Добромир седна до нея, погали нежно косите й.

— Славо, не мога да ти кажа. Дал съм дума. Ала бъди уверена, че никога не съм те мамил. Тази вечер не отивам при людете, за които мислиш.

Тя бързо вдигна чело.

— Тази вечер! А другите вечери? Защо не искаш да идваш на службите в църква?

— Откак Светия старец Василий гине в манастирската тъмница, не ми дава сърце вече да слушам словото на новия владика. Не мога да гледам оня кръвопиец набожно да се кръсти пред олтара, само на пет стъпки от който лежат останките на Иваница. Не, не мога! Сърцето ми не иска да приеме лицемерната служба на духовниците, които сложиха царския венец връз челото на един убиец... Защото устата им са пълни с мед и угода, с благочестие и смирение, ала душите им са тъмни и грозни като пъкъла... Сърцата им — алчни за земни наслади... Животът им — опакото на това, което проповядват.

Белослава остана дълго време замислена. След това хвърли бързо поглед към момъка. Бледа усмивка разчупи коравата упоритост на лицето й. Тя сложи ръка на рамото му. В очите й сипна ведрина.

— Защо от някое време насам ходиш с такива стари, износени дрехи, храниш се тъй малко, отбягваш веселби и люде...

— Колко бърже досажда веселието на плътта, как лесно се насища сърцето на земните блага... А душата е неутолима... И догонва все по-чисти, все по-недостижими висоти... — пошъпна тъжно момъкът.

Момата плахо спря очи връз вдъхновеното му лице, внезапно засенено от мрачен облак. Пак сведе чело.

Някой тихо похлопа. Надникна старата ромейска прислужница на Зоя.

— Един търговец иска да покаже на светлата княгиня чудни гиздила от Александрия.

— Да дойде — отвърна неуверено Белослава и не посмя да се извърне към момъка, който бързо бе скочил, протягайки ръка към шапката си. — Почакай още малко. Искам ти да ми избереш нещо.

Добромир въздъхна нетърпеливо.

На прага застана дребен сух старец, загърнат с черна наметка, с боси крака, обути в налъми. Той сне качулката от челото си, приближи със ситни крачки, тропайки по зелените плочки на голямата стая.

— Научих, че милостивата княгиня Белослава дирила сърмени колани и мрежи за коса. Това е най-новата носия в Константинопол. Донесоха ми ги от земите на иконийския султан през панаира на Александрия.

Той разтвори една олющена кожена чанта. Вътре блеснаха, навити като змии, плетени колани от сребро и злато, мрежи от сърма, тънки като паяжина, огърлици от ален мерджан, ковани гривни, изкусно изработени пъхти. Отиде към масата в средата на стаята, почна да ги нарежда по аксамитената покривка.

Белослава протегна омагьосана ръце към тях. Погали ги с жаждащи пръсти. Обърна се към момъка:

— Колко ще ми прилича тази гривна от тъмни изумруди. Дали е много скъпа? Мама ще ми я вземе...

Добромир извади кесията от джоба си.

— Колко струва гривната? — попита той със сух и равнодушен глас.

— Десет перпери, милостив болярино — отвърна старецът и едва забележима аленина полази по жълтото му като пергамент чело.

Добромир мълчаливо преброи жълтиците на масата. Белослава плесна с ръце, хвърли се на шията му. След това веднага сложи на ръката си мрачно блещукащите камъни.

— Ах, колко е хубава. Не съм виждала подобен цвят... Хубава стока имаш, старче... Друго какво носиш?

Бледите зеници на търговеца се изпълниха с прозрачен блясък. Гласът му прозвуча чуден, неузнаваем. Той се поизправи, огледа се наоколо:

— Ако можете да пазите тайна, ще ви кажа... Бих могъл да ви предложа много по-скъпоценни неща... — И той заби очи в очите на болярина.

Добромир го изгледа внимателно, лицето му се промени.

— Какви? Покажи ни, старче, няма никому да кажем! — помоли горещо девойката, изпълнена с любопитство.

