Днес усетих, че някой ме следи — продума тихо Добромир и впи очи към вратата, към която всички се бяха обърнали, поглади тревожно къдравата си кафява брада с червеникав отсенък.

Кой можеше да бъде? Никой от съзаклятниците не липсваше.

На прага застана Ожие, валетът на царкинята. Зад него се мярна тревожната сянка на катепанката. Ала не, това не бе Ожие. Неколцина, от мъжете наскачаха. Изведнъж всички извикаха. Валетът разгърна наметката, свали шапката си.

Имам писмо от Йоан-Асен!

Мария приближи до изумените люде, извади от джоба на елека си сгънат на четири пергамент, разпери го, буйно го размаха във въздуха.

Пет-шест ръце едновременно се протегнаха към скъпоценното послание, грабнаха го. Десетина глави се струпаха над разгънатия лист. Едва когато премина първият възторг, съзаклятниците се сетиха да питат младата девойка как може по това време да бъде на това място.

Марийо — каза-великият боляр Шишман, — съзнаваш ли на каква опасност се излагаш? Никога вече да не си повторила тази безумна дързост! Как можа да дойдеш дотука, кой те доведе, как узна за скривалището ни, когато всеки път се срещаме на различно място? Говори, за бога!

Всички я заобиколиха поразени, изтръпнали от смелостта на момичето.

Не се безпокойте — каза царкинята, — сега в Царевец знаят, че съм в палата при Света гора, а в Света гора знаят, че съм на Царевец. Оставете на мене. Работата е добре нагласена. Царят е на лов из планината. Царицата е получила нови платове от Солун. Никой няма да ме подири. А пък Ожие и Валентин ми са изцяло предани и няма да издадат нищо. Дори сам Валентин днес е дебнал по петите болярина Добромир, за да ви изкопае гнездото... Аз го накарах. Облякох едни дрехи на Ожие и дойдох... Можех ли да се стърпя да чета сама новините от Йоан? Щях да полудея, когато Ожие ми донесе скришом писмото, което един татарски войвода му предал на пазара...

Все пак обещай, че никога вече няма да се излагаш на подобна беда... Представи си, че ни обградят, заловят и намерят и тебе между нас? Борил няма да знае пощада...

Нямам никакво намерение да давам подобно обещание — каза весело Мария, — защото отсега нататък в списъка на вашите верни люде ще трябва да запишете и моето име. Не забравяйте, че съм дъщеря на цар Иваница... И моя първа длъжност е да работя за отмъщение на неговата смърт.

Тя сви устни в упорита черта също тъй, както и баща й имаше навик да прави, когато някой се противопоставяше на желанието му. Сините й очи се изпълниха с гъста светлина. Тя изправи глава.

Не ме ли искате? Или смятате, че не мога да пазя тайна?

Всички изгледаха младата мома с тревога и тайно възхищение. Сякаш сянката на Калояна се бе изправила из отвъдния свят и отново им говореше с коравата твърдост на своята несломима воля.

И склониха чела в мълчаливо съгласие.

Глава XX

Пълна месечина заливаше с мека бяла светлина затихналите храсти и ливади, голите стени и чукари, които се очертаваха с мощни линии в чистата прозрачност на небето, сякаш изсечени от сребро.

Беше светло като ден.

Леко шумоляха тъмните борове, залюлени от родопския вечерник, издъхващи влажен дъх на здравец, росен и чубрика. Далече в глъбините на леса отекваше ромонът на потоците, които скачаха от камък на камък надолу към реката, тихо зовяща с равния си плясък. От време на време вик на кукумявка разчупваше величествената тишина на планинската нощ.

Откак бе чула подвижният мост на крепостната стена тежко да изскърцва зад гърба й, сякаш криле бяха поникнали на Мавруда, тъй леко и бързо се спущаше момата надолу по грейналите пътеки между два реда цъфнали храсти от глог. От време на време тя се извръщаше гузно, да не би някой да забележи, че не отива по посока на дома си, в края на селището, а се отправя към колибите на дърварите. В крепостта тя бе казала, че снаха й се внезапно разболяла и я викат в къщи да погледа братовите си деца.

