Зловеща светлина трепна по лицето му.

Нямаше да има пощада за никого. Из корен щеше да ги унищожи, реки от кръв щеше да пролее, пред никого нямаше да се спре. Той знаеше добре къде се таи злото, в кои гнезда се тъче измамата. Търпението му беше вече изчерпано.

Ето, в земята на фръзите граф дьо Монфор с огън и меч унищожаваше враговете на вярата. Не бяха ли в неговата държава богомилите вече прекалили със своята дързост? Доста вече ги бе търпял! Напразно се бе надявал, че те ще подкрепят властта му, тъй както бяха на времето дали поддръжка на Иваница...

Сега, когато всичките им общини се обявяваха открито на страната на Йоан-Асен, всичките им главатари бяха в списъка на съзаклятниците — той нямаше вече да търпи вредната им дейност!

Дълбока тишина забулва всички прозорци. Напразно едно младо момиче чезне в изнемога, стиска ръце в безумна тръпка, тласкано в неизказана тревога от стена до стена, от пезула до вратата, от леглото до раклата.

Навън по бледото небе гаснат последните сини звездици.

Край моста при „Свети Петър и Павел” отекват глухи удари от дърво и секира.

Вече се издигат първите бесилки.

Глава XXVII

Из широкия друм върви прегърбен парцалив божек е гусла, метната през рамо, стиснала в немощна десница разкривен посох. По брадясалото му лице се струи на тънки вадички обилна пот. Дългите му разбъркани коси са сплетени в нечисти кичури, посивели от прах. Той минава край дребни стаси, отбива се за кратка почивка, бедните стопани го нахранват, напояват, за благодарност той им изпява някоя песен и продължава пътя си. А той няма край. Всички друмища са негова родина и подслон. Днес замръкне в някой перивол или кипурия (градини), нахрани се със зарзали и кумбули (кисели сливи), утре остане да пренощува в някоя жрънка, напълни просяшката си торба с хляб, често пъти легло му е тревата под някое крайпътно дърво. Днес може да свири на пазара в Крън, утре ще пее песни в кулата на някой боляр от Петровата хора.

Често по пътя си той среща парици, обградени със стражи, отправени на съд и казън към своя боляр повелител. Успява да им пошепне думица за бодрост и утеха.

В далечината се белее тихата ширна река, издигат се тъмните стени на Бдинската крепост. Днес там има панаир, ще бъдат събрани люде от всички околни селища. Мнозина ще трябва да чуят словата на простия неук божек. А той говореше чрез песните си. И бунтовното семе даваше буен обилен плод.

Насред градския площад се трупа любопитна тълпа. Вързан за як дирек, върху висока дъсчена площадка, едър тъмноок мъж, с извити назад и оковани ръце, коленичил гологлав, гърчи лице в нечовешки мъки. Просякът приближи, поизправи прегърбената си снага. Видя, че краката на осъдения са неподвижно приковани за дъсчената площадка с железни белезници.

Стъпалата му са боси. От време на време един блюстител ги полива със солена вода. Няколко кози се редуват да ближат петите му. И това трае с часове. Никое изтезание не може да се сравни с него. От време на време измъченият надава страшни викове. И отново замлъква, восъчнобледен, в края на силите си.

Блюстители на коне се разхождат около площадката и не позволяват никому да се приближи повече от условения ред.

Все пак божекът успява достатъчно да се провре, за да познае в изтезавания бдинския севаст Ратен. Той вдига разтреперана старческа десница, описва познат знак във въздуха: полукръг, пресечен с водоравна черта.

Зад премрежени от мъка клепачи севаст Ратен — когото стражи са уловили през нощта, че иска да премине скритом Истър, преоблечен като влах — разпознава условното движение, разтваря широко очи... Ала в обраслата с нечиста, безредна коса и брада глава на божека не може никого да познае. Може би така му се е сторило. Пред гаснещия му взор се мяркат все повече невиждани и чудати неща...

Все по-далече и по-далече чезнат звуците на тъй познатата любима песен...

Божекът минава тесни затулени улички, спира по кръстопътищата, хлопа по людските порти: за късче хлебец! Бог да ви изволи с милости!

