Когато наближи крепостта, той спря на тридесет стъпки и направи знак, че желае да говори с някого. Протостратор Коча приближи до самата стена, забоде на върха на една стрела писмото и с изкусно премерен прицел го отправи към главната кула.

Бойниците забръмчаха като разбунени кошери. Тежко и бавно се спусна подвижният мост, изскърцаха дебелите ковани порти, открехнаха се леко и петимата конници влязоха в крепостта.

Сам Стрезомир чакаше насред малкото дворче. Като видя царя, той се затече, пое юздите на коня му, помогна му да слезе.

След това двамата се прегърнаха и целунаха три пъти. От всички страни наоколо им се притискаха бранници, поразени от невижданата гледка. Те размахваха колчани, удряха по щитовете си, надавайки весели викове. Защото бяха убедени, че битката е свършена и ще бъде скрепен мир между двамата най-упорити врагове.

Горе, в трема, се положи трапеза. През широко отворените порти надойдоха и други войводи. Стари приятели, другари в толкова битки против ромеи и латини под пряпореца на Калоян, се срещнаха със замъглени от радост очи. Размесиха се людете на Борила и Стрезомира. Насядаха един до друг на братската помирителна трапеза. Навън войскарите от крепостта и войскарите от стана се заловиха на общо хоро под проточения скоклив писък на гайдите.

Преговорите не траяха дълго.

Борил възвиси Стрезомира в севастократорско

достойноство, определи му първо място след владетеля, като му

даде пълновластно управление на югозападната част от българската държава.

Така двамата постигнаха твърде лесно, без кръв и жестока братоубийствена разпра, отдавна желани неща. Борил си осигуряваше един верен съюзник против Слав и латините. Стрезомир се освобождаваше от неприятната опека на сръбския жупан.

А общите им сили щяха да се насочат срещу общите врагове на България. При тия условия Борил не се съмняваше, че

Ласкарис ще бъде на страната на по-силния. Още повече,че сега изтичаше договорът му за мир с латините. Натрапниците в Константинопол и Солун трябваше да бъдат изгонени.

Борил и новият севастократор излязоха навън, на площадката на кулата. И двамата високи. Борил тънък, рано побелял, с леко извити напред рамене. Стрезомир снажен и червендалест, с орлов профил и гъста рижа брада. Като ги зърнаха отдолу, размесените войски нададоха радостни викове. Размахаха копия и пряпорци, хвърлиха шлемове във въздуха.

Да живее цар Борил! Да живее севастократор Стрезомир!

При назоваване на новото му достойнство аленото лице на севастократора ставаше още по-тъмно, сякаш зряла малина.

А белият Вардар кротко извиваше бляскави води надолу — към бленувания от векове юг.

Глава XXIII

Деспината на Родопите роди мъртва рожба.

И оттогава не можа да се вдигне от одъра. Някаква чудна непозната болест я топеше като вощеница. От ден на ден тя линееше все по-бледна, с жълто чело и безцветни устни, отказваше да приеме храна, чезнеше като сянка в меките възглавници.

— Урочасана е — шепнеха жените в Цепина. — Не е кабил толкова хубост, толкова гиздост, толкова честитост да отминат от лошото око.

Посърнала, заприличала на нежит (призрак) *, госпожа Тамара тръпнеше при мисълта, че Слав ще се върне от Солун, гдето бе слязъл с людете си за сватбата на граф Йосташ с дъщерята на епирския деспот, за да отдаде помощта си против цар Борила и да приеме феода си във Велика Влахия.

Детето се бе родило преди време. Ала още много по-рано Изабел бе почнала да губи веселостта си, да стои дълго време край прозореца на стаята си, подпряла ръка на перилото, загледана безмълвна и неподвижна по цели часове в сините далечини.

За родината си ли вехнеше? За баща си, за сродниците, за любим ли тъгуваше? Тайна мъка ли криеше? Бильосал ли я беше някой?

Госпожа Тамара реши да повика някоя баячка да разгони уроките в пусти гори тилилейски.

Двама стражи слязоха в селището и след малко доведоха старата баснатарка (баячка) Доста.

