Госпожа Тамара избърса очите си, извърна лице с дълбока въздишка.

— Така й се е сторило... — пошепна баячката. Ами ти какво направи, госпожо?

— Ами — казвам й аз — кротувай, синко, то вятърът вие така и се блъска... Спи си, аз съм при тебе... И тя заспа. Пък аз, както съм чувала, вземам червен конец, премервам я от главата до петите, свивам конеца на сто възела и пращам да го закопаят в тугински гроб.

— Добре си сторила. Ако нощес пак чуеш нещо, да й вържете краката на невестата. Така няма да я отнесат... Навите не могат да я върнат после назад и затова не я вземат...

— Ще го сторя, бабо Досто! А пък ти направи там, каквото знаеш, и ми донеси билките тозчас. Хайде, да вляза при нея, че я оставихме сама...

Госпожа Тамара влезе при лехусата, а баячката изприпка по тесния коридор, спусна се по стълбите. Когато блюстителите й отвориха портата на деспотското жилище, тя едва се сдържа да не извика.

Трима конници препускаха откъм стражницата право към нея. Един от тях, с черни като въглен коси, бързо скочи на земята, остави алестия си кон с отпуснати юзди и се втурна към къщи.

С разтреперани колене баячката се отдръпна към стената, снишена в дълбок поклон.

Деспот Слав мина край нея, без да я види. изкачи на два-три скока витата стръмна стълба, спря се за миг с тежко облегната ръка върху дръжката на полуотворената врата, за да поеме дъх. Струваше му се че губи свяст.

Цяла нощ и цяла сутрин той бе препускал на подарения му от Ерик жребец Байар. Разочарованието за мъртвото дете, което го беше постигнало, още гореше с парлива болка нараненото бащино сърце. Ала друга грижа, още по-остра и вълнуваща, стискаше с железен юмрук гърлото му. Тъй смътни, неясни бяха словата, изпратени от майка му. Какво се бе случило, какво криеха от него?

Изведнъж очите му спряха с бдящо внимание пред него. Досега той бе наблюдавал несъзнателно това, което ставаше наоколо му. Ала чудните движения на жената, която стоеше на десетина крачки от него, привлякоха остро любопитството му.

Една висока руса мома със завити везани ръкави носеше пред него табла с понуда: бяла баница, печено от заек, сладка медовина. Но вместо да ги внесе в някоя от стаите, тя остави подноса на една пейка, издълбана в дебелата стена, поозърна се страхливо, извади от джоба си кожена кесийка, щипна с два пръста вътре, посипа с тънък жълт прашец всички гозби, завърза кесията, прибра я отново в джоба си. И се отправи към спалнята на деспината.

Изведнъж двоен вик оглуши целия коридор, събра всички блюстители и прислужници. Госпожа Тамара изскочи навън бяла като платно, скопчила пръсти в смъртна тревога. Защото тя бе познала гласа на сина си.

Деспотът бе уловил Мавруда за светлите плитки, бе я свалил на земята и я блъскаше с бодовете на ботуша си. В другата си ръка държеше някаква кожена кесия, разглеждаше я, викаше с прегракнал глас:

— Какво е това? С какво посипа ястията на деспината? Кой ти даде този прах? Говори, самовило проклета! Нехвелита билярко!

Свита на купчина, Мавруда се бранеше с лакът, мълчалива, с горящи като на вълчица очи.

Деспотът пусна момата, изтича към прозореца и грабна оттам едрия бял котарак, който се излежаваше на припек. Натъпка устата му с жълтия прах. Всички устремиха изтръпнали зеници в животното.

След няколко мига котаракът се тръшна на земята, почна да се гърчи, от устата му изскочи сива пяна.

Мавруда вдигна бавно очи, примирена, покорна. Лицето й бе жълтозелено.

И угасналите й зеници прочетоха в очите на деспота неумолимата присъда.

След два дни вещицата Елвана и момата Мавруда бидоха изгорени на клада.

Ала напразно деспотът събра из цяла Романия, из цялата Латинска империя най-изкусните целебници. Нищо не помогна. Беше вече късно.

Преди да стори година от сватбата си, младата деспина склопи очи. С горещи сълзи оплакаха нерадата й участ.

