И понеже Добрил получи премного похвали за хубавите си рисунки, шаръчията сметна за благоразумно по-скоро да напусне своите любезни, древни съплеменници, които можеха да му сторят голяма услуга по-бързо да го изпратят при бога. И като се напиха до насита на сладката, опиваща течност, която българите изкарваха от безлистното стъбло на високо дърво с листа, наредени като венец на върха му, и като си хапнаха за последен път от пърженото с рибя мас просо и печеното конско месо, те поеха път към далечната столица на великата ханка. Из гористите пътеки безвредни змии се свличаха по дърветата и се преплитаха в краката на конете им. Високите гладки стъбла, които завършваха с венец от листа, бяха пълни с течност, сладка като мед, която опиваше и развеселяваше. Дните бяха дълги, светли, без край, а нощите преминаваха като кратки мигове. Те се срещаха с дружини странствуващи люде от всички народности, които търсеха слава или богатство в приказната Монголия. Кръстосваха друма си с богати търговски кервани, взимаха участие в разни игри и надпреварвания, разменяха скъпите български кожи, получени в дар срещу дрехите, които багдадчанинът бе ушил, и рисунките, които българинът бе изписал, с храна и оръжия, скъпи камъни и коне. Нощуваха в ханове, където жълтолики моми с черни лъскави коси поднасяха някакво червеникаво, горчиво питие и раздаваха безстрастно ласки и усмивки.

Ала никъде сърцето на Добрила не трепна в копнеж, кръвта му не закипя в страстно желание, което отнема разума. Той скиташе по друмищата на света, жаден за топлината на Янудината ръка, която тъй нежно можеше да гали челото му, копнееше да чуе свежия глас, който разведряваше дните му, да зърне пъстрия блясък на зениците, които умееха тъй предано да се взират в неговите, да притисне до лицето си румените й бузи… И тая жажда го тласкаше от град на град, от земя в земя, в неспокойна треска, която изсушава сърцето, тревожи духа в безплодни дирения.

Майстор Добрил рисуваше, събираше дарове и похвали. Ала това не бе великото, единственото, новото, за което някога бе бленувал. Това бе занаят, майсторски изпълнен, точен и съвършен. Ала несгрян от огъня на божията искра.

Близо до Каракорум той отново се срещна със своята дружина, която бе останала дълго време в Тендук, задържана от войните, които се водеха наблизо между двама враждуващи братовчеди на малолетния велик хан. Срещата бе неочаквана и сърдечна. Никой не допущаше, че някога отново ще се видят в тази страна. Разправиха си взаимно преживените приключения и решиха да не се делят вече. Минаваше февруари и те бяха уверени, че най-сетне ще могат да намерят великия хан в зимната му столица, която се намираше в североизточната част на Катая.

Пътуваха дни и седмици. Една сутрин те видяха в далечината да изникват ослепително бели градски стени. Дванадесет порти с високи кули над тях отвеждаха във вътрешността на града, а пред всяка от тях беше построено по едно предградие с множество странноприемници и кервансараи; за всяка народност имаше отделни ханища; един за алеманите, друг за фръзите и трети за ломбардите.

Отведнъж те спряха конете си, загледани в пъстрото шествие, което се заточи от най-главната порта. Слонове и камили носеха на гърба си ловджии в скъпи дрехи, с лъскави оръжия, заградени от три редици стражи. Вдясно пристъпяха войниците на главния соколник Баян, облечени в червено. От лявата страна вървяха песяците на главния зевгар Минган, облечен в светлосиньо. Връз десницата на червените стояха горди и неподвижни безброй редки и добре обучени соколи. Сините водеха за каишки по четири-пет хъртове наведнъж. Тежковъоръжени блюстители вардеха колите, които носеха железните кафези на лъвовете и леопардите, които служеха за лов на диви бици, мечки и елени. Имаше отделни кафези и за орли, които грабеха вълци. Тридесет от съпругите на хановете придружаваха ловджиите в коли със завеси от златовезан брокат. Подире им следваха кочиите на главните съпруги на князе, войводи и сановници.

