Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец
Боянският майстор
Ръката на майстора трепна и се дръпна назад, спряна за миг в колебание. Изученото в преславната шаръчийница на Търновград тежеше неумолимо над чистата и пряма съвест на художника. Свикналата към строгия канон десница не дръзваше към светотатствено движение: да разчупи вековните закони, напластения от толкова години опит.
Ала обич и преданост избухваха като огнен плам в сърцето му: скъпи спомени, недосънувани копнежи, тайни жалби. Майстор Добрил обори чело. Две прошарени къдрици паднаха над веждите му. О, той искаше от бялата мазилка да изникнат живи и верни образите на двамата ктитори и там, сред полумрака на църквата, връз тъмната багра на фона да се закрепят безсмъртни, възкръснали в свежестта на шарката, в обичайността на стойката, в приликата на лицето, на движението.
Високите седмосвещници запращяха, пламъчетата на едрите вощеници хвърлиха игриви петна връз бялото мамещо пространство.
Нямаше време за бавене.
Войводата Витомир му бе пратил вест от Средец, че очаква наскоро пристигането на царя и царицата, които искаха да разгледат стенописите, чиято слава се разнасяше до царевград Търнов.
Сред пъстро изписаните стени зееше само това празно поле: мястото, където трябваше да се зографисат ликовете на високите ктитори: Калоян и Десислава. Тях бе оставил за най-накрая, като свидно скътан блян, сякаш дълго отлаган мечтан празник, след който вече нищо радостно не го очаква. И тоя ден бе дошел.
Майсторът стисна клепачи.
В безброй многолики образи се тълпяха пред него ликовете на севастократор Калояна и гиздавата му съпруга. На кон, отправени на лов със соколи из вековните гори на Витоша или със сведено в смирено благочестие чело сред бавното шествие от духовници и велможи, на път за тържествената служба в „Света София“, или тъй, както ги бе видял, още съвсем млади, още преди толкова години: двама стройни юноши. Сякаш вчера… Или тъй, както ги бе зърнал за последен път, в съдбовния час на раздялата. Състарени, изпити, морни, подгонени като дивеч, със смъртта по петите. Ала не. Не. Те трябваше да останат в паметта на идните поколения, тъй както Добрил ги помнеше в най-щастливите им дни: млади, хубави, с нацъфтяло благополучие в спокойния взор. Тя облечена в златно и червено, той загърнат в зелените талази на кадифената си мантия, обсипани с многоцветни скъпи камъни и бисер. С диадеми на челото…
Художникът въздъхна. Тежко се отпусна връз ниското столче, край кюлчетата с боите. Закри лице с длани.
И целият му учуден и бурен живот изникна из миналото, обгради го с измамата на изживените дни, с чара на отдавна прекараното. Безплътни сенки зашумяха наоколо, тихи, кръшни смехове отзвъннаха, нежен шепот го облъхна, конски копита ехтяха в тихи нощи, гласът на севастократор Калоян отекваше в безмълвието, скъп, незабравим. А навън златна и червена есен вихреше в багри горите на Витоша. Листата на дъбовете, на дивите круши бяха станали ръждивоалени като кръв, докато окапалата шума постилаше сърмени килими връз опустелите пътеки. Смъртта бе затворила портите на калето, мрачна тишина тежеше в празните зали.
Погледът на севастократора, крехката гиздавост на Десислава живееха още само в сърцето на художника. Само той можеше да ги върне на света. За памет и за приказ.
Спомените течаха като буен поток и увличаха Добрила все по-далеч, в ония дни, когато двете къдрици над челото му още светеха от младост и нито една бяла жичка не преплиташе буйните му тъмни коси със знака на грижата, когато в Търнов все още царуваше детето Калиман, а в Бояна бе господар братът на великия цар Йоан Асена: превисокият господин Александър…
В дните, когато един млад шаръчия стъпяше първите си крачки в друма на живота: с чисто чело, бленуващо сърце и вярна кръв…
1
Зад яките лакти на копиеносците, гъсто застанали един до друг, съединили ковани ризници в непоклатима желязна стена, се блъскаха и тълпяха гъсти навалици мъже, жени, деца, някои подпрени на старчески посъх, други едва проходили, качени на рамото на баща си, трети с дири на скоро прекарана болест: ала всичко искаше да бъде там: да види нечувано и невиждано дотогава зрелище.
