Изведнъж до прага на вратата той се сепна. Извади пръстена от показалеца си, подаде го на един от блюстителите:

— Занеси го на господин Александра. Занеси го. Той ще си спомни за мене.

След малко стражът се завърна и му каза:

— Превисокият господин заръча да ти заявя, че утре ще те приеме в калето при Бояна.

Като излезе от горката градска порта, Добрил пое друма, който водеше към Витоша. Планината се бе загърнала в синя светлина, която изличаваше всички други багри. Сини облаци, поръбени с дълги сребристи ивици, бавно пътуваха над билото, насочени от заник към изник. Селището бе разположено въз полегат склон под крепостта. На кулата плющеше севастократорският пряпорец: златен лъв на алено поле. Добрил пое една пътека все покрай шумящия поток, който слизаше откъм водопада.

Севастократорът почиваше в едно кресло до работната си маса. Вляво от него покрай прозореца бе седнала севастократорица Зорка с някакво везмо в ръце. Близо до нея играеха с някаква породиста хрътка двама юноши.

Блюстители известиха госта, вдигнаха завесата на вратата.

Добрил застана на прага в дълбок поклон. Направи няколко стъпки и падна на колене, сведе чело.

Александър се усмихна с благоволение и посочи:

— Това е цар Калиман, отдай му нужната почит, а сега ела при мене. Ти беше от шаръчийницата на покойния Драган от Търново, нали, майсторе? — Той подаде десница за целувка и се обърна към сина си. — Този момък те спаси, когато веднъж конят ти се беше подплашил. Нему дължиш живота си.

Калоян отправи към майстора умните си черни очи, след това бързо отиде при него. Малкият цар остана при кучето.

— Ти си знаял да рисуваш? Ах, как искам да видя как бъркаш боите… Правиш ли икони?

Севастократорицата вдигна чело, погледна мъжа си:

— Ето кой ще зографиса църквата на св. Пантелеймона. Кога ще почнеш строежа?

Малкият Калоян приличаше на майка си, която бе дъщеря на сръбския крал Свети Стефан Първовенчани и братаница на св. Сава. Той улови с горещ порив ръката на момъка.

— Ти ли ще зографисаш иконите? — После той се затече към баща си. — Татко! Кога ще повелиш да направят новата църква?

Никога братът на Асена II, славният бранник Александър, не се бе отличавал с особено усърдно благочестие. Той въздъхна.

— Нека се усмирят времената.

Зорка поклати глава.

— Времената никога няма да се усмирят. А ние все още се душим в тая тясна църквица. Вече колко години ще станат?

— Бог и в нея ще ни чуе молитвите.

Внукът на свети Стефана сведе замислено младото си чело. Не посмя да възрази на баща си. Ала неволно се извърна към госта, от детската му уста се изтръгнаха невинни слова:

— Когато стана севастократор, първото нещо, което ще заповядам, ще бъде да се построи голямата църква!

Всички се усмихнаха. Александър покани Добрила да седне:

— И тъй, майсторе? Разправи. Кажи ми всичко. Искам да ти се отплатя за стореното добро. Какво желаеш? С какво мога да ти помогна?

От многобройните сводести прозорци падаше обилна светлина връз дъската, на която бавно изплуваше образът на Богородица. Тъжният взор на художника се рееше из пространството, сякаш диреше нещо невидимо, неразгадани светове, непознати багри. Той дълго оставаше така, бездеен, отпуснал ръце край боите си, загубен в мисли, съжаления, спомени. Кипежът на духа му бе улегнал. Огромните блянове, които го бяха окриляли в дирене на форми и шарки, бяха угаснали. Откак скръбта по Януда бе смразила сърцето му, светът бе останал без шарки, мъртъв и пуст. И сега, в образа на скръбната божия майка, Добрил изливаше собствената си горчивина. Тъй дълбок и тъй затаено печален бе взорът на светата Дева, тъй примирено бледо челото й…

