На следната вечер Борил събра всички по-видни свои местни властели и накара гончията да разправи отново подробно всичко, което бяха научили в Бдин за страшното събитие.

Навън все още валеше ситен есенен дъжд, тежки мъгли бяха закрили Орловец, Света гора и Дервента... Мръкна се рано. В огнището на малката приемна прислужници хвърлиха няколко едри цепеници. Зиморничав, настръхнал, Борил се яви загърнат в широка зибелинова мантия.

Когато властелите го зърнаха, изтръпнаха от изненада. Тъй мършав и състарен им се стори. Ала никой не му каза нищо, сякаш никой не забелязваше голямата промяна у царя след Филипопол. Напротив, всеки се постара любезно да отклони разговора от неприятните събития, които се бяха случили през последните времена. Дори някои лицемери намериха царя за по¬строен и гъвкав. А белите коси край слепите очи му придаваха някаква особена прелест.

Целгуба поради траура за княз Йона не се яви. Дойде само госпожа Теодора, жадна да чуе подробности за събитието, което бе развълнувало и разтревожило целия свят, но което пристигаше твърде късно в България поради наводнените реки от последните обилни дъждове.

Донесоха свещници, почерпиха с вино. Борил повика гончията близо до себе си, край огъня, и му даде знак да почне.

— Това станало на 21 юли в Бамберг, където император Филип отишъл на сватбата на една своя унука с меранския херцог. Освен това там той щял да събере и голяма част от войските си, за да потегли в деня на свети Йохан към Брауншвайг.

— Сигурно е искал да води нова бран със съперника си — другия алемански император... — забеляза великият логотет Николица.

— Може би — каза Борил, — но едва ли би могъл да се нарече брауншвайгският херцог алемански император. Почти всички вече бяха признали Филип за единствен господар на германската корона. Продължавай...

— Няколко дни след сватбата, последната събота преди техния Ивановден, Филип пладнувал в двореца на епископа в разговор със своя канцлер Конрад и своя велик майордом Валдбург, когато му известили, че граф Отон Вителсбахски желае да му говори нещо насаме.

— Граф Вителсбахски не беше ли от привържениците на Филип? — се удиви деспот Богдан.

— Да, но те си имали частни домашни неприятности — каза гончията. — Ето коя била причината за убийството. Император Филип обещал на граф Отон една от дъщерите си за жена. След това, като научил за буйния и необуздан нрав на графа, отказал годежа. Отон преглътнал с мъка това оскърбление. Ала наскоро той се пленил от дъщерята на полския херцог. За да бъде уверен, че ще получи ръката на хубавата мома, той помолил император Филип да подпечата със своя златен печат писмото до полския граф. Добре, но момата била роднина на Филип от майчина страна. На императора било жал да попадне девойката в такива лоши ръце и тайно накарал да променят съдържанието на писмото. В същия плик той сложил послание до полския граф, в което го съветвал да не се съгласява на предложението на Отон. И чак тогава сложил своя златен печат. Ала Отон забелязал, че пликът не е вече така чист, както го предал, и се усъмнил. Накарал да му отворят плика и да прочетат какво пише. Ужасен, другарят му не съобщил нищо за промяната. Още повече усъмнен, Отон дал писмото на своя валет, като му заповядвал под заплаха на смърт да каже какво пише вътре.

— Ами защо той сам не си е прочел писмото? — попита недоумяваща госпожа Теодора.

— Той не знаел да чете... — обясни гончията.

— Чувал съм за Отон Вителсбахски, че бил див и жесток бранник. Изглежда, че сабята му е била повече приятелка, отколкото перото — забеляза Борил и отново подкани гончията да следва.

