Най-сетне той щеше да види старославния град на синеоките траки, селището, което Троян бе харесал и нарекъл Улпия Сердика, щеше да види Триядица, с прочутия храм на света София: сивите й кубета се виждаха отдалече, ясно изпъкващи връз най-високия хълм на града. Това бе мястото, което бе средище на всички български земи: еднакво отдалечени от Солун и Турно-Северин, от Варна и Драч, от Белград и Цурул, от Тулча и Янина…

Беше паднал вече първият сняг, ала времето бе ясно и слънчево. Витоша мамеше очите, цяла изшарена в пъстри петна: жълто, ръждивочервено, мораво, бяло, изумруденозелено. Слънцето пронизваше някакъв синкав облак над Люлин и обсипваше с полегати ивици прозирна опална светлина високо кацналата Боянска крепост. Над калето се източваше тънък бял конец: водопадът. След това слънцето внезапно победи, цялата планина потъна в златна мъгла, а облаците над нея блеснаха като светло сребро. Ненаситните очи на художника не можеха да се откъснат от приказката гледка. Той почувствува, че обиква тази планина и този град, обкръжени от сияйна нимба, невидима за окото на простосмъртния. Лъх от стародавни времена възкреси избледнели сенки: в препълнените с войски бойници святкаха шлемовете на римските легионери, поробените серди напущаха родни огнища, свели глави в безкрайна скръб; равнината се изпълни с тръбни звуци, безброй дребни конници наводниха с тропот от яки копита плодната земя, плиснаха се с мощен устрем в непристъпните стени: Атила разрушаваше Сердика. И отново се издигнаха стените и отново бранници с пряпорци от конски опашки превзеха града с топлия лечебен извор: Крум присъединяваше Триядица към новото царство на Хема. А какви бяха тия сурови мъже, с мрачно бляскащи очи, които водеха пълчищата си към люта бран? Комит Никола и храбрите му синове: Давид, Мойсей, Арон и Самуил провъзгласяваха западното царство за самостойно и независимо от властта на ромеите. Тук в Бояна войводата Ботко бе вдигнал бунт в неравна борба против византийското робство…

Тъй говореше едновремешната песен, която гуслари разнасяха из цялата страна…

Звънци на приближаващ керван угасиха виденията, Добрил се сепна. Някой проточено лееше глас в бавна, тъжовна песен. Новите времена бяха родили нови припеви:

Художникът препусна коня към широко отворените северни порти, загледан в чудната планина, която отново бе променила вида си: цялата синя, изпъстрена с бяло, докато облаците горяха пембени, след това ясноморави сред гъстата зелена багра на небето. Да забрави, да забрави. Да се скрие, да потъне в големия град като ранено животно, което се тули, за да умре, без да го види никой, далеч от безполезните жалби и горчилката на спомена. По-далеч от Търнов, по-далеч от Батошово, от Градница…

Беше денят на света Петка.

Людете от цялата околност на Средец обичаха на тоя празник да се стичат в града и да палят свещи пред лика на преподобната. Храмът на чудотворката бе съседен със севастократорския палат. В този ден всеки можеше да бъде гост на първия наместник и да му изкаже болките и желанията си. Още от ранна утрин всички тридесет и пет градски порти бяха отворени за всеки друмник. От юг влезе богато обръжена дружина люде, които придружаваха скопския велик боляр Тихомир и сина му Константин. От запад дойде крънският Елтимир. От север препусна врачанският Венцеслав. Надойдоха и многобройни мали боляри, с богати и обилни дарове. Селяни и селянки носеха яйца и плодове, птици за курбан, пъстри везби. Добрил остави коня си в един хан и смесен с тълпите, почна да обикаля из празнично възбудения град. Към средището, около палата, бяха най-гъсто построените махали, с многобройни църкви, посветени на свети Спас, света Марина, света Петка, свети Георги. Шаръчията влезе в кръглото старинно здание, което някога е било римска баня, дълго съзерцава хубавите стенописи, със смирено преклонение пред изкуството на незнайни, велики майстори. „Света Петка“ бе препълнена с богомолци. Цялата църква блестеше в трептящи светлинки, които се отразяваха в златото и среброто на свещници, полилеи, рамки, иконостаси, подвързии, в сърмените дрехи на духовниците, в пъстрите стъкла на прозорците, в сребърните ръце на светиите… Пред иконата на чудотворката бяха запалени безброй свещи, които се бяха слели в едри купчини восък. Пъргави старици бързо снемаха разтопения восък и чистеха място за новите свещи, които поклонниците, търпеливо наредени в дълги върволици, държаха в ръка и чакаха ред, за да ги запалят.

