Младият Йоан Комнин, този смирен постник, бе излязъл неочаквано по-храбър бранник от баща си — сръчния кир Теодор. Солун упорито се бранеше срещу нападенията на никейските войски. Ватаци чувствуваше срама и унижението на безполезната обсада. Уверен в победата си над слабия солунски владетел, той бе имал неблагоразумието да тръгне на поход, без да вземе със себе си дори и обсадни машини.

За да прикрият поражението си, някои стратези му дадоха съвет да нападнат България, която бе застрашена от татарите.

Кир Ватаци мъдро поклати глава.

— Българският цар, малолетният Калиман, е брат на моята снаха Елена. Непочтено ще е да ги нападна и да поискам бран от тях, дорде царят им още не може да държи оръжие в ръка.

Ала Йоан Ватаци не изказа тайната си мисъл: дорде бе жив севастократор Александър, никой не би посмял да вдигне очи над силната българска държава.

Късно през нощта никейският император получи вест от сина си Теодор. Младият наследник му съобщаваше, че техният съюзник, иконийският султан Гаятедин, бил грозно разбит от ордата на хан Бату и сега татарските пълчища наближавали никейските земи.

Ватаци накара вестителя да се закълне, че не ще каже никому ни дума за посланието, и веднага проводи да доведат от Никея слепия му пленник: кир Теодор Комнин.

Прикривайки безпокойството си от събитията в далечната източна граница на империята си, Ватаци си даде вид, че действува изключително от добри чувства и благоволение към рода на Комнините. Предложи им мир, приятелство и общ съюз против всички врагове на гърците. А за да дигне обсадата, поиска едно малко удовлетворение: Йоан Комнин да снеме от себе си императорското достойнство и да приеме титлата деспот, като запази земите и властта си, като признае върховната власт на никейския господар.

Комнините приеха.

5

Между река Видима и Росита се издигаха две градища, които бяха във владение на великия батошовски боляр. След като изографиса първом параклиса на калето в Градница, майстор Добрил получи голямото одобрение на богатите велможи и поде работата си в твърдината на Батошово.

Между Великден и Възкресение в Батошово ставаше сбор, на който се стичаха люде от цялата околност. Добрил бързаше да довърши стенописите на параклиса, та да бъде готов по време на тържествата: за да могат великите боляри да присъствуват в него на голямата възнесенска служба. А след това щеше да стане и сватбата на художника с Януда.

Облечен в широка сива туника, запретнал ръкави над лакти, майсторът работеше с горещо усърдие в малката църквица, която бе издигната близо до Росита, в подножието на самото кале. Построена върху основите на древен римски кастел, болярската кула се обграждаше от две страни с дълбоки урви, от трета с ров и подвижен мост, а от четвърта с широкия, пръстеновиден завой на реката. Между Росита и калето се намираше тясна лъка, която се спущаше на няколко тераси стръмно надолу. Там бяха градините на болярина. А отвъд реката беше разположено самото селище. Връз североизточния склон на Хема, наречен Разлатец, растеше буйна и честа гора, в която велможата ходеше на лов.

— Да бъде както параклисите на Трапезица… — бе заповядала великата болярка, която често пътуваше до царския град, за да спохожда дъщеря си, която бе другарка в игрите на княгиня Тамара и малолетния цар Калиман.

И Добрил съумя наистина да сътвори параклис, който далече надминаваше хубостта на църквите в Търновград. Народът от селището се трупаше цял ден край вратите на църквицата и надничаше в пламенно любопитство. По стените грееха златни нимби на светци. Войни с меч в ръка и сложен при нозете щит, гледаха благо и величествено изправени или седнали в горда стойка: свети Димитър, свети Георги, свети арахангел Михаил. Отляво, до входа, бяха изписани високите ктитори: батошовските боляри, със скъпа празнична премяна.

Ала най-лесно и най-усърдно той работеше, когато край него седеше Януда, скръстила ръце в замечтан и благоговеен унес. Тогава той усещаше как силите му бликат в неудържима мощ, изпод трескаво работещите пръсти образите се творяха с чудна леснина. Сред дебелите зидове на църквицата хладината не допущаше мазилката бързо да съхне и майсторът довършваше рисунката си често, без да става нужда втори път да прекарва основа.

