— Бих желал също тъй цял свят да узнае, че никога на никой сеньор не е било правено подобно предложение: да се лиши доброволно от земите и честта си. И знам още, че който ми прави подобно предложение, нито е мой доброжелател, нито има желание да закрепи честта ми, нито ме обича повече от българите и куманите...

При последните думи тясното лице на Анри се изопна в горчива скръб. Всички присъстващи извиха гневни погледи към наместника, някои се отправиха към него, обсипаха го с ропот и закани.

Тогава Конон дьо Бетюн отиде в двореца на кралицата да попита Маргарита от името на императора дали е дала съгласието си за исканията на наместника. Кралицата отвърна, че ще си помисли и ще отговори на следния ден.

И това бе единствената надежда на ломбардите. Защото всички войски на Анри бяха вече влезли в града.

Ала когато на следния ден те научиха, че кралица Маргарита е дала доверието си на императора и е отрекла да се съгласи с тях, Биандрате разбра, че губи играта. Опита само като последно средство да поиска определението на съд, който да разреши спора. Но Анри ловко отклони това тяхно желание. И на 6 януари 1209 година в църквата „Свети Димитрий" той тържествено посвети малкия Димитрий в рицарско достойнство.

А на Биандрате повери кралските хоругви и го накара да даде отново клетва за вярност на Маргарита и сина й.

Графът направи всичко, каквото поискаха. Ала в същото време тайно изпратени гончии бяха занесли заповедите му до крепостите Сер и Христопол да се въоръжат против Анри и Маргарита.

Когато кралицата научи за новата измяна на Биандрате, гневът й преля в буен устрем. Тя веднага свика парламента в кастела си, помоли императора да присъства и се хвърли с грозни упреци към измамния наместник.

Уверен в силата на войските си, Биандрате заяви, че ще й върне Сер и Христопол. Ала Маргарита поиска залог, че той ще изпълни думите си. Тогава Биандрате обеща да й даде какъвто залог намери за добре. Целият парламент реши единодушно, че най-добър залог ще бъде той самият: като остане затворен в кастела, докато кралицата постави свои гарнизони в двете крепости.

Уловен в примка, Биандрате побледня, позеленя, ала не можа да се откаже от думата си.

Обаче решена да отиде докрай в скритата борба с наместника, Маргарита хвърли последния си коз. Не напразно дъщерята на крал Бела Венгерски бе живяла близо дванадесет години в двора на василевсите и бе научила тънкото им лукавство. Тя се обърна любезно към графа, като с думите си искаше да улучи Биандрате право в сърцето:

Освен това бих желала да помоля монсеньор императора, като мой законен защитник, за в бъдеще да ми стане поддържник във всички мои права...

Щом е така, мадам — отвърна веднага наместникът с разкъсана от гняв душа, — аз давам на драго сърце съгласието си императорът да ви поддържа във всички права. Тогава моето регентство става излишно и вие бихте могли много лесно да го получите обратно...

В такъв случай — го прекъсна бързо кралицата, която очакваше тия думи — аз бих го приела с удоволствие обратно, ако вие желаете това.

И тя го погледна с едва забележима присмехулност.

Биандрате прехапа устни.

След това извади от ръката си наместническия пръстен, поклони се и й върна регентството над цялото Солунско кралство.

По даден знак от Маргарита двама стражи го отведоха навън. В мига, когато той прекрачи прага на залата, прав и безмълвен, в сърцето му се затвърди завинаги отдавна назряло решение.

Анри трябваше вече да пази от граф Биандрате не само царството и честта си.

А и живота си.

Глава XVIII

— Виж, това платно мама е поръчала чак от Тулуза. Само там работят такава коприна, нали е тънка като паяжина? Тия килими са от Дамаск. А това сандъче от слонова кост е донесено чак от Антиохия — Никейската. Гледай каква чудна гривна от сив кехлибар. Взехме я от един търговец, който я намерил в Родос. Този маргарит пък е от Индия... Вземи го в ръка... Колко тежи!

Добромир взе едрите бисери на дланта си, леко ги подхвърли и остана така с протегната напред ръка, замислен, с празен взор.

