— Ти познаваш ли лично цар Иваница? — попита Мария и отново седна на столчето. — Виждал ли си го в лицето? Помниш ли го? — заразпитва жадно тя. — Как изглеждаше на бран? Умееше ли ловко да върти копие? Нали беше много добър? Викаха му Калоян... Ти беше ли при Солун, когато го убиха латините? Или ромеец беше? Аз не вярвам, че свети Димитър го пробол с копието си! Свети Димитър ни закриляше. Цар Иваница имаше вяра само в него!

Сянка падна връз лицето на войскаря. Той задиша тежко. Бръчки се извиха като змии по челото му.

— Разбрах, че ти не си от ония болярски родове, които веднага преклониха чело пред оня триезичник, пред оня проклет убиец!

— За кого говориш, жрънкарьо?

— За Борил! Не е вярно, че латини и ромеи убили царя! Не е вярно, че свети Димитър го пробол! Това го пуснаха тогава като мълва из войските, за да не се опетни името на истинските убийци!

Мария усети как кръвта заледява в жилите й. Не помръдна, не каза нито дума. Само сърцето й биеше като разлюляна еклива камбана, с шеметен грохот, чак до слепите очи. Ала гласът й не трепна, когато каза:

— Имаш право! А какво знаеш по-точно за убийството на царя? Искам да знам какво се мълви измежду народа...

— Уби го войводата Манастър по поръка на царицата и на Борила! Кълна се в копието на свети Димитър! Това го знаят всички. Макар че пред света се говори друго... Народът всичко знае, колкото и да крият от него.

Мария стисна силно устни. За миг сякаш загуби свяст. Черно було обви челото й. Окопити се. Лицето й стана сурово и неподвижно, сякаш от камък. Тя се изправи. Подаде ръка на жрънкаря, който я целуна с почит.

— Бъди благословена, светла болярке. На сърцето ми олекна, като видях, че още има властелски родове, верни на спомена за цар Иваница... И нека това, което казах, си остане тука... Макар че няма човек, който да не го знае... Ала ти не бива, не бива да се връщаш самичка. Слънцето залезе вече... И не ни каза от кое коляно произхождаш?

Мария посочи златицата.

— Този образ тука е на моя покоен баща...

Тя изтича бързо навън, последвана от кучетата си, които бяха легнали връз прага, с вярно впити в нея влажни очи, стъпи чевръсто на жълтата зенгия, метна се на синьото седло, размаха ръка на Ракида и майка й, които бяха застанали поразени пред къщния вход, бодна жребеца, отмина сред облаци прах.

На заник небето светлееше в тънка позлата, връз която се облягаха далечни пепелявосини хълмове.

Глава XII

Част от ловджийската глота се беше завърнала в Търнов, а другите бяха останали в гората да дирят загубеното момиче, когато Мария излетя с луда бързина по Боярски рът, премина, без да се спре, предните затворени дворчета на крепостта, не погледна никого, не продума никому, скочи от жребеца пред малкия вход на палата, изтича нагоре по стълбите, затвори се в стаята си, хвърли колана, щита и копието на земята, падна въз ложето си и остана така, закрила глава въз възглавието, неподвижна, сякаш мъртва.

В стаята се втурна Дафина, изплашена, тревожна, със зачервени от плач очи. Изтърча до девойката, помъчи се да вдигне главата й.

— Света Филотейо! Детето ми! Благодаря ти, света Троице! Загубила ли беше пътя? Какво ти се случи? Болна ли си? Маро! Марийо! Защо не ми отговаряш? Боже, какво му е на това дете?

Влязоха тълпи оръженосци, песяци, прислужници. Застанаха неподвижно до прага с широко отворени очи, учудено втренчени в момичето. След малко дойде госпожа Теодора, накара ги да излязат навън, остана сама с Дафина, седна до ложето.

— Марийо... — позова тя тихо и погали с ръка главата на царкинята. — Не се плаши... Кажи... Случи ли ти се нещо по пътя?

Момичето полека се надигна, седна. Очите му бяха сухи, бляскави. Ръцете му леко трепереха в ледена треска. То прихвана челото си.

— Боли ме глава. Не ми е добре... Ще си легна, оставете ме...

И отново се отпусна на ложето. В това време влезе Целгуба.

