Месечината е слязла на земята и сега пак иска да се качи горе: Тако ми свети Рангел, ако вече стъпя на това място... — пошъпнаха изстиналите й устни. И тя хукна назад.
Ала насред пътя се спря. В жилите й кипна резнякът на младостта: буен, неукротим. Злобата и огорчението замъглиха взора й. И тя отново видя да израства пред нея една от многобройните картини, които я преследваха ден и нощ...
Връз площадката на една от бойниците искри небето, цялото посипано с трепкащи ситни звездици. Слав и деспината се разхождат край назъбените стени, обвеяни от свежия вечерен хлад. Той е обвил десница около кръста й, а тя, омразната латинка, се смее с тънкото си гласче и му бъбре нещо на проклетия си неразбран говор. А витите й гривни дрънчат тъй среброзвучно, като звънчета... И деспотът не може да откъсне взор от очите й — тъмносини като гроздови зърна...
Мавруда стисна до болка пръстения крондил, сякаш искаше да го счупи. Черно було замрежи очите й. Огнена ненавист цяла я изгори.
Ще отида, ще отида...
И тя отново се върна назад, нагази росните ливади, стигна до друма, намери кръстопътя. Преди да подири камък, тя сложи под езика си стрък изсушено жълто самовилско цвете, да не я срещат нехвелити неща. Подири наоколо. Погледът й спря върху един малък гладък къс от плоча. Тя го занесе в,средата на кръстовището, сложи под него магията, свали пръстена си, изля билярската вода, гласно изрече три пъти заклинанието си...
И последният черен облак отмина. Месечината отбули ясно лице, заля с млечни отблясъци всички скали, пътеки, ливади. Задуха хладен вятър, залюля се гората в широк неспирен шъпот, заскърцаха клони, затрепкаха листа. Из тишината изплуваха хиляди чудни глъхнещи звуци, сякаш плясък от води, едва доловим женски кикот... Вихър се изви по друма...
Мавруда усети как остри бодове се забиват в главата й, краката й натежаха като олово.
Самодиви, самодиви се къпеха във вира... Не дай боже, ако им беше нагазила ризите по моравата...
Тя се огледа наоколо, прекръсти се, духна и плю в пазвата си.
И изведнъж със сетни сили се отърси от вцепенението си, което я беше смазало, спусна се по белите пътеки, разсечени от сенките на леса, изчезна зад трептящите храсти.
В далечината се издигаше кръглият силует на крепостта, окъпан в светлосин въздух, невероятен като сън.
След няколко седмици Мавруда отново отиде при вещицата. Оплака й се, че магията не била хванала. Напротив, деспотът бил повече от всякога запленен от жена си. А латинката от ден на ден ставала по-хубава: млада и свежа като зората.
Старата я изгледа изпод вежди.
Тогава остава само едно. То поне не може да сбърка. Приемаш ли?
Момата се поколеба. Червеното й лице пламна още по-ярко. Но това трая само един миг. С угаснал глас тя каза:
Приемам.
Глава XXI
Най-сетне, едва след няколко месеца непрестанна бран против ломбардите, рицарят Ансо дьо Кайо намери малко свободно време в Тива, за да изпрати по-обширно послание до своята жена в Константинопол.
„Belle dame — пишеше рицарят на любимата си съпруга, — ако е нужно да ви разправям от началото до края за всичко, което преживяхме през последните месеци, пратеникът ми ще трябва да ви донесе цели томове пергаменти. Надявам се, че ще мога скоро вече да ви прегърна заедно с малките ни синове и да ви разправя за всичко, което трябваше да изпитам от нашите ломбардски другари. Безброй пъти императорът опрости вероломствата на Биандрате и безброй пъти коварният наместник пречупва думата си и си послужи с измама. Когато Биандрате обеща, че ще върне Сер и Христопол, ако го пуснат да отиде там, придружен от наши хора, в същия миг той изпратил тайно гончии до кастелана на Христопол с повеля да не пуща императорските войски и да ни нападне. Тогава го хвърлихме в подземието на Сер, който вече бе паднал в ръцете ни. Между това императорът получи вест от граф Роландо, кастелан на Платамона, да му отиде на помощ против ломбардите. Но в същото време изменникът Роландо затворил вратите на Платамона и дебнал нашите в един проход. За да ги накаже, Анри веднага вдигна всички войски и тръгна на поход против непокорниците, които бяха струпали главните си сили в Тесалия. Не бихте могли да си представите с какви мъки и загуби преминахме дълбоките и студени води, колко коне се изподавиха, колко души премръзнаха. Все пак, преди да ги нападне, той за последен път изпрати люде до бунтовниците, за да им предложи мирно разрешение. Ала надменните безумци пратиха отговор, че няма да се споразумеят, дорде Биандрате не бъде пуснат на свобода и не му се върне регенството, дорде императорът не се върне в абатството на Кордиак, където ще му отдадат нужната почит. А в случай, че абатството не му харесва, той би могъл да си отиде право, в Константинопол.
