Затова сте се движили така тихо и незабелязано.

Както котката дебне мишката, тъй се бяхме спотаили. Само да се помамят да влязат в капана!

И влязоха ли?

Да!

Мария скочи, сякаш сега се решаваха съдбините на народа й, тя се залута с непобедимо вълнение из прихлупената стая и слушаше жадно всяка дума. Така! Те не искаха да приемат приятелски подадената десница на Калояна. Те искаха да завземат българските плодни и богати равнини. Те искаха трудолюбивите български селяни да им работят и слугуват. Те искаха да преминат непристъпните хемски проходи и да прострат империята си чак до Истъра и между трите морета... Не! Никога! С какво право? На насилника? Никога! И тя жадно се вслушваше в разказа на стария боец, тръпнеше за всеки; следващ миг, за съдбата на страшния бой...

Земята трепери от хилядите конски копита. Въздухът не се вижда от облаци стрели. Грозен рев оглушава цялото поле. Конете на латините падат в траповете и се набождат на коловете. Тежко звънят грозните доспехи. Боят кипи страшен, невиждан. Когато копията се чупят, ласото помага. Битката продължава ръкопашна. Лице в лице. С боздугани и брадви българите разбиват яките брони, разсичат шлемове и щитове. Жилави планинци мятат отдалече камъни с прашки. Падат купища мъртви и от двете страни. Наближава заник, умората почва да надделява. Кой ще издържи последен? Мъчно се сломява желязо с голи ръце. Силите не достигат. Борците редеят. Полека-лека главното латинско ядро наближава определеното място.

Изведнъж забучаха отдалеч бойни рогове. Трепнахме всички. Кои бяха? Наши ли, латинска помощ ли идеше?

Кои бяха?

Познахме по условните знаци. В бърза превара заситниха медните тръби. Нападение! От всички страни! Всички сили! Иваница нападаше!

И после? И после? Какво стана?

По хълмовете се разлива тъмна вълна като прииждаща река

пешаците на крънския* войвода! Из овразите изскачат нови, несметни стрелци — куманската конница! Из ракитаците се издига гора от копия — тежката пехота на Преславската хора. Вторите клещи се сключват. Капанът се затваря. В него е уловен самият император!

[* Крън — крепостен град близо до днешния Казанлък]

Мария тихо извика. Стисна ръце в несдържан порив. Влага замъгли блесналите й очи.

А царят къде беше?

Рицарите видяха, че губят вече всичко. И се струпаха около знамето на императора, решени да го бранят до последна капка кръв. Отляво беше пълноводната Тъжа, отдясно — мочурището. Нямаше накъде. Тогава сред най-гъстата навалица, където се бяха скопчили коне и войскари така, че нямаше къде меч да размахнеш, се развя едно друго знаме. Нашето старо бойно знаме. Не униатското, със свети Петровите ключове. А нашият златен лъв... Той почна да напредва към пряпореца на фръзите. Заграден от щитоносците си, цар Иваница бавно си пробиваше път към латинеца със закритото лице, облечен от главата до петите в желязо. И той, и конят му.

Как го хванаха? Ранен ли беше?

Не. Заповедта бе — жив да го заловят. Оня, който се бе заканил да зароби българския цар.

И щитник Ханко разправя, разправя, въодушевен от спомена, със светнали очи и развълнуван глас. Мария чува как копия и алебарди се удрят със зловещ шум в щитовете, стоманените саби изтръгват искри от шлемовете, броните звънят с ясен екот. Със сетни сили фръзите се мъчат да разкъсат страшния обръч, но той ги стяга все по-тясно и по-тясно. Тежките им коне потъват в мочурищата. Железните люде биват заловени от местните, които дебнат в ракитаците с коси и мотики в ръце.

Тези, които виждат грозната им съдба, препускат обезумели и дирят пробив, за да се спасят в позорно бягство. Безброй убити коне и сержанти запречват пътя на отстъплението. Един след друг падат надменните рицари — цветът на латинското дворянство. Триста железни воини изкупват безумието и дръзката надменност на своя вожд. Купове мъртъвци с разцепени глави и пробити гърди се издигат като тъмен упрек. Помежду им лежат в страшна безреда захвърлени щитове, саби и копия, паднали шлемове, парчета от разчупени наколенници и навратници. А борбата около латинския пряпорец кипи все още страшна, неумолима.