Като стигна до една катуна, ниско прихлупена в земята, с широк комин от върбови пръчки и сламен покрив, тя тихо похлопа на единствената врата, която служеше също и за прозорец, ослуша се и без да чака отговор, влезе вътре. Слезе няколко стъпала надолу в земята.

Старата дребна женица, която шеташе около огнището, бързо се обърна и попита:

Донесе ли всичко?

Донесох.

Мавруда въздъхна тежко, отметна плитките си от раменете, разтърси глава и седна край огъня. След това разгърна вързопчето, което носеше под елека си.

Ето... Тази сутрин рано при изгрев слънце набрах синя комонига, чемерика и жълт алтон.

Старата Елвана взе билките, натопи ги в едно менче с вода и ги остави да врат на огъня.

Ами другото?

И него нося...

Момата взе от джоба си плетена кесийка и извади оттам два- три черни лъскави косъма, свити на топче, парченце сърмен колан, няколко отрязани нокти, къс от копринено елече...

Старата грабна нещата, червените й очи светнаха с кървав блясък, тя отиде под пламъка на бялата борина, закрепена над вратата, и дълго ги разглежда. След това кимна няколко пъти, измъкна по две-три влакна от сърмения колан и коприненото елече, прибави космите и ноктите, извади от една калаена кутийка две счупени игли и няколко трънки, свърза всичко на възел и го подаде на Мавруда.

На. Това ще го сложиш в потайна доба под камък на кръстопът. И точно когато месечината превали над Сечената скала, ще го залееш с водата, дето ври хе там. Каквото прокълнеш, ще се сбъдне. Само не забравяй, като изговаряш клетвата, да си свалиш пръстена. Иначе не хваща.

Мавруда скри възела в пазвата си, скръсти ръце. Мълча дълго, заслушана в прашенето на боровите клонки. Отражението на пламъка зачервяваше русите й коси. Мургавото й лице бе неподвижно и безстрастно, сякаш издялано от дърво. Най-сетне тя каза:

Искам да ми направиш още една магия. За мене. Искам да ми дадеш нещо, от което пак да му стана драга. Не е достатъчно само да ги разделя. Той може после да си намери друга...

Старата измърмори нещо, рови дълго в една проядена, изгнила от влагата и времето ракла.

Ще имаш ли още петдесет аспри да ми дадеш?

Не щеш ли жълта перпера* с трендафил по средата? — отвърна ядно девойката.

[* Перпера — жълтица]

Двадесет даваш ли? — и вещицата простря алчно костеливата си мургава ръка.

Давам, ала после, бабо Елвано. Като хване. Засега ще ти донеса само един товар бяла борина, ще има да си светиш цяло лято.

Старата сопнато се извърна, изду сърдито изпъстрената си с черни петна долна устна, нечуто прошъпна: „Треснал те свети Илия! Дано те стрела прониже!" — и пак почна да рови из раклата.

След дълго мърморене и дирене тя извади от една медна кутийка голяма сребърна пара със заострен край. Подаде я на момата.

Трябва да уловиш жив лиляк*, да му прережеш гърлото с тая пара, да го изсушиш и да зашиеш едно от крилата му заедно с нокътя в елека си... Ще видиш как всички ще почнат да тичат подире ти като пчели на мед...

[* Лиляк — прилеп]

Светлите очи на Мавруда блеснаха студено. Само гласът й се прекърши, когато пошъпна съвсем тихо, сякаш на себе си:

Що ми трябват всички... Само той да не ме гледа вече с тоя зъл поглед...

И тя сниши глава на коленете си, захълца глухо и сподавено. Старата свали менчето, прецеди билките, наля водата в едно пръстено крондилче. След това изтича до вратата, надникна навън.

Хайде, бягай по-скоро, че ми се струва, като да се връщат синовете ми.

Когато Мавруда излезе от дъбравата и наближи друма, за миг си помисли, че няма да има повече дързост да стигне до определеното място. Тъй дълбока и тайнствена бе кротостта на гората, тъй дебнещи бяха сенките на огромните борове. От време на време тъмни облаци закриваха светлия лик на месечината и тогава тревожна полумрачина сгъстяваше пълната със заплаха тишина.

Ала изведнъж тя се сепна, кръвта й се вледени. Някъде из глъбините на гората измуча крава.