Глава XXIV

През неподвижните листа на гората слънцето едва проникваше с бледи, паяжинни нишки. От време на време невидим горски звяр изшумоляваше из храстите и внезапно в уханната тишина остро отекваше звук от пречупен клон. Някъде отдалече бързи ручеи пръскаха спотаен шепот, който от време на време се превръщаше в бистър плясък и после отново стихваше в едва чут ромон.

Двама конници яздеха мълчаливо, всеки вглъбен в собствените си мисли. Тревата, която никнеше по тясната пътека, бе сведена полегато към земята, жълта, смачкана и изсъхнала, като че много крака я тъпчеха всеки ден в непрестанен ход. Макар че конниците минаваха почти единствено по сенчестите места, гората лъхаше парлива и тежка задуха, пронизана от тънкия мирис на морави буторчета (циклама).

— Има ли още много? — попита тихо Добромир и свали шапката, поглади изпотеното си чело.

— Наближаваме — отвърна късо Радко, притежател на една от най-добрите тъкачници в Ловеч.

Богомил Радко бе определен от „добрите люде” да отведе новия „верующ”, когото днес щяха да приемат в братството.

Пътеката слизаше край долината на малка пенеста река, чезнеше из блатисти мочури, изкачваше се, пълзеше едва забележима нагоре по стръмните скали, пак навлизаше в царството на дъба и белокория бук, минаваше между отвесни канари и буйно падащи струи на сребрист водопад, губеше се сред гъсти храсти от глог и къпина.

— Кога ще мога да видя главния дедец (старейшина на богомилско братство с помощници: „гост”, „старец” и „стройник”)? — попита пак Добромир спътника си.

Богомилът поклати глава, мека усмивка пречупи мрачната строгост на лицето му.

— И аз още не съм го виждал. И едва ли някога ще го видя. Никой не го знае кой е той и къде се намира освен дванадесетте дедци главатари... А едва ли някой може да си представи колко изпитания са нужни, дорде някой верующ стане съвършен християнин. Дедците се избират само между съвършените. А дванадесетте приближени на главния се избират измежду дедците. Ех, аз съм вече от години богомил, още по времето, когато цар Иваница изгори Филиповград, а досега съм виждал едва десетина пъти нашия ловешки гост и два-три пъти дедеца на областта. Тази вечер богослужението ще се води от старец Мануил...

— Нима никой не знае къде живее главният дедец? — настоя още веднъж горещо Добромир. — Може би той се намира някъде на лично място, между нас, обикновените люде, може би някъде, а не го знаем кой е...

Радко спря коня си, потупа го замислено по врата, след това впи изпитателен взор в болярина.

— Много разпитваш, млади момко... Прощавай за думите ми. Ала ти не си за нас знатен болярин, а прост другар, обикновен човек, равен на всички ни, както и ние сме равни нему и помежду си... Затова ще ти кажа искрено, без да искам да те наскърбя: като влезеш при нас, за да станеш съвършен, ще трябва да се подложиш на дълги изпитания и лишения. Любопитството не е от качествата, които ще те приближат до званието „съвършен християнин”, а търпението...

— Нима съм мислил да стана съвършен? — изтръпна тревожно момъкът. И новата мисъл се сви в сърцето му като опасна змия. Отново навлязоха в рядка дъбрава, която постепенно се сгъстяваше така, че два коня не можеха да минат заедно по едва забележимата пътека. След това пътят се малко разшири и почна да се изкачва полека нагоре към скалите, които се надвесваха над главите им, все по-близо, по-близо. Зачу се отнякъде сподавен глъч, тихо шумолене, сякаш крило от птица докосваше внезапно клоните и листата. Изведнъж дъбравата пред тях се разгърна и те видяха в дъното на малка морава отвор на пещера.

Радко и Добромир скочиха от конете, завързаха ги за едно дърво и се отправиха към неколцина души, които идеха насреща им. Това бяха десет-дванадесет мъже и жени, облечени в оскъдни дрехи от груб шаяк и овчи кожи. Босите им крака бяха обути в налъми. Някои от мъжете бяха загърнати в черни мантии, с дълбоко спуснати над очите качулки. Жените бяха без забрадки. Ала всички имаха смирено скръстени на гърдите ръце.