Българските пратеници се дръпнаха настрана, за да мине невижданото шествие, с рева на дивите зверове и едрите, високи като кули слонове, с пронизителния ек на ловджийските рогове, с лаенето на петте хиляди хърта, блясъка на извитите татарски ятагани и виковете на соколджиите. Накрая следваха звездогадателите, лекарите и готвачите на великата ханка и невръстния й син.

Българите се спогледаха отчаяни. Малко да бяха избързали, и щяха да стигнат навреме.

— Кога ще можем да поднесем посланията и даровете на българския цар, донесени за вашата светла самодържица? — попитаха те.

— Ако не бързате, можете идущата есен да я намерите в Каракорум — отвърна Баян. — Инак ще трябва да следвате подире ни, докато разпънем някъде шатри за ловджийския стан.

Една кола със спуснати завеси минаваше близо до майстора. И от нея се разнасяше гласът на някаква млада татарка, която високо се смееше и разправяше нещо на неразбрания си език.

Добрил усети как цялата му кръв се стича към сърцето, преливаща в буйни, горещи струи. Очите му се заковаха в отминаващата кола и я проследиха, докато тя се превърна в дребна, тъмна точка.

Приликата на един глас бе достатъчна, за да събуди отново цялата му болка, да разпали незаздравялата рана в неугасим копнеж.

Заглъхнал в чудните странствувания, споменът възкръсна по-жив отвсякога.

Бе пребродил света, за да се изцери. А светът бе тесен за такава огромна, будна мъка.

10

— Докато бяха малки, Десислава и Калоян не се отделяха един от друг, а сега гледам ги и не мога да се начудя. Не се поглеждат даже. Той стои до прозореца между другите момчета, а тя се прави, че го не вижда, там, между момичетата… — казваше загрижено Зорка на мъжа си.

Александър се усмихна. Той не бе наивен и простосърдечен като жена си.

— Не бой се. Това показва, че вече са порасли. И скоро може би това, което сме си говорили, ще стане. Щом навърши Калоян петнадесет, ще поискаме Десислава от батошовския и ще обявим годежа. А сватбата ще стане за пълнолетието му. Като стори седемнадесет. Тя неговата е наредена вече. Ала отсега се грижа за Калимана. Трябва млад да го оженим, за да създаде законни, преки свои наследници, та да й мине желанието на оная змия да види сина си Михаила — цар на България, а себе си — наместница на престола.

Той се изсмя. След това бръчки сгърчиха челото му.

— Бях наумил да искам за него Анна Хохенщауфен, дъщерята на император Фридрих от хубавицата Биянка Ланчия…

— Но тя е незаконородена…

— Няма значение. Нали е дъщеря на мощния алеманец… И Асеновата Белослава не беше законородена, а пък стана сръбска кралица. Но дочух нещо, което ме загрижи. Девойката била вече обещана другиму. Не мога да го приема за истина, но го научих от вярно място… Ватаци щял да се жени за нея…

Зорка плесна с ръце и ахна изумена.

— Какво думаш? Та той минава петдесетте, а тя е дете още! И как можа да прежали жена си Ирина? Нали щеше да умре от скръб за нея? Божичко, света Богородице, и ти, света Петко! Не го вярвам! Ала, защо пък не? Такива са мъжете! Лесно забравят…

— Забравят или не, Ватаци има нужда от приятелството на Фридрих, който ще предпочете него пред фръзите в случай, че алеманецът трябва да избира кому да даде помощта си. Нали сега е уж приятел и на Никея, и на Бодуен. С Инокенти IV успяха вече да се скарат, макар че на разпети петък се помириха в Рим.

Севастократорът замлъкна и отправи взор към съседната стая, където девойки се бяха свели в дълбок поклон пред малкия цар, който току-що бе влязъл. Над плещите на всички стърчеше, надменно издигната, тъмнокосата глава на Михаила.

В настъпилата тишина се зачу следният разговор:

— Защо не се поклониш? — прозвуча звънливо гласът на Десислава. — Не видя ли, че влиза цар Калиман?

— Той не е още цар, той не управлява — отвърна надменно малкият Михаил Асен.

— Това няма значение… — каза гневно Калоян. — На цар Калиман всички са длъжни да сторят поклон. Дори и баща ми — първият наместник — целува края на наметката му.