И сега, в този ден, седнали под едно брястово дърво край „Св. Петка“, малкият цар повтаряше на своя послушен ученик Петър батошовски урока, който му бе предал старият абат Витлеем по латински и гръцки, Калоян помагаше на Десислава да облече сватбената премяна на новата си солунска кукла, а Михаил Асен играеше на гоненица с Тамара и двете си по-малки сестри.

Като бдяща майка севастократорица Зорка се грижеше за всички деца и често сама се намисаше в забавите им. Шиеше рокли на куклите, тичаше по моравите, взимаше участие в игрите на топка и жумичка. Но когато зачуха звуци от тръби по Баярски рът, всички оставиха забавите си и се спуснаха с радостни викове към главната крепостна порта, пресрещнаха белия кон на севастократора, заобиколиха го с възклицания и подскачания, простряха ръце, отрупаха го с въпроси. Защото знаеха, че винаги, когато се завръща от някоя своя по-дълга обиколка из страната, първият наместник им носеше дарове и изненади.

След 14-годишна женитба дъщерята на Стефан Първовенчани беше все още влюбена в мъжа си, както в първия ден, когато го бе видяла на сватбата на брата си Владислав с Йоан-Асеновата дъщеря Белослава. Зачервена и щастлива, Зорка се затече заедно с децата, препъвайки се в дългата си одежда. Слугите вече разтоваряха денковете от конете и Александър весело раздаваше даровете.

Колкото повече растеше, толкова повече Калиман І почваше да прилича на дяда си Асена стария. Затова, като зърна малката дамаска сабя, която чичо му простираше към него, малкият цар трепна в порив на безкрайна радост. За сина си Калояна севастократорът бе донесъл сребърна икона и пъстра източна птица, за Михаила имаше ботушки от кордованска кожа, за Петър батошовски малка, скъпа хрътка, а за момичетата огърлици от кехлибар.

Александър погали всички деца, особено нежно прегърна братовите си сираци, след това последва жена си в покоите й.

Челото му се бе помрачило.

— Какво ново? — попита загрижена Зорка. — Пак ли лоши вести от Белослава?

— Не… — поклати глава замислено наместникът.

— Тогава… Татарите? — отвори очи с безумен ужас жена му.

— Не мисля сега и за тях — изпъшка севастократорът, — друга грижа не ми дава покой.

Той погледна втренчено жена си.

— Защо всички деца са тъй пълни и румени? А Калиман вехне тъй очебийно? Какво му липсва? Не правиме ли всичко възможно, за да заместим баща му и майка му?

Александър въздъхна, извади от джоба на туниката си малка кутийка и небрежно я подаде на жена си; седна на миндера:

— Това е за тебе.

Зорка отвори кутийката и занемя от почуда. Един бисер, във вид на сълза, висеше окачен на верижка от дребни маргарити.

— Купих го от един керван златари, които пътуваха към запад… — Той отново сведе замислено чело. — Не се ли храни това дете?

— Яде всичко… — отвърна грижливо севастократорицата.

— Тогава?

Той неочаквано скочи. Улови жена си за ръцете.

— Да не е идвала тука Ирина, докато ме е нямало?

Зорка поклати глава.

— Не. Не е идвала. Михаил, Анна и Мария ги доведе севастът на Преслав.

Наместникът се залута неспокойно от стена до стена.

— И все пак аз чувствувам, че оттам иде нещо. Само оттам може да бъде. О! Знам й аз коварните замисли. Единствено Калиман й запречва пътя към престола. Треперя за това дете…

Той се спря, обзет от внезапна мисъл.

— Казваш, че не е идвала? Закълни, се!

Зорка побледня от недоверието му. Каза тихо:

— Кълна се.

— Но да не е изпращала някого тука?

— Да.

— Кого?

— Войводата Драгота.

Александър се навъси.

— Драгота… Твърде е млад и твърде е лекомислен Драгота, за да живее близо до тази чаровница. И душата си би могъл, да продаде за нея. Ще го преместя в Сер. Нека бъде по-далеч от изкушенията. И защо го бе проводила? С каква вест?

