„Когато вражеската войска се привлече в гориста планинска долина, внезапно да се напада и обкръжена отвсякъде, да се унищожи до крак.”

„Когато врагът се примами с привидно бягство и се увлече далече от главното си ядро, да се бие по части с двойни клещи.”

„Разбитият враг да се преследва неуморно, безпощадно докрай, до пълното му унищожение, преди да се е съвзел и отново събрал силите си...”

„При преследване на врага да не се задържат сили за обсаждане на крепости, а ако не могат да се превземат веднага с щурм, да се изоставят за по-късно.”

„Когато силите ти са по-слаби, предпочети мира и отстъпката, но само докато успееш да разделиш силите на противника.”

„Събирай войските си в пълна тайна. Нападай бързо, неочаквано и стремително. Врагът трябва да бъде приближен в най-голяма тишина и ударът да се нанесе преди разсъмване, в най-голям мрак.”

„Обкръжаването на врага може да става по два начина... Първо...”

Борил стана, почна неспокойно да се разхожда. И той бе приложил плана на Крум при Катасирти и на Асен при Трявна. Но не бе успял. Не бяха ли учили заедно с Иваница „Бранния закон” от войводата Пройко? Не бяха ли същите войски победили при Адрианопол, при Сер и Навплия? Защо сега се бяха огънали? Не бяха ли раздали навреме големите наемнически плати? Оръжейниците денонощно ковяха оръжия. Храната бе обилна. Защо?

Дълбоко в него отговорът ехтеше с жестока неумолимост. Кипяща ярост преля в жилите му. Той сви пестници, готов да излее на някого гнева си.

Отново падна тежко в креслото си, закри лице в длани. Въздъхна. Нещо тихо изшумоля. Вдигна чело.

Пред него стоеше царицата. Във втренчения й поглед бе застинала почуда и ненавист. Каква нова лоша вест бе разкривила лицето на Борила в такава грозота? Тя чакаше изтръпнала.

— Така ли се грижиш ти за това момиче, Целгу? Няма ли за него игла и везмо? Благочестиви книги и молитви? Защо сте й позволили да рови в стари книги, които не са за нея? За какво се грижиш ти изобщо? Освен да раздаваш правдини и пронии на своите кумани? Особено на бдинските? Завчера пак си дарила с три села войводата Сечу...

Той скочи и изведнъж изкрещя в лицето й:

— Нима мислиш, че нищо не виждам? Ти създаваш свои привърженици! Да бъдат верни само на тебе! Кого мислиш сега да сложиш на престола, след като убиеш и втория си мъж?

Ударът беше страшен и неочакван. Гневът на царя за миг се изпари. Тя никога нямаше да му прости тия думи. Понечи да заглади, усмихна се, протегна ръце към нея:

— Прости ми, Целгу. Но страшно се ядосах на това проклето момиче.

Раната за поражението при Филипопол го гореше с неугасим огън и никога нямаше да му даде покой.

Куманката презрително отблъсна ръцете му, извърна се и без да продума, напусна стаята.

Трябваше да получи на всяка цена впечатление, че страната е усмирена, недоволствата потъпкани, размириците изкоренени. По-голямата част от помилваните заточеници и затворници се завърнаха по домовете си. Някои от тях, като патриарх Василий и боляр Пантелей, отказаха да напуснат заточението си. Царица Елена не прие дори пратениците на узурпатора и остана да прекара самотните си дни в монашеската килия на обителта „Пресвета Богородица”.

Заредиха се забави след забави. Палатът на Царевец отвори широко врати за непрекъснати приеми и тържества. Изпълни се най-после дълголетната гореща мечта на Целгуба. След годишнината от смъртта на Калоян тя започна да устройва големи ловджийски състезания, следвани от обилни гощавки и весели танци. Но най-големи приготовления се правеха за последния лов на есента, който трябваше да стане през деня на Малка Богородица.

От няколко недели напред търновските знатни госпожи почнаха да си шият руби за голямото тържество. В трескава превара ехтяха железарниците, не смогвайки да изпълнят многобройните поръчки стрели, копия, мечове, ловджийски ножове. Царица Целгуба си направи ботушки от кордовска кожа, везана със златна сърма. Деспина Росана мислеше да порази обществото с новия си бял жребец. Ръкавичарите имаха възможност да употребят всичкото си изкуство в изработването на причудливи и скъпи шарки по ръкавиците на болярките. Властели от далечни краища се приготвяха за път до престолнината, получили нарочна царска златопечатна покана.

