Сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле!

Р$

Хубавец! Хубавец! На Неда се пада!

Дъщерята на прахтор* Диман, слабичка и некрасива девойка, цяла се изчерви, закри лице с ръка. Почнаха да я дърпат за плитките, да я сбутват с лакът.

[* Прахтор — главен бирник]

Жълта дюля презреяла, дай Ладо ле!

Сама гледа де да капне, дай Ладо ле!

Сегни, булне, извади пръстен, дай Ладо ле!

Р$

На Траянка стария ерген! Таман да са лика-прилика! — избухнаха в буен кикот девойките, сочейки сестрата на деспот Богдан, която бе прехвърлила двадесет и пет години и на младите момичета се струваше престаряла.

Р>

Шита риза, недошита, дай Ладо ле!

Сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле!

Р$

Белослава! Белослава няма да се омъжи тази година! — плеснаха с ръце всички и впиха взор в хубавото момиче, което почервеня, побледня, прехапа устни.

Да не те остави годеникът, хей, моме, отваряй си очите! Мъж вяра няма, пази го добре болярина Добромир.

Р>

На дюшек седи, жълтици чете, дай Ладо ле!

Сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле!

Р$

Когато видя широкия си пръстен от златен филигран, дъщерята на кастрофилакта изду устни от гордост. Богаташ й се падаше.

Сребърна чаша през Истъра плава, дай Ладо ле!

Сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле!

Р$

В ръката на примикюрката светна дребен елмаз.

Царкинята! За чужденец! За кого ли! — почнаха да викат едновременно всички моми. Някои по-дяволити стрелнаха с очи хубавия валет, който се изчерви като момиче и наведе смутено клепачи надолу.

Чуден момък беше фръзецът Ожие. Ръцете му бяха бели и тънки като на гръцка княгиня, косите му, буйни и лъскави, падаха на красиви вълни връз гладкото чело. Кожата на лицето му бе нежна и прозрачна, сякаш слънце невидяла. Личеше, че в знатен дом бе израсъл, за да има толкова изящни и благородни движения, за да бъде тъй изкусен както в лов със соколи, тъй и в свирене на лютня...

Чужденец...

Мария сви рамене, наведе лице, почна да рови снега с края на камшика. Никога дотогава тя не бе мислила за женитба. И за пръв път я обзе уплаха за нейното бъдеще. Какво я чакаше занапред? Кому щеше да я даде цар Борил? Щеше ли да я попита дори?

Тя се усмихна. Махна с ръка, разтърси глава. Нека се опиташе само някой да й наложи със сила волята си...

Отново екна песента:

Р>

Босо зайче на пъртинка, дай Ладо ле!

Сегни, булне, подай пръстен, дай Ладо ле!

Р$

Сирак се пада на Марина! Баща й има имоти и за него! — се изкискаха момите и погледнаха единствената дъщеря на богатия оръжеен майстор Евтим.

Изредиха се една по една всички девойки. В далечината натегнаха мъгли, закриха цялото синьо стъкло на небето, духна буен вятър. Всички побързаха да изтичат в къщи край пламтящото огнище, в украсената с еленови рога гостна. Събраха се накуп около огъня, протягайки ръце към него. Приятна топлина прониза поизмръзналите им снаги. Някои от тях се разтърчаха да помагат при слагането на трапезата, други натопиха в пъстрогледжосани чаши едри китки качунка*, която овчари бяха донесли от гората. Останалите насядаха по мечешките кожи, по шарените дюшеци връз миндерите край стените. Чакаха за обед да дойдат госпожа Теодора, царицата и много други гости.

[* Качунка — кокиче]

Навън заситни сняг на полегати пръчици. Дебелите стъкла на прозорчетата се покриха с тънка сребърна сърма. Залаяха с бесен устрем псетата по двора. Почнаха отново да пристигат шейни след шейни. Целият ловджийски замък се изпълни с весели, засмени люде.

Беше първият ден от месец Коложег на 1209 година.

Цар Борил бе слязъл надолу към юг, повикан от ломбардските барони на помощ против император Ерик. Късо време преди това той бе успял да отнеме Мелник от деспота Слав.

След обеда гостите заминаха обратно за Търнов. В палата остана царското семейство с Белослава. Като изпрати и последния от поканените, царицата се прибра в стаите си. Подир нея се оттегли на почивка и госпожа Теодора.