Понякога песента оставя тихия си примирен напев. Някъде става дръзка, безумно смела. Буди заспали сърца. Закоравели съвести. Пръска лъчи от зрак. Кърти канари от невежество...

Стига пред една прихлупена къщурка. Посохът леко потропва три пъти. Веднага портата се отваря.

Дребна суха жена с руси плитки, примесени тук-там с рано побелели кичури, се покланя дълбоко. Прошепва:

— Тука са всички. Пристигнали са и много бежанци от Тулуза. Великият жупан Стефан ги изгонил от Сърбия и те дошли тук. Олеле нам! Да знаят, че и у нас не е по-добро!

Божекът се взира в „съвършената” сестра, грижа задълбава сърцето му. Очите на сестра Ива са подути от плач. Тъмносиният й сукман е станал два пъти по-широк за изтънялата съсухрена снага.

— Какво се е случило? — пита тихо странникът. Но в сърцето си знае вече какво ще отговори жената.

Тя изхлипва дълбоко, бързо избърсва бликналите сълзи по лицето си.

— Снощи донесоха Бойко на черга. Разпитвали го... И сега сме викали при него дедеца, за да му направи вече обреда на утешението.

— Какво искат от невръстния момък?... — пошепна с горчивина и болка божекът, като следваше полека подир жената, подпирайки превитото си старческо тяло на посоха.

— Цял час го държали обесен, вързан с въже през гърдите, докато почнал да повръща кръв. Какво ще им каже? Какво знае той? — говореше тихо „съвършената”.

Вървяха бавно през двора, между плочките на които тук- там никнеха в диво безредие кичури бледна трева. Тя изтича напред, отвори вратата, надникна, извика: „Пристигна!” — и почака, докато старецът с мъка изкачи трите каменни стъпала.

Ала щом вратата се затвори подире му, божекът захвърли посоха, изправи яка и стройна снага, затече се към леглото на болния. Там се бяха струпали всички богомили. Още при пръв поглед гостът разбра, че на младия ковач не може вече да се помогне. Той поздрави с леко кимване людете, които се бяха набързо извърнали към него, и им направи знак да не се смущават от пристигането му. Само един тънък черноок момък се отдели от другите и го отведе към най-тъмния и самотен ъгъл на стаята.

— От три дни те чакам тук. Очите ми се изгледаха. Боях се да не са те пипнали като севаста...

— Какво има, Витлееме? — попита тихо Добромир, — как са нашите в Търнов? Вест имам ли от тях?

— Да. Тъкмо за това те диря... — пошъпна Витлеем — нося ти писмо от Белослава. Даде ми го и каза: „Жив или мъртъв, ще го подириш, ще го намериш... Кажи му, че ще го чакам...” А Борил е казал, че ако се завърнеш и примириш с него, ще ти опрости всичко и ще ти даде Крънското прониатство...

Добромир навъси вежди. Въздъхна дълбоко. Поглади с ръка гъсто обраслото си нечисто лице. Изведнъж той трепна, направи знак на брата си да мълчи, отправи взор към одъра. След това коленичи заедно с Витлеем.

— Ето молитвата, която Исус Христос донесе на света и която предаде на добрите люде... — се разнесе висок и чист гласът на бдинския дедец.

— Приемам я от Бога... от вас... и от... църквата... — пошепнаха изстиналите бледи устни на умиращия.

Два пъти наред богомилите казаха заедно с него гласно „Отче наш”.

Дедец Петър накара да поизправят малко болния, да постелят пред него чиста бяла покривка. Сложи връз него евангелието. Но като видя, че бедният момък няма да издържи още много време, съкрати обреда и накара всички присъстващи „добри люде” да сложат десница връз книгата.

— Пощадете ме... За всички... грехове, които съм... направил или мислил... Искам прошка... от Бога, от църквата и от... вас... всич...

Той не можа да довърши. Бледото му чело клюмна. Всички се струпаха около него, положиха десница връз главата му.

— От Бога, от нас и от църквата да ти бъдат простени. И ние молим Бога да ти ги прости...

Мъченикът престана да диша. Свършил беше.