Януда свикна да му помага. Тя внимателно разбъркваше варта с пясъка. Първо слагаше три четвърти пясък и четвърт вар за основната мазилка. После разбъркваше вар и пясък по наполовина. Третият пласт бе само гасена вар, която трябваше да бъде дълго отлежала.

Като гледаха хубавата мома да прекарва варта през цедилката, цялата заруменяла, с щастливо усмихнати очи да бърка боите и да подава четките на шаръчията, батошовчани почнаха да й викат „майсторицата“. И с топло благоволение отправяха към сгодените пъстроречиви благословии и напътствия.

Често надвечер, когато планинският ветрец подухнеше откъм високите върхове, Добрил и Януда отиваха да се разходят към Разлатец или към лъката под калето. Тогава в тия тихи здрачни часове, когато небето пламваше в безброй багри, художникът разтваряше сърцето си и Януда слушаше унесена дръзките му блянове, огромните му видения, широките полети на въображението му.

Те сядаха на тревата, заслушани в ромона на Росита, загледани в хубостта на залеза, който гореше зад тъмните ръбове на планината.

— Как мечтая… — често повтаряше майсторът — да имам за изписване по-голяма църква, оставена само на мене, без поръчки от господарите: как да изглежда и какво да наподобава… Бленувам за знатен велможа, който да отбира от работата ми, сам да бъде със сърце на художник и да цени желанието ми да сътворя нещо ново, нещо невиждано… А тук, както и другаде, все искат подражания… От суетност, от лекомислие… Да имат това, което притежават и другите. Да не паднат по-долу от най-знатните. Копия искат, еднакви, неизменни… Ако не творя според волята им, няма да имам работа… А мен ми трябват много пари… Трябва много да печеля…

— Защо? — дръзваше да попита момата. — Нима не сме имотни? И твоят баща има, и моят…

Добрил се усмихваше.

— Искам пари, за да имам свобода… Не ми трябват имоти, а злато, което човек носи със себе си… Нима баща ми ще ми даде златици, за да тръгна да странствувам по света. Никога. А аз копнея да видя света… Цариград… Дубровник… Родос… Атина… Антиохия… Багдад… Каракорум…

Той се възпламеняваше. Описваше хубостите на тия градове и земи, слушани в песните на трувери и менестрели, в разказите на кръстоносци и пилигрими. Виждаше ги. Сякаш е бил и пребил там…

Януда се увличаше. Слушаше прехласната. Радваше се като дете. И плахо запитваше:

— А мене ще вземеш ли?

Тогава той бистро се изсмиваше, вземаше между дланите си хубавото й лице, поглеждаше дълбоко в преданите, влюбени очи и пошъпваше:

— Бих ли могъл да живея един миг без тебе?

Или пък забравяше да отвърне, загледан, омагьосан в приказните и разточителни велелепия на чезнещия ден, несмогващ да откъсне взор от яркото зелено на небето, от царственото тъмносиньо на планината, от горящото злато на облаците, от кървавия рубин на слънчевия кръг.

6

Дворът на малкия цар се състоеше повече от негови връстници, синове и дъщери на велики боляри играеха с него в градините на Царевец, придружаваха го до Света Гора, ловяха заедно риба из Етъра.

Обидена, че не е провъзгласена за наместница на царството, че й е отделен за дом Калопетровия палат в Преслав, Ирина дълго време не бе пущала трите си деца: Михаил, Анна и Мария в Търнов. Ала от скоро време тя бе променила държанието си и често на Царевец между дружината весело играещи деца, начело с Калимана, Тамара и братовчеда им Калоян, се виждаха две румени къдрокоси момиченца, заедно с едно чудно хубаво момче: Михаил Асен. Най-драги гости там бяха и децата на батошовския боляр: Петър и Десислава. Калиман имаше особена слабост към Петра, който угодливо се подчиняваше на всичките му детски хрумвания. А там, където беше буйната и игрива Десислава, винаги можеше да се види и тънкият строен юноша Калоян, който, сам замислен и кротък по природа — бе омаян от веселите изблици на палавата девойка. Той носеше куклата й, диреше топката, която тя захвърляше из храсталаците, береше цветя и й помагаше да плете венци, разказвайки й приказки.