Двете момичета останаха сами край огъня. В краката на Мария лежаха двата песа, които не сваляха очи от нея с безкрайна преданост и любов. Белослава бе навъсена и тъжна. От всички поканени момци само Добромир не беше дошъл. Дали наистина предсказанието говореше истината? Тъй припрян и разсеян бе станал той напоследък. Винаги загубен в тежък размисъл, с вечно заети часове. Едва му оставаше време да се мерне за по няколко мига в дома им и пак изчезваше. Къде ходеше? С кого се събираше? Какво занимаваше ума му? Какво таеше от нея?

Девойката неволно въздъхна, наведе чело, втренчена в скръстените си на скута ръце. Мария вдигна очи. Изгледа я. Леко се усмихна. Игрив пламък прекоси взора й.

Не дойде. Къде се губи от някое време насам това момче? Толкова отдавна не съм го виждала.

Колкото си го виждала ти, толкова и аз — пошъпна глухо Белослава. — Не знам какво става с него... Не мога да разбера...

Защо той не замина с Борил на юг? — попита Мария и погали белия хрът по главата.

Царят още няма доверие в него и не му поверява никаква работа... Държи го тука само колкото да го има под око. Не го пуща да се прибере в пронията си, нито пък му дава някакво достойнство във войската... Ала и той сам сякаш вече не бърза да се прибере край Камчия... По-рано тъй жарко ми говореше за живота, който ще почнем там, тъй нетърпеливо чакаше деня на сватбата... А сега все намира причина да отлага... По цели дни и нощи се губи... — Девойката внезапно прехапа устни, ноздрите и затрепераха. Тя закри лице с ръкава на скъпото си бяло рухо.

Мария се замисли. Ръката й остана връз главата на хръта, който, усетил топлотата на дланта й, притвори клепки в блажен унес. Дълго тя гледа танцуващите сенки на пламъка, заслушана в халата, която виеше в комина. Между веждите й се изопна едва забележима черта.

Откъм западната част на палата се зачуха леки звуци.

Ожие свиреше на своята лютня.

Мария разпъди тъжните мисли, които я бяха притиснали. Плесна с ръце. Накара да повикат валета. Взе лютнята от ръцете му, помоли го да я научи на новата, нечувана дотогава песен.

Печална бе песента на Ожие. Пълна с тих копнеж и затаена страст. Той седна пред нозете на господарката си. Големите му еленови очи се отправиха с нежна преданост към тази, която го бе избавила от тежката служба в конюшните и бе украсила с топла сърдечност неволническия му жребий.

Мария лесно научи новата песен. Научи и думите й, леки и пъстри като пеперуда. Гласът й бе дълбок и тъмен като беззвездна нощ.

Разкажи ни нещо, Ожие. Нещо от твоята родина...

Латинецът въздъхна дълбоко, притвори дълги копринени клепки. След това каза:

Знаете ли историята за крал Филип Август и кралица Ингебург?

Не! — казаха едновременно двете момичета.

Днес узнах, че пилигримите, които минаха през Търнов, разнесли новината, че кралят хвърлил жена си в тъмница. Бедната Ингебург! Надали някоя съпруга на света си е изпатила толкова много, колкото тази нещастна датска принцеса.

Какво се е случило с нея? — попита с горещо любопитство Белослава.

Латинецът започна да говори на български. За четири години, откакто бе паднал в плен у българите при Адриановград, той бе научил горе-долу да се обяснява на мъчния и странен за него тугински език.

След като се помина първата му съпруга Изабел, която бе сестра на фландърските графове, кралят поиска за жена сестрата на датския крал Кнут, хубавата и скромна Ингебург. Доколкото си я спомням, тогава тя беше съвсем младо момиче. Донесе много голяма зестра. Това бе близо преди шестнайсет години. Помня тържествата на сватбата, сякаш са били вчера. Бях вече около десетгодишно момче...

И ти ли си бил на сватбата на фрушкия крал? — възкликна изненадана Белослава.

Момъкът се смути. Почна да мига бързо. Тънко се изчерви.

Аз бях там паж на една от кралските сродници... Затова присъствах на сватбения обред в църквата, а после и на коронясването. Трябваше да нося шлейфа на моята дама: дукеса дьо Шартър.