— Като научил за измамата, Отон се заклел, че Филип трябва да изкупи с кръвта си това нова оскърбление. Взел със себе си шестнадесет въоръжени другари и отишъл в епископския дворец, където бил отседнал императорът. Като забелязал, че Филип е почти сам, той грабнал сабята си от пажа, който ги следвал, и я размахал като за поздрав. „Прибери сабята си — му казал императорът, — тук нямаш нужда от нея.” „Тъкмо имам нужда от нея — отвърнал графът, — за да отмъстя за твоето коварство.” И с тия думи се спуснал към Филип. Канцлерът, ужасен, се скрил в един ъгъл. Императорът и майордомът се хвърлили към убиеца. Но и двамата били невъоръжени. Майордомът успял да улови ръката на Отон, като смекчил силата на удара. Ала сабята закачила една от жилите на Филиповия врат. Кръвта бликнала като порой. След кратка борба, в която паднал ранен и верният майордом, Отон се изскубнал, метнал се на коня, който го чакал вън, и избягал с людете си... Почти веднага след това императорът издъхнал.

Всички се смълчаха, потънали в мисъл за чудната игра на съдбата. Десет години Филип Швабски бе водил упорита борба с многобройните си врагове, за да бъде признат като император на Алемания. Един по един бяха отстъпили било със сила, било по добра воля кьолнският архиепископ, английският крал, чешкият крал, брабанският херцог, венгерският крал, тюрингският ландграф, а най на края и най-големият му противник — сам папа Инокентий. Едва преди няколко месеца Инокентий бе склонил да признае Филип за император на Алемания, отнемайки благоволението си от херцог Брауншвайгски и надвивайки ненавистта си към дома на Щауфените. И ето че сега, когато най- сетне виждаше сбъднат дългогодишния си блян, когато можеше вече да си отдъхне от толкова жестоки борби, трябваше да умре на 34-годишна възраст поради такава глупава и безумна причина...

Нямаше мир на земята за людете. Постигнеха ли всичките си желания — трябваше да умрат.

— Ами сега какво ще стане? — попита най-сетне деспот Богдан.

— Казват, че веднага херцог Брауншвайгски изпратил пратеници с писмо до Инокентий III, в което го молел да го признае за единствен владетел на алеманската корона, още повече че Филип не оставил мъжки наследници. И да закрепи по- яко своя престол, той поискал чрез папата дъщерята на своя бивш съперник — дванадесетгодишната принцеса Беатриче. Освен това обещавал да прости на всичките си врагове, да раздаде милости и с доброта и великодушие да спечели доверието на довчерашните си врагове.

— Как ли е понесла нещастието дъщерята на Исак-Ангел — Ирина? — пошепна госпожа Теодора.

Императрицата била на смъртно легло от тревога и скръб по убития си съпруг. Очаквали я всеки ден да отходи в небитие.

„Да раздаде милости, да прости на всичките си врагове...” — тези думи останаха най-ярко да звучат в ушите на Борила. И в мрежата от измама и омраза, която го оплиташе отвсякъде, той разбра, че е дошло време да опита и друг начин, за да усмири царството си, да подчини враговете си.

Още същата вечер след разказа на гончията цар Борил извика настрана в работната си епископ Филимон, който заместваше патриарха, великия логотет Николица, деспот Богдан, севастократор Деян, майка си госпожа Теодора, кастрофилакт Видул, екзарх Трофим, великия примикюр Михаил и им съобщи новото си решение. След това подпечата заповедите и изпрати навсякъде гончии до крепостите, където бяха затворени и заточени властелите и войводите, които се бяха възбунтували против него, които бяха опасни поради привързаността си към Калояна или просто понеже не внушаваха доверие с упорития си нрав. Той им съобщаваше царската си милост, надяваше се, че ще бъдат верни на новата власт за доброто и преуспяването на страната. Молеше да се забравят старите вражди и вярваше, че никой няма да откаже да даде своята подкрепа, своите сили и дарования за борба против враговете на държавата.

Като изпрати съветниците си и пожела лека нощ на майка си, Борил извика верния си оръженосец Балдьо и му шепна дълго нещо. Балдьо се поклони дълбоко и безмълвно изчезна.

Царят остана да се разхожда из стаята, потривайки от време на време тревожно ръце. По лицето му се разстилаше тънка, загадъчна усмивка.

По едно време спря стъпките си, ослуша се. Отиде до високия дъбов стол с облегало, подплатено с червена коприна, седна и почна да прелиства някакъв дебел том, подвързан със скъпа кожа и злато.