Витлеем пламна. Поглади с тънка светла ръка на послушник монах високото си чело, пошепна развълнуван:

— Добре. Ще те попитам.

Добромир и Стефан го изгледаха с тръпно любопитство.

— Ето. Вие казвате, че се отричате от земните блага, че вашето съкровено желание е да постигнете съвършена бедност. Смятате богатствата за царство на Сатанаил. Отричате света и неговите удоволствия като дело на княза на злото. Дори стигате дотам, че издигате като най-голяма ценност безбрачието и следователно края на света, защото се гнусите от малките деца и с това желаете свършването на човешкия род — рода, сътворен от Сатанаил. Нали така?

— Така — отговори смирено дедецът.

— Е добре. Защо тогава се борите за подялбата на земите на богатите между тези, които нямат? Защо искате да раздадете на своите люде дяволска съблазън? Нали отричате и ненавиждате имотните? Защо искате да направите имотни тези, които се отказват от благата на този свят. Това не е ли лицемерие?

Добромир изопна лице. Погледна строго брата си. Ала момъкът не трепна. Не отмахна изпитателен взор от очите на дедеца.

— Ние искаме равенство на всички люде — отговори бавно старият. — Ето тука, между нас, боляринът Добромир и парикът Стефан са едно.

Настана дълго мълчание. От горния кат долиташе от време на време сподавеният плач на майката на покойника. Ала Витлеем като че ли не остана доволен от отговора на богомила.

— Не — каза той, упорито следвайки първата си мисъл, — не, не. За какво ви е нужно равенството на людете в един свят, създаден от демона? Няма ли равенството и неравенството да бъдат еднакво негово дело, щом се отнася до разпределение на блага, които той е създал? Вие си противоречите!

Дедец Петър се замисли. Тънката логика на римския възпитаник го смути за миг. За пръв път през живота си той не можа да отговори на един въпрос. Задоволи се само да каже:

— Ние изповядваме учението на апостолите и сме истински християни. Не дирим като вашите епископи нито богатства, нито почести. Не тичаме подир благата на тоя свят и живеем почтено и умерено. Наш единствен закон е евангелието...

— Но кой ви даде право да тълкувате по своему всеки ред от евангелието? Вие го тълкувате погрешно! И тъкмо затова помежду ви се явяват толкова противоречия. Докато догмите на католическата църква са единни и неоспорими. Защото не е дадено всекиму да борави с истини, толкова дълбоки и възвишени, забулени зад привидни знаци, достъпни само на избрано число мъдреци. Често пъти и те не могат да обяснят известни места на евангелието, тъй несъвършен е понякога човешкият ум. А вие оставяте всеки невежа да тълкува, както си намери за добре. Затова се стига до такива плитки заключения, до такава лесна и повърхностна мъдрост, затова имате толкова вида ереси, колкото и еретици. И каква е ползата от всичко това? Отричате това, което ви е готово дадено от вековната дейност на църквата, ала какво ни давате вместо него? Ако намирате грях у клира, защо дирите грешки в църквата и вярата? Вам ви е безразличен видимият свят? Не ви ли става с това безразлична и съдбата на народа? Не подкопавате ли с това сигурността на държавата? Не. Аз не съм съгласен да се унищожава по този начин властта на Борил — се обърна Витлеем към брата си, — защото заедно с него може да унищожите и България. На времето вашите добри люде се бориха против Петър, а докараха Василий Българоубиец.

— Няма друг начин — отвърна Добромир. — Василий го докараха вашите боляри. Те предадоха Охридска България на Византия.

— Затова ние никога няма да създадем велика държава — махна с ръка Витлеем. Дребните му черни очи блеснаха.

— Тези, които са призвани да се грижат за държавата у нас, са негодни и нехвелити люде. Сами подхранват ереста. Не казва ли сам твоят презвитер Козма... — обади се брат Стефан и скочи, подири по лавицата над прозореца, сне една прашна парцалива книга. Разгърна я, почна да прелиства:

Ето, тука. „Отде излизат тия вълци — зли кучета — еретическите учения? Не от пастирска невежест и леност ли? Отде идат разбойниците и крадците, сиреч греховете и неправдите? Не от това ли, че епископите не поучават? Как ще се изпълнява словото божие от невежи и непознаващи закона, които стават учители много пъти за заплата — което е второто идоложертвие. И пак казвам: послушайте, о, пастири, пазете повереното ви стадо, като го учите с кротост и наставяте с любов, за да се не сбъдне на вас реченото: о, горко вам, слепи водачи, защото затваряте царството божие пред човека и нито сами влизате, нито другиму давате да влезе! Послушайте, пастирски старейшини, и не преставайте да учите поверените ви люде!”

— Пастирите не се грижат за своето стадо. А когато пък имаме мощни, даровити люде — не ги търпим. Убиваме ги... — въздъхна Добромир.

Витлеем наведе бледо чело. Въздъхна. Така беше. Ако българите имаха управник еднакво изкусен като държавник и смел като воин, еднакво справедлив и мъдър, колкото храбър и непреклонен, те отдавна щяха да завършат великото дело на обединение и спояване на хемските племена в една държава, та да не може никой алчен тугинец (чуждоземен) да простира ръце към богатите им земи, като насъсква един срещу друг честолюбивите им вождове... Явеше ли се такъв одарен мъж, нечакана смърт прекъсваше дните му. А некадърниците като Сурсувуловия сестреник Петър, като Борил — те живееха и царуваха десетилетия за пакост и провала.

Докато Кракра и Сермон, Николица и Ивац се биеха за живот и смърт с Василий, останалите боляри угодно подчиняваха силата си на измамните и лъстиви обещания на Българоубиеца. Наивни безумци! Обещанията бяха примамливи само докато ромейски крак не бе стъпил във всички недостъпни български крепости. След това бе почнал черният ужас на робските години... Сами болярите, в мрачен заговор, бяха убили последния борец за свобода — дръзновения Иван-Владислав...

А ето и сега. Пак същото. Първите трима Асеновци — и те. И тримата бяха паднали от вътрешен враг, след като съдбата ги бе пощадила всред опасностите в боевете с външния враг.

Болярите! Все те. Жалките честолюбци, алчните за имоти и власт некадърници. Отиваха с този, който им обещаваше повече, все едно дали свой или чужд!

Неволно Добромир потръпна. Почувства погледите на всички, отправени към него, усети мислите им. И той беше болярин. Защо се делеше от своите? Колцина бяха тия, които доброволно се отказваха от земни почести и блага? Съвършен брат... Знаеше ли някой през колко изпитания бе преминала буйната му младост, лесно ли се угасяваше пламъкът на горещата кръв, привързаността към древен род и властелски права? Срещу какво? Срещу изпитания, мъчения, смърт може би. За какво? За да изпълни неутолимия си копнеж — да служи, да бъде полезен, да обича народа си, който пъшка под безумната власт на един натрапник, да обича всички люде по света, които страдат и дирят правда и истина.

Истински благородник беше само този, който не искаше да получава, а да раздава, не диреше лично щастие, а се радваше, когато служи на другите, който беше богат със съкровищата на духа...

Той погледна към Витлеем. Те бяха братя, ала в жилите им не течеше една кръв. Още като съвсем малко дете Витлеем бе осиновен от родителите си, защото бе кръгло сираче от някакви роднини, които живеели в далечна долноземска хора. Мълвата шушнеше, че бил незаконно дете на Калоян, ала никоя уста, която бе изрекла клетва да пази тайната, не бе продумала.

Монахът бе свел все още чело в безмълвна молитва за успокоение; душата на тримата велики борци, убити от невярна ръка, защото бяха служили до последен дъх на своя народ: Белгун, Тодор и Иваница. След това се прекръсти и вдигна очи нагоре. Когато се огледа наоколо, забеляза острия насмешлив поглед на съвършен брат Стефан.

— Защо вие отричате кръста, защо не го смятате за свой най-съвършен отличителен знак? — попита монахът със сдържано негодувание. — Не сте ли християни?

— Господи, помилуй — пошепна дедецът, — та тъкмо вашият кръст е знак на робство и позор... Вашите икони са идолопоклонничество. вашите златни мозайки, вашите епископски корони и престоли са безсмислени и излишни, вашите мраморни църкви са само куп камъни, в които напразно призовавате Бога. .. Не би ли било по-добре да употребите всички тия скъпи камъни, мраморите, златото из вашите църкви, за да облечете бедните? За какво им са на епископите димнина и кумерк? Те не могат ли да живеят в труд и бедност, както Исуса Христа? Един мъдър прост християнин е по-ценен от някой ваш неук владика...