Добрил запокити четките, скри лице в дланите си. Сълзи измокриха пръстите му. Той се залута като див, затворен звяр в килията си. Тясно бе боянското кале за мъката му. Не му се работеше. Работата му не му харесваше. Не бе доволен от постиженията си. Жадуваше простори, нови земи и нови люде, да отиде накрай света, да заглуши болката си сред чужди градове и невиждани страни. Да пътува, да странствува, да забрави. Той взе гуслата си. Бавна и гореща песен се разля из затихналата стая: пълна с копнеж и тревога, с жалба и надежда. Слънчев лъч трепна връз картината. В лицето на Девата просветнаха чертите на Януда. Навсякъде. Винаги. Той чуваше гласа й в сребристия ромон на потока, в шъпота на вятъра, виждаше очите й в картините, които рисуваше, усещаше топлата й длан в милувката на слънцето…

Захвърли гуслата. Подири евангелието, което бе получил в дар от батошовската болярка, почна да го прелиства, заглеждайки се в прекрасните старинни миниатюри, рисувани от византийския шаръчия. Дали някога щеше да изпълни големия си блян? Да рисува подобни картини, ала на едро, връз големи стени, без ограничение на място и багри. В лицето на жените, които прислужваха около света Анна и държеха малката Мария в ръце, той отново видя миловидната извивка на Янудината буза, кръшността на гъвкавото й рамо… Затвори книгата, въздъхна.

Зад него прозвучаха тихи стъпки. Той скочи и се поклони дълбоко.

Севастократорица Зорка стоеше загледана в иконата на Богородица.

Тя дълго мълча, възхитена и удивена. Иконата бе предназначена за приемната й в средецкия палат. Тя преплете пръсти, поклати глава:

— Не съм виждала друга тъй хубава…

Добрил прехапа устни. Ноздрите му трепнаха в сдържана мъка:

— Не, госпожо. Не ме хвалете от добросърдечие. Аз знам, че иконата не е тъй хубава, както трябваше да бъде. Ала не мога. Не мога повече да работя. Ръката ми е неспокойна. Други образи ме отвличат от замисленото. Напразно ям хляба ви, напусто живея под стряхата ви… Не съм вече оня, който бях…

Зорка го изгледа поразена. Иконата бе великолепна. А майсторът не бе доволен от нея. Какво искаше повече този момък? Какво смяташе, че може да сътвори? Тя забеляза пергаментовата му бледност, зачервените му очи. Разбра, че някаква скрита мъка го разяжда. Майчински погали челото му. Попита тихо, с участие:

— Имаш ли родители?

Художникът сведе очи, помълча малко. Гласът му прозвуча глухо:

— Нямам.

Топла светлина премина през добрите очи на сръбкинята:

— Братя? Сестри?

— Имам само един брат, ала той служи в далечни войски и никога не мога да го видя. Откак татарите отвлякоха невестата ми, за три месеца майка ми залиня, заболя и почина. Баща ми умря от тъга по нея.

И севастократорицата научи тъжния живот на художника, комуто татарите бяха откраднали годеницата в самия ден на сватбата, за когото незнаен певец бе съчинил тъжовен припев.

Тази вечер по лицето на севастократора играеше някаква чудна усмивка. Близките му често дигаха очи от трапезата и учудено го поглеждаха. Какво криеше мощният наместник от тях? Видно бе, че на устните му тръпнеше някаква радостна тайна, която той не искаше още да изрече.

Когато свърши вечерята, севастократорицата погледна към края на масата, където майстор Добрил тъжно и бавно чупеше залци хляб и забравяше да ги туря в уста. Понякога той слагаше десница върху главата на хрътката, която, подушила нямата му скръб, облягаше муцуна връз коляното му. Широко отворените му очи се втренчваха в нещо далечно, невидимо за всички други. И мъчителна болка изопваше чертите на хубавото му лице.

Севастократорът изгледа внимателно своя придворен шаръчия.

— Добриле!

Майсторът трепна, сякаш събуден от сън. Скочи и се поклони.

— Имам за тебе новини, Добриле.

Младежът побледня. След това ярка вълна кръв плисна в лицето му.

Новини? За него? Откъде? С брата му ли се бе случило нещо?

Той мълчеше изтръпнал.

Александър се усмихна.

— След три дни изпращам едно посолство до великия хан в Каракорум. То ще мине първом в Сарай, гдето е седалището на хан Бату, главатаря на Златната орда, за да поднесе и нему дан и дарове. Ще има доволно да пътувате и кръстосвате надлъж и нашир тая дива, чудна земя. Какво ще кажеш? Искаш ли да бъдеш осмият човек в посолството? Хайде, желая ти успех, Добриле. Дано и твоето сърце се зарадва. Бог с тебе.