Белослава отмахна стъклената запушалка на малко кръгло шишенце, пръсна няколко капки уханна вода по ръката си, намаза буйните си тъмни къдрици. След това сведе глава под лицето на момъка, нежно поглади бузата си в гърдите му.

Това е мускус...

Добромир затвори очи, притисна силно до себе си любимото момиче. Огърлицата трептеше в ръката му, излъчвайки топло сияние от последните лъчи на слънцето, което падаше на полегати ивици през високия прозорец.

Навън бавно забиха клепала. Беше време за втора вечерня.

От прага на тихо открехналата се врата отекна гласът на Зоя.

— Славо, ще дойдеш ли с мене в „Свети Димитър"? Севина и Марина са вече готови и чакат...

Момата бързо се отдръпна. Лицето й пламтеше в кърмъзен огън.

— Ей сега, мамо. Показвах на Мирчо новите неща. Сега ще се облека. Нали и ти ще дойдеш с нас? — се обърна тя към годеника си.

Добромир вдигна болезнено лявата си вежда, сякаш нажежено желязо му бе докоснала някоя стара рана, погледна към княгинята, чиято все още стройна снага се открояваше; тънка и изящна, връз тъмния фон на отворената врата. Погледна към девойката, която бе вперила в него с остра изпитателност едрите си черни очи. След това въздъхна, поглади с нетърпеливо движение челото си.

— Съжалявам. Не мога. Тази вечер съм много зает...

И той посегна към шапката си, оставена на близката ракла. Белослава прехапа устни. В очите й избликна закана. Тя задиша бързо и тревожно. Майка й предпазливо затвори вратата след себе си, отдалечи се с тихи стъпки, докато премине бурята. Свадите между годениците напоследък бяха зачестили. Дори и двете малки дъщери близначки, които се бяха родили малко по- късно след Белослава, вече разбираха, че има нещо необяснимо и чудно в държането на бъдещия зет, затова се обадиха на майка си, че отиват сами на вечернята, придружени от няколко другарки.

— Довиждане... — Добромир протегна ръка съвсем бледен, с безкрайно скръбен взор.

Белослава извърна гръб, скръсти ръце, отиде до прозореца, без да отговори.

— Довиждане, тази вечер съм зает с много важна работа, Славо... не мога да ви придружа... повярвай ми... — повтори Добромир и приближи до нея. Ала тя вдигна рамене, не се обърна, остана все тъй безмълвна, с неподвижен взор. С бързо и решително движение момъкът нахлупи шапката до веждите си, отправи се към изхода. Тогава внезапно момата изтича, превари го, разпери ръце пред затворената врата:

— Аз знам къде отиваш!

Момъкът се навъси. Синя жила се изопна на челото му.

— Мамиш се, Славо. Пусни ме, ще закъснея...

— Не! Не се мамя... Ти отиваш при тях! Затова не искаш да дойдеш на църква, затова не пиеш вече вино, затова все мълчиш, затова престана да се смееш, затова не ядеш месо, затова не идваш вече на ловни празненства! Знам, знам всичко аз... Затова вече престана да ме обичаш! Да, те са ти по-драги. Аз виждам, че на края ще те отделят от мене съвсем. Мразя ги! Ненавиждам ги! Ала няма да оставя да те отнемат! Няма!

Добромир въздъхна дълбоко. Погледна девойката, която стоеше пред него цяла разтреперана от гняв и мъка. В сянката на дългите мигли очите й излъчваха искри, устните й потръпваха бледи като шипков цвят.

— Аз не отивам при тях, Славо. Вярвай ми. Друга работа ме зове...

— Закълни се! — И тя приближи, надникна дълбоко в очите му.

Той поклати глава. Гласът му сряза натегнатата тишина — остър и бляскав.

— Не мога. Но ти трябва да ми вярваш...

Тя се изсмя. Ядно, високо.

— Не можеш? Защо? Защото те никога не се кълнат. Смееш ли сега да отречеш?

Добромир не отговори. Свали шапката си, запремята я от ръка в ръка. Челото му потъмня.

— Тогава къде отиваш? Защо криеш от мене? Толкова ли малко доверие имаш в нас? — В отпадналия й глас прозвучаха скрити сълзи. Тя отпусна ръце, полека се смъкна връз дървената пейка, която отиваше покрай стената, от вратата до прозореца.