Р>

Добре дойде в наше село,

невесто, невесто...

Р$

Кефалията излезе напред с коситрена тепсия в ръце и поднесе хляб и сол. Заредиха се благословии, докато деспината даряваше властелите, клира и старейшините.

Господ да ви варди от зло!... Живот да имате!... Таз година с невеста, догодина с рожба!... От едното хиляда да ви дава бог! Златна ти ръка! Пречистата да ви помага! С веселби в къщи!... С мъжко дете!

Владиката благослови младоженците и шествието потегли по каменистия друм, който бавно се изкачваше към крепостта. Беше вече почти съвсем тъмно, когато стигнаха пред голямата бойница, която се издигаше над първата крепостна порта. По всички кули горяха огньове и се вееха пряпорци. Зад назъбените стени се тълпяха гъсти редици блюстители. Дворът гъмжеше от нетърпеливи посрещачи.

Пред широко отворените порти чакаше госпожа Тамара, заобиколена от съпругите на местните властели, на кефалията и кастрофилакта. До нея стояха две млади невести, които държаха кълбо червена прежда, два хляба и две сребърни менчета, пълни с вино. Момите запяха:

Р>

Я излезни, юнакова мале, да си видиш какво добро иде, сокол иде, яребица води, яребица, полска перперица...

Р$

Госпожа Тамара пристъпи към невестата. Устните й трепереха от сдържано вълнение. Лицето й бе жълто като иглика. Тя протегна ръце, прегърна първом сина си, след това снахата, която преди това й стори три поклона.

Една от невестите подаде на младата деспина двете менчета с вино и двата хляба. Изабел се огледа наоколо със светла усмивка. Вдигна рамене недоумяваща. Показаха й, че трябва да сложи хлябовете под мишница и да вземе менчетата с ръце.

Така тя прекрачи прага на крепостта, отплисна малко от виното, разчупи хлябовете. След това тръгна подир деспота по червената нишка, която една от невестите развиваше пред тях, а другата навиваше след стъпките им чак до брачната стая. Около тях децата хвърляха орехи, жито и стафиди.

Всички дворове на крепостта се изпълниха с цвилене на коне, тръбни звуци, биене на барабани. Разтовариха денковете с веното, заведоха сержантите да се сгреят и си починат в помещенията на блюстителите. А сватбарите — местни властели, висши чиновници и духовници, гости, рицари и придворни на деспината —- отседнаха в новата сграда, приготвена за младата невеста.

До късно трая сватбеният пир.

Облечена в светла коприна, с искрящ елмазен венец в тъмните коси, Изабел излъчваше магьосващо сияние от юност и красота. Никога тия груби и простосърдечни люде не бяха доближавали толкова крехка гиздавост, такъв тънък, подкупващ чар. Те слушаха прехласнати бистрото й чуруликане, свежия й смях, гледаха поразени изящните прозрачнорозови пръсти, с които държеше чашата, поправяше къдриците си.

Слав и госпожа Тамара се съсипваха да я канят да опитва от всяко ястие, учудени, че едва се докосва до блюдата.

Може би само внимателното око на граф Йосташ забелязваше усилията на младото момиче да запази своята непринудена веселост сред толкова нови и чужди люде, далеч от близките си, заградено с остра, непозната реч, прилична на бурна крамола.

Почти до съмване твърдината ехтя от песни и танци. Само младоженците се бяха прибрали по-рано. Деспината трябваше да си почине от дългия уморителен път.

Седнала на ниско, широко столче край буйния пламък на камината, тя стоеше мълчалива, с впити в искрящите главни очи. Мабил разплиташе дългите й коси, докато няколко прислужнички подреждаха веното. Игривите пламъци на огъня хвърляха червени отражения връз дългата бяла руба, излъчваха искри от тъмните вълни коприна, които се разстилаха по снежните й рамене.

Изведнъж всички прислужнички, които шетаха насам-натам, оставиха работата си, отидоха към вратата, снишиха се в дълбок поклон.

Деспот Слав влезе, облечен в дълга туника от син атлаз, поръбена с меки кафяви кожи, даде знак на момичетата да се приберат, те се поклониха още веднъж и тихо притвориха вратата след себе си. Мабил дьо Монморанси направи лек реверанс и пожела лека нощ. При сбогуването си с Изабел двете приятелки дълго останаха прегърнати, като задържаха с мъка сълзите си.

