Едри коне с лъскав косъм преминаха в бавен тържествен тропот, тръскайки окичените си с пера глави. Ездачите високо тръбяха с издигнати нагоре посребрени тромпети, на които се вееха свилени пряпорци. Барабани забиха бавно, тържествено. Минаха великите войводи, блеснали в желязо и лъскава стомана. Звънът на тежките им оръжия преизпълни народа с тръпки. Много очи блеснаха, много гърди гордо почнаха да се издигат и свалят в учестено дишане, изпълнени с гръмливия ек на барабаните.

Палавата девойка се изстъпи напред, за да гледа по-добре, ала веднага блюстителите строго я смъмраха. Някой от тълпата се засмя.

— Гледай каква хубава виноока мома, пък колко зачеклица! Бузите й червени като батошовски ябълки…

— Та кой е рекъл, че не съм от Батошово… — се засмя момичето и се извърна да погледне дяволито непознатия си покровител. — Ти откъдешен си?

Момъкът сведе свенливо чело. След това бързо дигна глава и смело погледна в живите й засмени очи:

— От Драгижево… А ти коя си? Как се казваш?

— Аз съм дъщерята на аподохатора на батошовското градище. Името ми е Януда. А твоето?

— Казвам се Добрил. Днес ще си получа майсторското свидетелство от шаръчийницата на Драган Килифарски.

Тълпата отново се заблъска, за да види последните, закъснели велможи, които бързаха към църквата. След това настана известна свобода. Блюстителите поотпуснаха редиците.

Разговорът между случайно запозналите се млади продължи разгорещено.

— Майка ми е от Градница и е сродница на батошовските боляри… — разправяше Януда, като си вееше с алена кърпа сгорещеното лице. — А ти? Имаш ли майка, братя, сестри?

— Ех, аз не съм от знатен род. Дядо ми е бил манастирски хлебар. Ала имал търговска жилка. Веднъж, когато настанала голяма суша и изгорели всички ниви, той се сетил да се запаси с много брашно от предното лято. Продал го като нафора. И откупил свободата си. Баща ми станал прекупвач на стоки. И сега има кервани, които ходят чак до Драч, Дубровник и Одрин. Имам един брат. Сега е стрелец във войските на княз Яков Светослав… Руснака… Сестри нямам. Майка ми е от семейство на себри. Станали са свободни още при Асена стария… А пък аз…

Мина духовенството, облечено в светли туники, с извезани черни кръстове по белите омофори. Патриархът бе в жълт хитон с морав фелон. Сърменият му епитрахил бе обсипан с безценни камъни. И неговият омофор бе от бяла коприна, везана с черни кръстове.

Изведнъж тълпата затихна, цяла се стаи, сякаш смразена от невидим лъх. Глух шъпот премина като вятър:

— Малкият цар…

При вида на невръстния сирак тъгата по недавна починалия велик и любим самодържец избликна като неудържим поток: людете паднаха на колене, простряха ръце в гореща привързаност, мнозина почнаха да изтриват замрежените си в сълзи очи, други отправяха едва чуто благословии:

— Бъди ни жив…

— Бог те запазил…

Калиман Асен пристъпяше с бавна тържественост, която не приличаше на възрастта му. Замисленото му лице излъчваше тиха скръб, която смекчаваше строгостта на очите. В знак на жалейка малкият цар не носеше багрена дреха, а бе облякъл морава далматика, везана на бисерни кръгове. Краката му бяха обути в червено. Дългата му мантия, подплатена с хермин, я носеха петима болярски синове.

Той дигна полека ръка и поздрави народа. Тогава тълпите обезумяха. Трендафили, едри гергини, огнени латинки, черноок босилек и здравец политнаха във въздуха и обсипаха детето с цветен дъжд. На четири стъпки зад Калиман вървеше чичо му, севастократор Александър, със сина си, когото зовяха Калоян в памет на славния витяз. Като верен орел бдеше ден и нощ държавният наместник над малолетния си братанец. Подир наместника следваше царицата вдовица с малкия си син Михаил Асен. Тълпата отново зашушука:

— Гъркинята…

Мнозина впиваха злорадно взор в хубавото, натъжено лице на кир Теодоровата дъщеря и мълвяха тихичко:

— Хубаво я нагласи господин Александър… Дорде Ирина се усети, и той й взе властта изпод носа. Ама как умее да се прикрива проклетата му ромейка…

Все пак мъже и жени изпращаха с препълнени от възхита очи величествената осанка на младата вдовица. Хубостта извиняваше, опрощаваше недоверието, което вдъхваше родът й, споменът за вероломството на кир Теодор.