С широки, светкавични движения сам Калоян върти меча си вляво, вдясно и като древните царе върви начело на войската си. като се мъчи да достигне мястото, където се намира вождът на врага. Там иска да го срещне той — очи в очи. сред грохота на боя сред ужаса на толкова смърт и кръв. Там иска да срещне дръзкия нашественик, за да му докаже, че цар Иваница може да му бъде равен и по юначество. Нови копиеносци се сгъстяват около него и го бранят с медните си кръгли щитове.

Пази се!

Калоян навежда глава и една стрела избръмчава край него. Ловко метнато отдалече копие се забива в коня му. Той скача и се мята на друг... Малкото оцелели рицари продължават да мятат копия, докато някоя тежка българска ръка ги смъкне от коня. Тогава те се мъчат да си проправят път с меч в ръка Ала някой железен боздуган се стоварва върху шлема или някоя селска брадва нанася звънливи удари върху бронята им. И последните защитници падат. Бягащите ги залавя примката на ласото. Другите, малко останали живи. които не са успели да се измъкнат в безумно бягство, са вече с вързани ръце пленници на българите.

Император Бодуен, надменният фландърскн граф, е роб.

В безмерен срам той свежда очи и предава меча си.

Мария слушаше със затаен трепет. Развълнуваното дишане показваше живото участие в изживяното от боеца.

И после?

Ханко се изсмя доволно.

После... те бягаха, бягаха с отпуснати юзди чак до морето. Изтрепаха се от препускане, а ние все по петите им. Много от тях се изподавиха от бързината ла се качат на корабите си. Другите се изпокриха в Цариград. Венецианският дож напусна обсадения град и стана си. като побягна с людете си. преди още да е видял нашите коне. Солунският се прибра в столицата си. Ех, какви дни бяха те! Да не беше загинал без време Иваница — какво щеше да е сега... След толкова победи... Русион, Филиповград, Димотика... Там пък цяла река отбихме от пътя й... А Солун беше вече в ръцете ни... Велико бе делото на цар Иваница... Лека му пръст...

Старият войскар скрито изтри една сълза от окото си.

Мария въздъхна. И отново страшният въпрос се загнездваше в сърцето й. Защо? Кому бе нужна смъртта на баща й тъкмо когато щеше да завърши с нова победа великото си дело? Коя зла веда бе насочила престъпната ръка на убиеца към тоя, който се бореше не само за свободата на своя народ, но и за свободата на всички народи на полуострова.

Ах, защо не се беше родила мъж, да поеме с твърда десница отново борбата на Асена, Петра и Калояна... Какво да почне с тия немощни девически ръце, създадени да държат игла и вретено... Мария с гняв си спомни, че преди няколко дни мащехата й бе заключила раклата с книгите на цар Иваница и бе наредила да й дадат костен гергеф и тънко платно. Време било да се научи на плетиво и изкусно везмо. А наскоро щели да й дадат стан в тъкачницата на Царевец. Стига е препускала с коне, кучета и соколи из горите, стига е ровила из дебелите книги...

Целгуба наистина изпълни думата си.

Когато след няколко дни Мария отново похлопа на жрънката, жадна да чуе разказа за обсадата на Солун, никой не й отвърна. Напразно верните хрътове драскаха по вратите. Жрънката бе опустяла. Копиеносците й издъниха вратата с един удар. Вътре нямаше никого. Личеше, че людете бяха събрали набързо нещата си и заминали за някъде.

Превисокият самодържец Борил бе дал в дар на един манастир из Подунавието цялото семейство на млинаря, за да работи в манастирската жрънка, а имотът там бе взет от държавата за неизплатени данъци.

Глава XIII

Из цялата земя на родопското деспотство закипя трескава превара за сватбените приготовления. Ден и нощ златотърсачите промиваха пясъка в планинските потоци, зидари градяха нова кула в двора на Цепинската крепост; търговци от южните страни носеха сарацински килими, китайски коприни, индийски маргарит, златотъкани платове; технитари (занаятчии) работеха сребърни и златни свещници, паници и чаши; изкусни майстори покриваха с тънка резба нови ракли, долапи, столове...