— Марийо! — прозвуча остро и гневно гласът й. — Биваше ли да ни разваляш празника с твоите детинщини! Какво беше това хрумване да напущаш людете си и да се залуташ сама? Цар Борил каза, че си още малка да участват в ловджийски глоти и други път няма да те взема с нас...

Тя се обърна към Дафина:

— Върви съобщи долу на боляр Добромир, на княгиня Белослава и на болярката Люляна, че Мария се е върнала жива и здрава, само че не е още дорасла за лов, изплашила се е малко и сега не е добре. Затова и довечера няма да слезе на тържеството.

Мария се обърна. В очите й се таеше толкова страшна омраза и отвращение, че царицата потрепера. И добави:

— Чакай, Дафино! Кажи им, че ако й стане по-добре, ще дойде. Хайде сега върви!

Целгуба приближи към девойката.

— Колко ми се разсърди, като казах, че не е дорасла за лов и няма да слезе довечера на тържествата!

Долу по стълбите се зачуха бързи стъпки, високи гласове. Стратор Бойко влезе развълнуван:

— Царкиня Мария убила глигана! Като я дирили из забела, намерили звяра на една полянка, прободен през шията с копие! А край него лежали разкъсани два от нейните загари! Какво премеждие! Каква смелост!

Царицата застана поразена. Госпожа Теодора плесна с ръце и прехапа устни.

— Нима ти можа да убиеш глигана? — попита недоумяваща Целгуба и посегна да улови ръката на девойката.

Изведнъж Мария се отдръпна рязко и бързо, сякаш докосната от гнусно влечуго:

— Махни се! Оставете ме! — се изтръгна от устните й гневен стон. И тя се отдръпна до стената, цяла трепереща и побледняла.

Разбира се, какво сме се насъбрали около момичето тука — каза госпожа Теодора, — то не е преживяло малко този ден! Нека го оставим да си почине! Да се успокои...—Тя стана, направи знак на Целгуба да си тръгне. — Билено, ще стоиш тази нощ тук и ако на княгинята й стане по-зле, ще дойдеш да ми кажеш! Хайде! — се обърна тя към царицата. — Трябва вече да се обличаме, някои гости са канени по-рано. За вечеря...

След като двете жени излязоха, Мария скочи, накара Билена да си отиде под предлог, че иска да спи на спокойствие, защото е много уморена. Изпрати прислужницата, затвори вратата. Отиде до отворения прозорец и дълго стоя права до него с взор, впит в далечината, замислена, неподвижна, със сбърчени вежди.

Навън свиреха смяна за трета стража. Отдолу се носеше глух шум от дрънкане на подноси и блюда, чаши и ножове. Дворът на палата бавно се изпълни с викове и кочияши, тропот на коне, сподавена глъчка.

Небето стана ярко-мораво. Само зад чезнещия ръб на бледосинята планина още се издигаше аленият дим на залеза.

Мария полека се отдръпна от прозореца. Неволно се запъти към малката икона на свети Димитър, пред която блещукаше кандило, в пезула между източната и южната стена; полека се смъкна на колене, издигна трескав взор към лицето на светеца.

И в сърцето й отекна страшна и жестока клетва.

Градът се изпълни с възбуден кучешки лай, весели провиквания, коли, натоварени с дивеч, буйно препускащи ловджии, звуци от фанфари, женски смях...

Из тъмните улички блеснаха — многобройни и кървави — веещи се пламъци на борините. Дружини слуги водеха, вързани за ремъци, неспокойно дърпащи се загари.

Пред палата на покойния княз Белота от доста време стояха двама души на коне, несмогващи да довършат буйния прилив на въпроси и отговори, които извираха от устните им.

— Вярно ли е, че само заради мен си дошъл на лова? — попита за стотен път галено Белослава. Под светлините на борините едрите и черни очи загадъчно сияеха сред трептящата игра на миглите.

— Вярно е. Само да те видя... Толкова отдавна не се бяхме срещали... Помниш ли кога се видяхме за последен път? Миналата есен на празника на свети Димитър! Вярно ли е, че майка ти пак ще се върне в Карвуна?

— Нали ти казах, че тя дойде само защото аз много й се молих, ала щом си уреди работите в Търнов, пак ще си отидем! Използваме царските милости, за да подредим имотите си тука...