменно същия въпрос на деспота.

За да се развлича, Слав непрестанно си тананикаше весела песенчица, прибождайки буйния си кон:

Р>

Зоб ги зобя, мале ле,

боруйска бяла пшеница,

вода ги поя, мале ле,

станимашка бяла ракия...

Р$

И той не се забавяше веднага след това да си отпива по две- три глътки люта сливовица от жълтата бъклица, закачена на колана му.

Ала наскоро сватбарската глота настигна друга дружина конници, които се бяха събрали накуп посред друма.

Веднага стражите обградиха деспота и графа с издигнати копия и обнажени мечове.

Кой е там? — се зачу вик през снежния вихър.

Люде на императора Анри! — отвърна Иосташ. — А вие кои сте?

Тук е маршал Вилардуен! — отвърна един едър мъж, който веднага скочи от коня си и се спусна към сватбарите. — Добра ви среща! Най-сетне пак да се видим! Закъде сте се запътили в това лошо време? Аз мисля да се отбием тук наблизо в един хан.

Никакво отбиване! — възкликна уплашено Слав. — За бога, маршале, какво думате? Ние чакаме с нетърпение да наближим края на пътя, вече сме от осем дни на път! И ми остават още три, докато видя годеницата си!

В грохота на виелицата отекна дружният гърлест смях на мъжете.

Конете изпръхтяха и струпаха глави.

Само един ден, само един ден, деспоте! Утеши се!

Как? — извика смаян Слав. — Графът ми каза, че до царствения град остават още три дни!

Графът има право — каза усмихнат маршал Вилардуен,

ала принцеса Изабел сега не е в Константинопол, а в Силиври. Оттук до Силиври при добър ход може да се стигне за един ден... Дори при по-хубаво време и до вечерта...

Къде е друмът за Силиври? — попита веднага деспотът и придръпна поводите на Байар.

Бурята бързо премина, изгонена от южния вятър. Зад тежките мъгли изпъкна къс бледосиньо небе. Снегът почна да се топи и изчезна.

Двете дружини заедно пътуваха за Силиври.

Аз ще ви изпроводя до морето й след това ще отида при императора да му известя, че всички работи по възстановяването на крепостта Панфили са привършени. Ала вие, деспот Слав, ще намерите един много добър баща в лицето на монсеньор императора, ако се постараете да запазите любовта му.

А Изабел? Каква е тя? — попита със страстно любопитство Слав.

Ще я видите — отвърна маршалът, — но да ви кажа право, Изабел е наистина хубава, умна, любезна, кротка, търпелива, изобщо надарена с всички качества, които трябва да има една демоазела...

Слав слушаше прехласнат, сякаш хиляди звънчета пееха в сърцето му безумно волна и гореща песен...

Игривите отблясъци на пламъка чертаеха пътеки по тъмните коси на младата девойка, която стоеше замислена край камината с хурка и тънко писано вретено в ръка. Трите моми, които стояха около нея, се спогледаха и поклатиха глава.

От колко време вече Изабел стоеше неподвижна, спряла работата си, загледана втренчено в буйно лумналия огън... Изведнъж тя се стресна, въздъхна и отново в тишината на огромната полутъмна зала леко забръмча засукващата се прежда.

Искаш ли да попеем нещо? — попита предпазливо Агнес дьо Брашйо и посочи на сестра си Маргарет да й подаде лютнята.

Изабел не отговори. След това си спомни, че бяха й задали някакъв въпрос, но не посмя да попита какъв е бил.

Залата се изпълни с бавни кротки звуци, нашепващи за млада тайна и неизречена любов. Нежната балада накара бузите на момичетата леко да почервенеят в неясен далечен копнеж. А сърцата им забиха буйно и весело, когато Мабил дьо Монморанси грабна лютнята и с пъргава ръка изтръгна от нея пъстър смях и пролетен лъх.

Изабел остави преждата и вретеното, разтърси глава, сякаш да отпъди невеселите мисли, плесна с ръце, направи няколко бавни плавни танцови стъпки, попривдигна грациозно с две ръце полата си, изви тънката си като вейка снага. Черните й плитки отхвръкнаха като палави змии зад гърба й, очите й заблестяха като оникс.

Все по-бързо и по-лудо дрънчаха струните на лютнята, пригласяни от топлите гласове на момичетата. Все по-вихрено се въртеше Изабел в унеса на танца. Изпод сребърната мрежа, която обвиваше косите й, надникнаха палави къдри, които се посипаха по снежното чело.

Великолепно! Много добре! — се обади звучен мъжки глас откъм прага на вратата, която тънеше в полумрака. — Продължавайте! Това е любимата ми песен!