Непознатият поклати глава:

— Тези съкровища не могат да се видят с очи... Не могат да се похванат с ръце... Те са гиздила на чистите сърца. Те са украсата на нашите просветлени души... Тях не могат крадци да ни отнемат, нито може ръжда да ги хване... Това са елмазите, които ще ни освободят от веригите на Сатанаил, от властта на суетния, измамен, видим мир, за да отправим духа си отново към далечната му прародина... Това са светлите знаци, които ще ни приближат до легионите на Михаил, за да победят по-скоро княза на бездната...

Той издигна ръцете си високо нагоре, гласът му загърмя:

— Елате при нас... Освободете се от тежестта на земните примамки и възлезте към храма на любовта... Тесен и стръмен е пътят към него, само святост и чистота, само себежертва и служба за народното благо могат да ни доведат до неговото преддверие. Покайте се, дорде е още време! Защото противникът дебне и има хиляди начини да ви победи...

Белослава метна незабелязано взор към момъка.

Добромир поглъщаше всяка дума на непознатия с унесени очи и озарено от възторг лице.

Старецът бързо прибра вещите си, затвори чантата.

— Ако искате, мога да ви посетя още веднъж... Тогава ще ви донеса други накити, друга стока...

— Ела! — отвърна кратко и беззвучно момата. След това отиде да го изпрати навън. Търговецът се сбогува и пое отново своя път — от селище в селище, от дом в дом. Той предлагаше стоката си както в болярските дворци, така и в скромния дом на технитаря, влизаше в селските хижи, бродеше по сборове и пазарища.

Когато се връщаше по стълбите нагоре, Белослава срещна годеника си, който бързо слизаше, преметнал късата си наметка през рамо.

— Много закъснях! Довиждане!

Той отмина, без да се докосне до нея, отново станал студен и недостъпен, по-чужд и унесен от всякога.

Белослава влезе в стаята, подпря ръка на стената, склони чело към нея и дълго и неутешно плака. След това се отправи с тежки, отчаяни стъпки към пезула в ъгъла, доля с благоуханно масло кандилото, падна на колене пред лика на божията майка.

От долния кат на палата долиташе едва чуто звукът на становете, тихата песен на тъкачките. Ден и нощ в дома на княгиня Зоя се работеше в усилен труд веното на младата невеста. В една стая везеха тънките коприни, в друга шиеха, в трета плетяха, точеха сърма, в четвърта работеха завивки, опнати на огромни гергефи.

И целият този трескав непрестанен шум достигаше до ухото на скръбната девойка като тънък присмех.

Глава XIX

В това време Добромир бързо се спускаше надолу към портите на Трапезица. Мина по моста, който отвеждаше към Царевец, упъти се по дължината на Етъра. Ала след малко трябваше да се отдръпне край самите стени на къщите, за да стори път на някакво пъстро шествие, което заприщваше широката улица край реката.

По прозорците нависнаха кичури любопитни, по портите изскочиха жени и деца. Отвсякъде почнаха да се стичат многобройни люде. Натегнала от сенките на здрача, цялата крайбрежна улица внезапно пламна в кърваво море светлина, струяща от веещите се борини.

Най-напред препускаха стражи, които размахваха копия, за да се стори място на новия преславски епископ Костадин, избран на мястото на неотдавна починалия старец Сава. Подире им следваха послушници, които носеха голям посребрен кръст. Възседнал на бяло муле, покрито със скъпа покривка от зелена коприна, епископ Костадин — кръгъл и румен, с мазно лице и бистри хищни очички — благославяше народа с вдигната ръка. Ограден от всички страни с въоръжени блюстители, последван от множество свещеници и монаси, Костадин идваше в Търнов, за да се представи на заместник-патриарха — епископ Марин, — който бе избягал от Скопие при нахлуването на Стрезовите войски. Филимон, който бе казал тайно добра дума в полза на Асеновите синове, бе паднал в немилост и заточен.

На две стъпки вдясно от новия епископ яздеше някакъв строен, хубав момък, с кръгли черни очи.

А този кой е? Кой е? — шъпнеше глухо тълпата.

Протопоп Никола — се обаждаха някои и се споглеждаха многозначително.

Шествието отмина сред виковете на посрещачите и крясъците на стражите. Добромир продължи пътя си, отвратен и гневен. И това трябваше да доживеят. Неукият вятърничав пияница Костадин, племенник на новия логотет Николица, бе избран за епископ въпреки желанието на народа и клира. Но цар Борил бе наложил волята си...