— Ирина пращаше дарове за децата и питаше за здравето им. Щяла наскоро да прати люде, за да приберат Михаила и сестрите му. Домиляло й за тях.

Севастократорът отново се отпусна на миндера, за да си почине от дългия път. Бе обходил северната и западна граница, за да подготви кастрофилаците как да се държат, в случай че татарите нападнат страната или в случай че поискат само път до Истъра. Жена му закачаше бисера на шията си и се оглеждаше с нескрито доволство в огледалото си от излъскана мед.

— Какви дарове е изпратила Ирина? — попита отново Александър. — Да не е нещо за ядене?

Зорка го изгледа с укор.

— Да не ме мислиш за обезумяла? Да давам на Калимана сладки или плодове, изпратени от гъркинята? Не. Това бяха златни и сребърни дарове. Кръстче за Калимана, гривна за Тамара.

Късно през нощта севастократорът влезе в спалнята на малкия цар. Мъчително безпокойство гореше кръвта му. Той отиде до ложето на Калимана, дълго съзерцава спящото момче.

Връз белите възглавки бледото лице на детето изглеждаше синкаво, изпито, призрачно безплътно. Дълбоки сенки се извиваха под затворените му клепачи. Гърдите му се дигаха леко, едва чуто, сякаш не дишаше. Между гънките на нощната му дреха тихо блестеше сребро. Ръцете му бяха мършави, с ясно изпъкващи кости. Косите му бяха полепени на челото.

Чичото изтри потта му, поправи възглавницата му. Скръб и тревога се таеха в сините му очи.

„Още утре ще повикам врачовници… — си помисли той — не, така не може да продължава. Не бих си простил, ако се случи нещо на това дете.“

И мисълта му отново достигна жената, която таеше зад дивната си красота само дръзки кроежи за власт и надмощие. Отново погледът му се спря на сребърното кръстче, което просветваше на шията на царя. С бързо движение Александър го взе в ръка, откачи верижката, дълго го разглежда на светлината на кандилото.

— Дар от Ирина… — пошъпнаха устните му в презрителна тръпка, докато пръстите му стискаха ядно среброто, сякаш диреха в него причината на Калимановата болест.

След няколко дни момчето почна да се поправя. Кръв заля бузите му, които започнаха да се закръгляват, очите му отново весело заблестяха.

Александър с особено доволство наблюдаваше как неговият питомец закрепва. Той дълго се измъчва в догадки и предположения. Веднъж случайно запита:

— Носиш ли още кръстчето от царица Ирина? Една вечер го свалих от шията ти и го оставих на скрина до леглото ти. Намери ли го там?

Калиман се засмя.

— Кръстчета носят момичетата. Аз съм вече голям. Прибрах го в една малка ракла.

Севастократорът го изгледа втренчено. Прехапа устни.

— Донеси ми веднага това кръстче.

На другия ден опитен златар разглоби скъпото украшение и намери, че кръстчето е прободено с многобройни невидими малки отвори, през които се изпарявала страшната и смъртоносна отрова, с която било пълно.

7

В лятната тишина се разнасяше тихият унес на песента на щурците. Градница бе замряла в покоя на изоставените къщи, където само старци пазеха малките деца. Януда помагаше у дядови си да събират плодовете в обширния бостан зад къщата. Преди сватбата тя бе дошла на гости в родния дом на майка си, където старците искаха да се сбогуват с едничката си внучка и да й предадат даровете, приготвени за венчавката. Дядото лежеше от години закован на одъра си и нямаше да може да отиде на сватбата в Батошово.

— Всичко е твое — казваше старата, — нали майка ти ни е едничка, па и ти си й едничка… Каквото оставим: дом, имот, ваше е…

— В неделя ми е сватбата. Няма вече кой да ви помага, като събирате плодовете… — шегуваше се Януда и пълните й бузи се изопваха в светла руменина като свежи ябълки — ала ако имаме много деца, обещавам всяка пролет да пращам едно за черешите, друго за вишните, трето за крушите…

Бабата тихо и щастливо се смееше.

— Дорде стигнем до орехите и гроздето, доста челяд ще трябва да навъдиш… Ама глумата настрана, Янудо, искам да ми обещаеш нещо.