Добрил купи бяла вощеница, запали я пред иконата на светицата, дълго остана углъбен в молитва, коленичил връз хладните плочи, след това намокри клепачите си с чудотворната вода, която извираше в църквата и лекуваше очите на людете. Посети църквите „Св. София“ и „Св. Никола“, надникна в горещите, целебни бани, в пазара на дубровнишката махала, след това, повлечен от потока люде, се отправи към севастократорския дом.

На двора бе сложена трапеза. Всеки гладен и жаден можеше да хапне и пийне от нея. Какво нямаше там… Пъргави прислужници дигаха и слагаха пшеничени погачи, печени овни, праз и ряпа, грозде, орехи, тикви… Чутурите с вино постоянно се изпразваха. Крондили с ракия обикаляха от уста на уста. Всеки пиеше и благославяше господин Александра.

В широкия трем севастократорът приемаше гостите си. С любезна дума и мека обноска. Ала от никого не можеше да убегне, че сините му очи са забулени в тревога, чужди на всичко около него.

Каква нова грижа ядеше вечно будния му дух? Нали татарската напаст бе вече отминала? Ала нямаха край тревогите и грижите на царството.

Наместникът бе получил писмо от Асеновата дъщеря: сръбската кралица Белослава, която го молеше за помощ. По-младият й девер Стефан Урош бе принудил брата си Владислав да му отстъпи кралската власт и му бе отделил земи за владение край Шкодра с правото да носи кралско звание. Но честолюбивата и горда българка не се бе тъй лесно примирила и бе избягала в Дубровник заедно със синовете си: Стефан и Десислав. Оттам тя се надяваше с помощта на Комес Джовани Микели да отстоява правата на децата си.

В същото време Александър бе получил писмо от венгерския крал, който го канеше за сватбата на дъщеря си Анна, кръщелница и братаница на покойната българска царица Анна, с младия галицийски херцог Ростислав, син на обесения от татарите черниговски княз Михаил Всеволодович.

Да отиде против Стефан Урош, който бе брат на жена му Зорка, сега, когато страната трябваше да се яко закрепи след смъртта на Йоан Асена, бе немислимо. Да отиде на венгерската сватба, когато Белослава е в изгнание и моли за помощ, бе невъзможно. А да не отиде на сватбата, можеше да бъде сметнато като враждебност към венгерите.

Ала тънкият държавнически ум на севастократора не се побоя от този заплетен възел. Той реши да приложи старото изпитано средство. Да се разболее.

И затова посред празника, точно когато стражите известиха името на един новодошъл странник, който имаше някаква молба да отправи, той сложи ръка на челото си.

— Майстор Добрил от Драгижево!

Севастократорът сви клепачи, изкриви устни, сякаш преглътна нещо горчиво, отпусна се връз креслото си. Изплашени, тревожни, гостите го обградиха от всички страни.

— Лошо му е, лошо му е… — се замълви неспокойно.

Александър отпусна глава на гърдите си, тежко изстена. Стражите почнаха да отблъскват народа назад към вратите.

— Доста! Приемът се свърши. На господство му призля. Вървете си с бога, добри люде…

Добрил изгледа тъжно копията, които се препречваха между него и севастократора. Последната му надежда да си намери добра работа изчезна. От Крън го бяха върнали. Врачанският не го прие дори. В Ловеч си имаха шаръчия.