Докато Ерик подготвяше в Константинопол сватбените тържества за дъщеря си, Борил искаше да покаже на близките и далечните си врагове, че държавата му е в ред, грижите му намаляват, престолът му е окончателно закрепен — и си позволяваше удоволствието да урежда шумни и пищни забави. Освен това той бе получил вест от ломбардите в Солун, които му предлагаха мир и съюз против император Ерик и съюзника му деспот Слав.

Горите на Орловец никога не бяха побирали в себе си толкова много, люде, толкова звуци на рог и фанфари, такъв неспирен кучешки лай, цвилене на коне, сребрист женски смях, гърлени мъжки провиквания. Царят и царицата яздеха начело на многобройната пъстра дружина, следвана от стотици ловджии, песяци, крагуяри, прислужници, оръженосци. Между яркоцветните болярски одежди тук-таме се мяркаше и някое тъмно расо на духовник. Нямаше човек, свободен и имотен, който да не ламтеше за удоволствията на лова.

Когато наближиха забела (оградена гора), екнаха в пъстър шум тържествените звуци на ловджийските музики. Ездачите се наредиха в полукръг по ръба на дъбравата, пред широките поляни, които пресичаха на това място гъстотата на гората. Музиките млъкнаха.

Един от оръженосците на царя изсвири три пъти с рог. С това се даде знак, че почва ловът. Главният царски крагуяр първи пусна своя сокол да излети във въздуха. Подир него пусна своята птица Борил. След миг прозрачната синевина на топлия есенен ден почерня от многобройните птичи криле, които се разпериха във висините, правейки мощни кръгове, насърчавани от виковете на своите господари. Песяците отвързаха кучетата от ремъците им. Едрите животни се спуснаха с пронизителен лай по петите на подушен дивеч.

Част от ловджиите останаха по поляните, задоволявайки се с по-дребен лов. Болярките целеха със стрели, на чийто край имаше оловни топки, които служеха само да зашеметяват зайците, а не да ги убиват. Други, които имаха стрели с наточени остриета, за да пробиват коравата кожа и гъстата козина на мечките, глиганите и елените, се залутаха във вътрешността на гората да дирят по-рядка дивиня (дивеч).

Мария отвърза своя нов крагуй (сокол), опитомен майсторски от Ожие, погали кафявата му човка, свали качулката му, откопча халката. Крагуят излетя нагоре, дрънкайки със сребърните висулки, които бяха закрепени с дълга верижка за краката му. Девойката засени очи с ръка, за да следи хвърченето на своята птица, която скоро се превърна в почти незабележима черна точка.

Изведнъж крагуят се отпусна като камък надолу и сграбчи една яребица. След това я донесе на господарката си. Много пъти пуска Мария своя едър Ило, който всякога й донасяше нова плячка. Най-накрая той улови рядък чер гълъб със сребриста ивица около шията. Неведнъж царкинята опъваше лъка си и тетивата му избръмчаваше в точен и непогрешим прицел. Тя заръча да наредят лова й в кошовете, остави болярките и подири братовчедката си Белослава, която бе отишла навътре в гората. С копие в десница и щит от върбово дърво, покрит с кожа, в лявата, навила светли плитки около главата, Мария приличаше на млад юноша, тъй тънка, висока израсла, с дълги ръце и тесни бедра. На десетина стъпки разстояние подир нея следваха няколко оръженосци, песяци и крагуяри. Искаше й се да улови поне едно сърне или лисица, жива, малка, за да я отгледа в къщи.

Цар Борил бе навлязъл с глотата си навътре в гората. Закрити в кола, окичена с клони, ловджиите му се мъчеха незабелязано да стигнат до местността, гдето обитаваше прочутият едър глиган, който напоследък бе убягнал на толкова засади и гонитби.

Мария леко яздеше най-обичния си бял жребец, следвана от верните си хрътове, по една тясна пътека между едри широкостволести дъбове. Бледожълтата й руба, със същия златист оттенък като косите й, трептеше като ярко, светло петно сред зеления полумрак на горските сенки. Изведнъж тя спря, между дърветата й се бе мярнала розовата руба на Белослава.