— Кажи.

— При условие, че Йоан-Асен ще се завърне в България.

Да беше видял пред себе си сам образа на Нечестивия, Борил нямаше така да свие в уплаха и яд лице. Преглътна, сякаш бе пил отрова.

— Това не може. Само това не може...

— Аз право казвах, че ти мислиш преди всичко за себе си, а после за България... Докажи, че си се отрекъл от своето честолюбие!

Борил потрепери, поклати глава:

— Не! Никога!... Никога!...

— Защото се боиш от него, нали? Защото щом законният наследник се появи в страната, всички ще се прилепят към него и ти ще трябва да съблечеш лъскавата багреница...

— Доста! — изкрещя царят, убоден на най-болезненото място. — Доста търпях твоите хули! Млъкни!

— Викай! Викай! Това по ти прилича... Не ми е редно да те гледам тъй смирен и кротък. Викай! Крещи! Ама няма да заглушиш кръвта на Иваница, която те души! Вземи живота ми, той не ми е мил. Няма за какво да живея. Нямам жажда за бран, откак загина моят цар... Викай! Ала аз знам, че името му гори нощем сърцето ти тъй, както гори моето... Няма го вече оня, който бе страшилище за нашите врагове, оня, който умееше с бран и мъдрост да възвръща към родината земите, които сме имали при великия Симеон... А ти загуби за една година това, което асеновските братя бяха спечелили за двадесет години!

Борил се залюля, ярост и болка задушиха гърлото му, той само посочи с ръка към вратата, след това удари със сребърното чукче по звънеца.

Явиха се стражите, отново заключиха в белезници ръцете на войводата, отведоха го.

Минаха няколко часа. Борил остана все така неподвижен, безмълвен, закрил лице в скръстените си на масата ръце. Вощениците на свещниците догаряха сред купчини разтопен и засъхнал восък.

Навън бледа луна оцвети пъстрите стъкла на прозорците. Дъждът бе престанал.

Царят полека вдигна лице, огледа се като събуден от дълбок сън, стана, отвори тесните високи прозорци, вдъхна от влагата на изминалата в буря и светкавици нощ. Небето цяло светеше, чисто и свежо, разпънато в прозрачна руменина. Той поглади бавно лицето си, бледо като восък, с огромни морави кръгове, които се вкопаваха под угасналите му очи. Плесна с ръце.

Яви се Балдьо, загрижен, с неспокойно впит в царя взор. Цялата нощ той бе бдял край вратата, удивен от мълчанието, което цареше вътре.

Борил го изгледа уморено. След това каза:

— Занеси повеля до блюстителите на източната тъмница да пуснат войводата Радул на свобода.

Глава X

Спуснаха подвижния мост, стражите вдигнаха сулици и малката ловджийска глота (свита на владетеля) премина с шум и смях трите дворчета, заградени между предните крепостни кули, изпълни целия път, който се изкачваше към палата с конски тропот и кучешки лай. Най-напред препускаше с леко отпуснати юзди царкинята, след нея следваха Белотовата дъщеря Белослава, боляринът Добромир, син на покойния протовестиарий (надзирател на царското и държавното съкровище) Сеслав, стратор Бойко и дъщерята на великия логотет Николица — Люляна.

Като стигнаха пред палата, Мария чевръсто скочи, без да се подпре на ръката на притеклия се прислужник, подаде му копието, лъка и колчана, който висеше окачен над лявото й бедро. След това отпусна крагуя, който стоеше неподвижно закрепен на лявата й ръка, забил нокти в скъпата кожена ръкавица. Ала в мига, когато разкопчаваше халката, с която синджирчето на птицата се придържаше към гривната й, крагуят внезапно разпери мощни криле, издигна се във въздуха, кацна върху клона на един салкъм.

— Шико! — извика гневно девойката. — Тука! Шико! По- скоро!

Ала крагуят я гледаше спокойно с кръглите си бляскави очи и не помръдваше. Добромир и стратор Бойко почнаха да го зоват и да му се заканват. На това птицата отвърна с политване още по-нависоко, върху най-горния клон на дървото.

Мария заръча веднага да й донесат паничката с храната. Помами крагуя, но той пак не помръдна.