Тези думи нашите пратеници доложиха на монсеньор Анри тъкмо когато той бе седнал да обядва. Най-сетне и неговото чудно търпение се изчерпа. Той скочи така буйно, че столът му падна на земята. Тогава Анри се закле, че щом те не искат да имат мир с него, той ще ги накара и със сила да му се подчинят. Какво да ви кажа? Водихме жестока бран и победихме. Обсадихме и превзехме най-главните крепости: Лариса и Тива. А Албертино Каноса, Равано дале Карчери и Амедео Буфа заедно с всички останали безумци преклониха глави и се подчиниха на императора. Така се сключи мирът. Тогава отново милостивото сърце на Анри склони на молбите на ломбардите, проводи свои люде да освободят Биандрате и да го доведат в Тива за помирение."Обаче неверният граф отклонил пътя си от Тива, като се отправил право за Евбея. Когато Поанс дьо Лион се върна без него, всички останахме смаяни от дързостта на наместника, който казал, че няма никакво намерение да се подчинява на Анри и че отивал в Евбея да събере останалите си верни люде, за да си отмъсти за всичко, сторено с него.
Можете да си представите с колко гняв се изпълниха нашите сърца. Ала мъдростта и търпението на Анри удивиха всички ни. Той реши сам да отиде в Евбея и да склони непокорника към помирение. Напразно го увещавахме да не излага живота си. Анри замина за Атина, където веднага отиде да се помоли в църквата „Света Богородица". След това преспахме в някакво малко село, преди да се качим на галерата, която щеше да ни отведе на остров Евбея. През нощта в селището пристигна тайно рицарят Бодуен дьо Па и съобщи, че Биандрате подготвял убийството на императора. Затова ще бъде по-добре да не отива там.
Нима император Анри бе човек, който ще се изплаши от подобна закана? „Не знам какво ще се случи — каза той, — но ще отида." И замина сам. придружен единствено от мене, Равано дале Карчери и тридесет рицари. В Евбея местното население ни посрещна при звуци на тромпети и барабани, с биене на църковни камбани, с песни и хоругви. Там отведоха Анри в най- главната им църква, гдето той дълго остана углъбен в гореща молитва. Защото бе научил от тамошните верни люде, че предателите са решили да го убият, като спи.
Първата нощ нищо не се случи. Всички помолихме императора да си замине. Но той не се съгласи и остана още два дни в Евбея. Кой знае от що — дали ломбардите се засрамиха от смелостта му, или се изплашиха от буйните слова, които Равано дале Карчери каза на Биандрате, заканвайки се, че няма да позволи да се посегне на императора, без да отмъсти на убийците му, — ала монсеньор Анри се върна жив и здрав в Тива, където людете му го чакаха, обзети от страшна тревога за забавянето му.
Снощи в замъка на Тива имахме големи тържества и веселия. Всички вярваме, че скоро ще се качим на един наш кораб, който се очаква всеки миг да пристигне, за да ни отведе по домовете ни.
Довиждане, мадам, надявам се, че ще ви заваря здрава и бодра. Поздравете и целунете моите два сина. Ваш предан съпруг
Ансо дьо Кайо."
Рицарят сви пергамента, върза го с копринен шнур, натисна с пръстена си горещия печат. След това предаде посланието на гончията, който заминаваше с пощата за Константинопол.