Дори и в просторната високосводеста стая на деспината беше душно. От широко отворените прозорци въздухът струеше като пламък, сякаш слънцето се бе разтопило в бялото нажежено небе. Само острият писък на лястовиците разкъсваше тежката тишина на следпладнето.

Баснатарката напълни една зелена паница с вода, взе с ножиците разгорял въглен, пусна го във водата. От паницата избухна дим и съсък. Тогава тя полека приближи до болната, която лежеше със склопени очи, и почна да разтрива челото й с корави палци. Беззъбата й уста нечуто фъфлеше:

„Синя птица по синьо небе хвърчеше,

в уста си синя змия носеше,

от синя змия сини ядове капеха,

по бели камъне се пръскаха.

Тъй да се пръснат уроките на деспината!”

Старата вдигна избледнели зеници и погледна паницата, която една прислужница държеше пред нея. Босилковата китка, натопена във водата, леко трепереше.

— Дръж здраво, че ще я излееш! — пошепна строго баснатарката и впи взор в Мавруда, която, цяла побледняла, стоеше изправена пред нея.

И продължи, като поглаждаше леко слепите очи на младата лехуса:

„Да се очисти като чисто сребро,

да олекне като леко перо,

да премине като слънце през небе.

Аз да бая, Кузман да бай,

света Богородица цяр да дава и лекове!”

Старата поръси деспината с босилковата китка три пъти.

Стресната от внезапното докосване на студената вода, Изабел отвори очи и се помъчи да се усмихне. Госпожа Тамара седна до нея, улови ръцете й, изтри потта, която бе избила като ситна роса по челото й.

— Сега по-добре ли ти е? Искаш ли да хапнеш нещо? Да видиш само какво съм ти приготвила! Бива ли така? Слав ще си дойде днес-утре, а ти така ли ще го посрещнеш? Маврудо, донеси отдолу ястията за деспината! Маврудо, чуваш ли? Май това момиче съвсем се е подивило, откак си се разболяла... Всички, всички сме си изгубили ума...

След това тя възнагради щедро баячката и я изпрати навън.

Ала като остана сама със старата Доста, госпожа Тамара веднага се разхълца. След това полека изтри очите си, озърна се, пошушна с пеещ, напоен със сълзи глас:

— Ох, не ми харесва, бабо Досто... Няма да я бъде... Не е уроки, не е уроки това нещо...Горко ни!

До устата на баячката дойде една дума, ала тя не посмя да я изрече. Попита само:

— Да не е нагазила из юдино хорище? Или да не им е тътнала нещо на белите и червените? Онази вечер, като се връщах от едно болно дете към дома, видях четири. Людете ме изпроводиха до нашата порта. Ама таман сложих катанеца и се обърнах, какво да видя. Четири. Голи-голенички. Косите им дълги, разплетени чак до петите. Хванали се за ръце. Хопа-хопа, хопа-хопа... Под стряхата... Какво да правя? Сниших се край портата, прекръстих се, затворих очи. По едно време изкукурига петел. Отворих очите си — нямаше ги. Вълшебства и чародейства...

Госпожа Тамара въздъхна, махна с ръка.

— Нави (души на умрели деца) са я нагазили!

Доста се ококори, прехапа устни, плесна с ръце. Всички бръчки на лицето й се свиха.

— Ами че как ги оставихте да дойдат при нея? Не я ли пазихте?

— В залисията... Нали се роди мъртво дете. Пък и тя не щеше, не ги вярва тия работи... И къде можехме такава немощна, повече мъртва, отколкото жива, да я караме по онова време да прескача мангал, корито и балтийка. Не можеше! Ама на, трябвало е... Нощес ги чухме... Ох, нещо се е събрало като бигор на сърцето ми...

Баячката се прекръсти:

— Чухте ли ги?

— Тъкмо бяхме задрямали с латинската дойка край одъра на невестата и чувам как на прозореца изпърполи някакво крило. Стреснах се. ослушах се. А-у-у... А-у-у... Малки деца плачат... Навите искат да влязат, да вземат невестата ни. Изабел, и тя отвори очи, такива големи, лъщят като огледала...

— Мамо — казва, — чуваш ли? Някой пее... Латинска песен...