Светлото й лице порозовя от яд, големите и сини очи станаха зли и тъмносиви, както ставаха на Калоян, когато беше гневен.

Тя тропна с крак.

— Шико!

Крагуят разпери криле, повъртя се малко над главата и, след това кацна върху черните оголени клони на една череша. Царкинята го последва с различни позования. ту строги и заповедни, ту нежни и галещи. Белослава, Добромир, Люляна, няколко прислужници, крагуярите (соколджия), песяците (кучкари), всички почнаха да следят прелитането на опърничавата птица от дърво на дърво и да я мамят по различни начини.

Стигнаха близо до загарниците (помещения за ловджийски кучета), оттам крагуят можеше да кацне до близката крепостна стена и да не се върне вече.

Мария му подсвирна няколко пъти по начин, известен само на Шико, нейния любимец. За другите си соколи тя имаше друг начин да ги зове. Крагуят кацна връз крепостната стена.

— Ще избяга! Ще избяга! — изписка отчаяно девойката. — Ах, проклета птицо, затова ли те предпочитах и галех толкова много!

— Простете, мадам! — се обади нечий глас зад нея. — По този начин птицата няма да се върне. Оставете я сега на мира. Тя после сама ще си дойде.

Мария бързо се извърна и видя пред себе си едно нежно лице, което я гледаше с усмихнати тъмни очи. Това бе един от пленниците от Адрианопол, който работеше в загарниците и конюшните. Оня, когото тя бе защитила веднъж от камшика на кастрофилакта.

— Разбирате ли вие нещо от соколи? — попита живо тя по фрушки език.

Хубавите очи на латинеца светнаха от радост при звука на родната реч. Малинова червенина цъфна по страните му.

— В моята страна на времето аз имах много работа със соколи и кучета. Ала ще позволите, мадам, вие не правите добре, като галите толкова много и угаждате на своя сокол. Ако обичате и позволите, мога да ви науча как се дресират птиците, за да се подчиняват още при първия зов. Шико трябва да бъде по-често наказван.

— Как? Лишавала съм го от храна, но той свикна и с това.

Латинецът приближи със свенлива несмелост. Погледна към крагуя, който още стоеше сякаш замръзнал върху високия назъбен зид на крепостната площадка.

— Соколите най-много страдат от липса на сън. Това е едно наказание, което дава сигурни постижения.

И изведнъж той подсвирна по странен начин, махна рязко с ръка.

— Тука, Шико!

Крагуят разпери криле, направи няколко кръга във въздуха, слезе надолу и кацна връз свития юмрук на пленника.

Мария се спусна, грабна птицата и я обсипа с укор и нежност. След това се обърна към латинеца.

— Благодаря ви. Как е вашето име, от коя сте страна?

Пленникът трепна. Поколеба се за миг. След това каза:

— Бях навремето валет на граф Готие дьо Монбелиар. Той загина в битката при Адрианопол. Името ми е Ожие. Страната ми се казва Шампан.

И като назова родината си, пленникът сведе очи, внезапно разискрени от тънка влага.

Трогната, Мария му подаде ръката си. Балетът прегъна коляно, сведе чело, целуна края на синята й ловджийска руба, след това докосна със страхопочитание устни до пръстите й.

Глава XI

Не измина много време, и презвитер Добрейшо поиска да се яви пред високия самодържец. След обичайните приветствия той заяви:

— Аз вече завърших учението на княгиня Мария. Тя изучи всичко, което знам. И започна да дири и чете книги, които са трудни и непонятни за нея. Ето какво намерих вчера в ръцете й. Взела го от книгите на блажения си баща.

Борил хвърли бърз, изпитателен поглед към учения духовник и взе от ръцете му книга, подвързана в тъмночервена кожа, с полуизтрити краища. Усмивка сгърчи тънките му устни.

Къде била... Кой би помислил, че Мария чете „Бранния закон”?

Той възнагради и освободи презвитера. Заповяда да известят на царицата, че иска да говори с нея, седна в дълбокото си кресло и запрелиства дебелите пергаментови листа, изпъстрени с много чертежи и забележки, писани от ръката на Асен или Иваница, редове, подчертани с червено: