— А другият гончия откъде беше? — го прекъсна този път Целгуба.

Борил сякаш не я чу.

— Така вместо престол и царски венец Алексей сега ще има да слуша до насита молитвите на монасите... — се изсмя Борил и отново безсмислено потри ръце.

— Той е получил това, което е заслужавал... — каза бавно и тежко Целгуба — или може би той не е мислил на времето, когато ослепи брата си Исак Ангел, че все някога ще дойде часът на изкуплението?

Борил не отговори. Горчивината, която прозираше в гласа й, бе твърде опасна и многозначителна. Той внезапно вдигна чело, погледна я дръзко в очите. Омраза и досада премина като тъмен облак в студените му зеници.

Какво искаше да каже тази вече старееща жена с жълто подпухнало лице и вехнеща плът... Заканваше ли се? Предупреждаваше ли?

— Какви бяха новините от Епир? — попита Целгуба и седна на края на масата, като играеше небрежно с острия нож, който служеше за срязване връвчиците на печатите.

— Добри... — отвърна сухо Борил и извърна гръб, скръсти ръце, почна да се разхожда из стаята. — Голяма част от ломбардите минавали поради добра плата към Михаил Комнин. А напоследък, при едно сблъскване с латините, той уловил в плен сам конетабла Амедео Буфа с цялата му свита, накарал да избият всички рицари, а бедният конетабъл заедно с капелана му и други трима барони разпънал на кръст...

— Сигурно и дъщерите му не ще са по-малко кръвожадни от него... Момичетата приличат на бащата... — подхвърли царицата и метна крадешком взор към Борила.

Той внезапно се извърна и спря на няколко крачки от нея. Лицето му бе зло и чуждо.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Чудя се как Михаил Комнин не щади дъщеря си, невестата на младия Йосташ, като дразни по такъв начин Ерик Фландърски... Или той не мисли и за децата си. Сякаш вместо сърце има камък... Разправяха, че дъщеря му била болна.

— Коя? Мария?

Целгуба се изсмя.

— Не. Голямата...

Изведнъж тя захвърли ножа на масата, скочи.

— Тия ли са всичките новини?

Борил я изгледа мрачно. Вдигна рамене.

— Ерик Филандър се беше посъвзел след майския парламент в Равеника, където всички барони от империята му бяха сключили мир помежду си, ала победата на Ласкарис ще развали радостта му, защото Ерик беше в съюз с иконийския султан...

— Друга вест от Михаил Комнин?

Борил леко въздъхна, махна с ръка, сбърчи чело.

— Дребни работи. На 20 юни Епир станал васал на Венеция, Стрез и Михаил се готвят за голяма бран напролет. И Ласкарис стяга корабите си. Той ще нападне Ерик по море.

— Напролет? По кое време?

— Не знам точно... След събора против богомилите... — и изведнъж той млъкна.

Целгуба не биваше да знае всичко. Невярна и коварна бе куманската й кръв... За да се спаси от въпросите за дъщерята на епирския деспот, той твърде много бе развързал езика си.

— Значи, друго нищо...

Тя тръгна към вратата, без да кимне с глава, без да се извърне.

Само на устните й не изчезна тънката насмешлива усмивка.

Глава II

С бързи стъпки госпожа Евпраксия се завръщаше от първата утринна служба към дома си. Някакво чудно безпокойство стягаше сърцето й. От деня, когато големият й син Добромир бе забягнал в неизвестни и опасни странствания из цяла България, тя не можеше да има покой нито един час. Сякаш всеки следващ миг трябваше да й донесе непозната напаст, лоши новини. Добре че поне малкият й син Витлеем остана настрана от ереста. Иначе Борил щеше и него да преследва, за да се отърве от омразните привърженици на Йоан-Асен.

Тя изкачи на един дъх стълбите на кулата, отметна вдовишкото си було и веднага попита излезлия да я посрещне отрок:

— Тук ли е Витлеем?

— Тука — отвърна прислужникът.

Евпраксия въздъхна облекчено, сякаш се бе надявала да чуе непозната, грозна вест.

Други бяха по-раншните времена. И покойният боляр Сеслав беше близък с богомилите. Но Калоян не им пречеше да изповядват вярата си, вслушваше се понякога в мъдрите им съвети, очистваше всеки недостойник, посочен от тях. Така покварата се пресичаше веднага и от корен, за да не може да вирее като отровен бурен.

Болярката приближи до прозореца замислена, мълчалива. Ала щом очите и се спряха надолу, към тясното дворче, тя плесна с ръце, погледна към небето, сякаш дирейки помощ оттам, и възкликна:

— Пак идат! Дано свети Илия ги тресне! Орли да ги разкъсат! Какво дирят? Нали Мирчо го няма? Вече сто пъти им казах, че е побягнал на „Чуй петел”!

Отдолу се зачуха тежките стъпки на стражите. Глух глас попита:

— Тук ли е болярът Витлеем?

Веднага се обади самият глас на младия послушник:

— Тук съм. Какво дирите?

Госпожа Евпраксия се спусна към вратата. Ала преди да успее да улови дръжката, тя се отвори и в стаята влязоха Витлеем, старият Никола и петима блюстители.

— Кастрофилакт Куртекс ни даде повеля да прегледаме дома ви. Казват, че сте имали скрито оръжие. А знаете, че е забранено да се укриват мечове, стрели и сулици.

— Кастрофилакт Куртекс ще направи по-добре най-напред да си отиде в Скития и там да раздава заповеди... — отвърна раздразнено Витлеем — а пък власи като вас по е редно да си пасат стадата по планините, вместо да ходят по людските домове със сулици в ръка...

Госпожа Евпраксия тихо приближи и дръпна сина си за ръкава.

— Моля ти се, не ги люти... Потърпи малко...

Влахът Пудил се озъби със злорада усмивка:

— Ех, едно време не ни давахте да влизаме повече от двама- трима на ден из градовете ви... Сега пък е дошло наше царство...

Госпожа Евпраксия пак дръпна сина си.

— Моля ти се... — и добави високо: — Ето дома ми... Прегледайте... Нито нямаме...

След половин час цялата болярска кула бе превърната наопаки: разкъртени дъски и плочки на подовете, разхвърляни дрехи из ракли и долапи, разбъркани чекмеджета, разкопан двор...

След като ги изпрати до главната порта, Витлеем отиде при майка си и каза замислен:

— Те дирят повод да ме заловят. Защото знаят, че Добромир получава сведения чрез мене за този край...

Не минаха няколко дена и стражите отново се явиха навъсени, гневни.

— Пак ще претърсваме... Получили сте вест от забягналия. Дайте писмото доброволно или ще разрушим дома ви...

Витлеем сви рамене.

— Вече месеци нямам вести от брат си. Търсете.

Отново власите почнаха да чукат с петите на сулиците по дъските на подовете, разкъртваха стените, разместваха плочките.

Особено грижливо бе претърсването на Витлеемовата стая.

Госпожа Евпраксия следеше с набурено сърце как дръзките ръце хабят дома й.

— Нели предната неделя разкъртвахте тези дъски? Едва ги нагласиха майсторите и сега пак... — и тя пошепна едва чуто: — Росници да ядете макар...

Изведнъж Пудил се спусна към блюстителите, улови един от тях за ръката:

— Стой! Ей там край раклата... я виж какво се подава...

Ала той сам избърза, коленичи на пода, полека и внимателно вдигна разкованата дъска. Под нея стоеше сгънат лист на четири. Той го грабна, подаде го на най-дребния от людете си, който имаше живи и хитри очички.

— Я чети, виж какво е това!

Витлеем и майка му ги гледаха поразени. Никога този под не е бивал разбутван освен предната неделя, когато власите бяха дирили там. Явно беше, че те сами са оставили писмото.

Госпожа Евпраксия усети как ледени талази обливат гърба й. Улови сина си за лакътя, сякаш да го брани от тъмна напаст.

Дребният влах зачете:

„Как господ узнал от свети Ивана по какъв начин да превземе царството на дявола.”

Пудил се изсмя.

— Аха, хубави книжки имате... Я да видим от коя ръка е преписано.

Той взе листа, изписан със ситни красиви букви. Гледа го известно време, след това посочи няколко думи, написани по- едро с червено мастило.

— А това какво е?

— Да се предаде на болярина Витлеем за разнасяне между отроците. Влахът се изсмя още по-ехидно.