Дете щяха да увенчават за цар.
Край „Свети Димитър“ нямаше вече къде и игла да се хвърли. Там, в храма на Чудотвореца, който покровителствуваше Асеновия род, щяха да провъзгласят за цар малолетния Калиман, син на присноблажения самодържец Йоан Асен и внук на стария Асена, освободителя на българите от ромейско иго. От неспирната глъч на тълпите почнаха да излизат високи възклицания:
— Минаха и малите! Сега иде ред на великите…
— Ето… Този е скопският Тихомир… А тоя рус, едър юноша е синът му Костадин… Този е батошовският, този е несебърският… Ето бдинския Светослав, ето крънския Елтимир, ето Смилец, ето Тертер…
Глух шъпот следваше подир високогласните изблици:
— Откак склопи око Асен, великите и малите почнаха много да надигат глава… Час по час все в Търнов… Личи, че юздата е вече отпусната. Ех, да не беше умрял първият наследник от чумата… А то… Невръстното дете ще може ли да обуздае тия вироглавци?
Други отвръщаха тихичко:
— Ами господин Александър? Малък ли е? Орлови нокти има той, не бойте се…
Шъпотът продължаваше:
— Откога войводата Драгота ходи между болярите? Асен го държеше по-далеко от царевград Търнов. Злославен човек е Драгота. Ала сега успя да се промъкне между високородните. И носи вече сребърни бодове на ботушите си…
След болярите вървяха съпругите, майките и дъщерите им. Женският свят се развълнува. Дребничка, стройна девойка приплака:
— Пуснете ме и аз да видя! Аз съм малка, никому няма да преча.
Но в бъркотията, горещото, напрегнато любопитство и блъсканицата никой не чу тихия зов. Тогава тя смело се дигна на пръсти, протегна шия, облегна лакът на някакво рамо. Един тъмнокос момък, с къдрав перчем на челото, бързо се извърна, изгледа я учуден, след това се усмихна. Момата се изчерви, сне ръката си и наведе очи. Тогава непознатият се отдръпна, стори й път да мине и каза:
— Хайде, излез напред, че каквато си мъничка ще те изпогази народът…
Тя се изчерви още повече, тихичко се промъкна в първата редица, която напираше зад гърба на стражите, пошъпна едва чуто:
— Благодаря…
Ала веднага се окопити и без да обръща внимание на жените, които приеха с негодувание новодошлата натрапница, почна да извива глава вдясно, по посока към моста. Момъкът се поразмести, препречи ръце от двете й страни, за да я варди от мъчителния натиск на хилядите тела. Девойката усети това облекчение, погледна за миг непознатия си покровител и му поблагодари с игривия поглед на пъстрите си обли очи.
— Болярките! Болярките!
Жените почнаха да се дигат на пръсти. Бавно и чинно се зададе шествието на знатните госпожи. Светнаха на слънцето многоцветните камъни по мантиите и диадемите им, в меки, копринени светлини се диплеха тежките им руби, извезаните с бисер и сърма далматики. Смарагди и рубин украсяваха ръцете, шиите и ушите им. Вятърът издуваше прозирните им була в дълги, трептящи вълни.
— Ето я! — извика внезапно момата с възторжен глас, като сочеше с пръст. — Батошовската… Тя ми е род.
Всички проследиха, посоката на ръката й и видяха една представителна жена, облечена в малинова далматика, от която се подаваха жълтите ръкави на туниката. На плещите й се диплеше маслиненозелена наметка. От лявата й страна вървеше кръшна момиче, което правеше впечатление с голямата си хубост. Едрите плитки се виеха като змии при гиздавия му ход. С дясната си ръка то придържаше шнуровете на тежката мантия, която стигаше до петите му.
— Дъщеря й… Малката Десислава… — поясня отново бъбривата мома с нескрито възхищение, обръщайки се към шепнещата в алчно любопитство тълпа. — Каква мома ще ми стане.