Слав се обърна към камината. Сърцето му скочи чак до гърлото. Какво правеше там Мавруда? Мора ли му се присънваше? Наяве ли бълнуваше?

Кой те пусна тука? — изсъска през зъби деспотът и лицето му цяло пламна от гняв.

Госпожа Тамара ме избра за прислужничка на деспината... — отвърна момата и впи в него дързък взор.

Веднага да се махнеш и повече да не те виждам! — извика деспотът почти високо, едва сдържайки възмущението и яростта си. Ала веднага се овладя. Изабел се бе извърнала и го гледаше с любопитство и удивление. Тя подаде малкия си крак на Мавруда, която почна да разкопчава искрящите пулове на обувката. Мабил тихо бе изчезнала.

Деспот Алексей-Слав прехапа устни и отиде към прозореца. Скръсти ръце на гърба си, загледан в снежинките, които леко прехвърчаха край дебелото зеленикаво стъкло.

Отдалече едва чуто долиташе звукът на сватбените песни.

Глава XVI

Жестока зима настана.

Паднаха снегове, дебели по четири-пет лакти, виелици и ледени ветрове прогониха всичко живо от друмищата и пътеките. Всеки се скри в селището си, край лумналите огньове, залости яко портите, прибра челядта си. Из снежните равнини се явиха настървени глутници вълци, които слизаха чак до дворовете на къщите, дори и зайци и елени диреха подслон при жилищата на людете. Наближаваше Коледа. В кастелите, в крепостните градове, дори и в най-бедните селски колиби людете почнаха да се подреждат с весело сърце за посрещането на светлия празник.

Само един човек не се готвеше да посрещне Рождество в дома си.

Вредом, където се явеше с многобройните си войски, людете оставаха като вкаменени от удивление. Безумен ли беше императорът да тръгва в такова време на поход? По друмовете изоставаха премръзнали сержанти, с вкоченени ръце и носове, в ледените, придошли води на реките потъваха саловете, тежко натоварени с храни и оръжия.

Къде отиваше Анри? Против кого бе вдигнал сред тия бури и вихри толкова бранници?

Никой не знаеше. Някои казваха, че искал да очисти земите си от дръзки дружини влашки мародери, които нападаха селищата и ограбваха храните им. Други смятаха, че императорът иска да удържи думата, дадена на солунската кралица, че ще отиде да затвърди правата й и престола на малолетния крал. Трети мислеха, че тръгва на поход против българите.

Само малцина знаеха тайната цел на похода.

Наистина Анри бе заявил, че нищо не ще го спре да изпълни дадената дума за помощ на вдовица и сирак. Той отиваше да види „дали ломбардите изпълняват дълга си, както трябва" според посланията, които бе разпратил.

Ала в сърцето си той скритом таеше голяма тревога и недоверие. Там, в Тесалоника, ломбардите крояха нечестиви планове против френците. Те искаха да провъзгласят кралството за независимо от неговата империя и след това да му отнемат част от най-добрите владения. А за такова дръзко предприятие невръстният наследник на Бонифаций Монферато бе твърде неудобен. Затова те чакаха с нетърпение пристигането на по- големия му син, роден от Елеонора Савойска, за да го провъзгласят първо за регент, а после за крал.

Анри бързаше да изпревари пристигането на младия Монферато. В джоба му стоеше дръзкият, отровно обиден памфлет, който трубадурът Елиас Каирелс бе разпространил против ломбардския маркиз. „Този бастард* на монфератския род предпочита да навлече монашеско расо, вместо да размахне бранен меч." Може би най-сетне жилото на оскърблението щеше да се забие в сърцето на благородния момък, който не желаеше да наруши правата на преродения си брат.

[* Бастард — незаконороден]

Затова императорът искаше да осигури верността на югозападната част на империята си.

След като остави в Константинопол Пайен д'Орлеан и Мило дьо Брабан заедно с маршал Вилардуен, той изпрати Лиенард дьо Хелезъм във Вериса, Жан дьо Орен във Виза, като укрепи и засили с войски най-важните кастели. После събра всички останали войски в Родосто и потегли по друма, който следваше все близо край морския бряг, към столицата на неверните ломбарди.