Народът отново се заблъска и раздели двамата. Всеки искаше да мине по-напред, изтиквайки другите. Младият момък забеляза как момата няколко пъти се извърна да го види, през рамото и шиите на гъсто струпаните люде. И той отвърна на погледа й с дръзка смелост. Нещо, което никога не му се бе случвало дотогава. Сърцето му биеше силно и щастливо. Светът разгръщаше нови багри пред зачарования му взор. Звънът на камбаните му се стори чуден, непознат. Градът бе променен, върволиците хора бяха безлични, бледи сенки. Само една червена, копринена кърпа можеше да събере в себе си смисъла на целия свят: за нея грееше слънцето, ухаеха цветята, полъхваше южнякът.

Момъкът вървеше замаян, блъскан от гъмжащата навалица, препълнен с безимен, огромен копнеж. Пъстро облечени продавачи високо зовяха людете към своята сергия. Бръснарите удряха по тасовете си, майстори на вадене на зъби показваха сред площадите изкуствата си. Големият празник се превръщаше постепенно на шумен панаир, в който търговците използуваха необикновеното натрупване на тълпите. Множество монаси събираха милостиня за бедните. Примамлива пара се издигаше от шатрите, в които пържеха мекици. Целият град лъхаше на печени агнета.

В шаръчийницата майстор Драган похвали Добрила като свой пръв ученик, комуто предвещаваше славно бъдеще.

Когато взе в ръцете си пергамента на свидетелството, което го провъзгласяваше за майстор шаръчия, свободен да зографисва и да приема длъжности в църкви, манастири и градища, Добрил почувствува, че този е най-щастливият час от живота му. Идните дни грееха пред него, мамещи с чара на непознатото. Той бе млад, силен, препълнен с желание за работа. В лъскавите му черни коси още нито една грижа не бе преплела своята бяла следа. Светът се разгръщаше като безкрайна, чудна приказка.

През целия следобед до вечерта новите майстори художници обикаляха от кръчма на кръчма, от стъгда на стъгда. Играха, пиха, веселиха се, закачаха момите, които вървяха в редица от пет-шест наведнъж, заловени за кръста, ту шъпнейки на ухото си, ту избухвайки в безпричинни, предизвикателни смехове.

Очите на Добрила жадно диреха да зърнат някъде алената кърпа на Януда. Ала никъде не можа да види хубавата девойка.

— Трябва да е на Трапезица при знатните си роднини… — си казваше огорчено той. И светът му се виждаше черен и пуст. Копнежът го измъчваше като болест.

Вечерта отиде с другарите си в гората, която Етърът отделя от града с буйните си води. Бе нощта срещу Гергьовден. Момците бяха навързали люлки по клоните на дърветата. Млади жени и моми се люлееха, надавайки весели писъци. Песни огласяваха огрените от месеца ливади. Около гайдарите се виеха широки буйни хора. Певци обикаляха с гусли измежду жените и разгласяха най-новите песни.

Момите се извръщаха да гледат младия художник с дълги къдрави коси и тъмни зеници, които се чернееха като триж орана угар. Много мамещи усмивки сплитаха магьосан кръг около красивия младеж, ала той ги не виждаше. Целият свят бе пълен само с безплътни видения. Едно-единствено момиче живееше в него. И той непрестанно се озърташе, спираше се, връщаше се назад, тичаше, когато зърнеше да се аленее някоя кърпа между огрените от месеца храсти. Най-сетне, уморен от копнеж, той остави другарите си. Заскита сам, навлезе в леса, заслушан в песента на славеите, алчно вдишвайки свежите ухания на здравеца и дивата теменуга. Скръстил ръце на гърдите си, вдигнал високо чело, загледан в звездите, той губеше мерки за времето и мястото, сякаш живееше в някакъв чуден сън, който няма никога да свърши.