— Това ще е за Януда… — каза весело майката;

— Коя е тази Януда? — се удиви търговецът.

Още по-весел смях се разля из градината. Бащата трепна. Усети се. Изви взор към по-големия син.

— Да не мислиш да се жениш, Витане?

Добрил се изчерви, скри ръце зад гърба си. Витан мълчеше, загледан усмихнат в малкия си брат. Търговецът изгледа смаян втория си син. Прихна в гръмогласен смях. Плесна по бедрата си.

— Ти ли бе, момченце? Ами чакай тогава… Имам нещо по-хубаво, като за невеста. Един гердан от сив кехлибар, донесен чак от страната на черните. През девет земи и девет морета… Я си покажи ръцете… Та откъде имаш тоя скъп камък? Да не си се сватосал с някои високи люде?

Забогателият търговец ламтеше вече за по-други блага. За почести и слава… И бе готов да даде печалбата от триста продадени биволски кожи, за да получи някакво малко достойнство.

— Добрил е вече висока особа… — каза надменно майката. — Той се сватосва с една рода на батошевския болярин… А този пръстен му е дар от самия царски наместник, севастократора Александър…

Бащата отвори уста и не можа нищо да каже от смайване. Дядото поклати глава и тихичко измърмора нещо, което искаше да напомни скромния им произход.

Ала винаги бе така.

Никой не бе доволен от това, което има, от положението което заема. Ако изнемогваше в неволя, ламтеше за имот и богатства. Ако беше богат, жадуваше за почести и знатност. Ако имаше и високо достойнство, съжаляваше, че му липсва това, което имаше най-бедният и което никой не ценеше, когато го има: младост, хубост, любов…

Добрил бе художник. За другите минаваше малко занесен. Ала той единствен скъпеше божиите дарове. Затова остави близките си да изброяват имотите и достойнствата на батошевските властели и отиде да се изтегне на миндера връз открития чардак.

Никой не се бе сетил да го попита млада ли е Януда… Хубави ли са пъстрите й очи, засмята ли е устата й, лъщи ли като коприна сурата й коса?

Той се унесе. Звездите трептяха над него, огромни, близки, сипейки в очите му бяло сребро, щурци унесено тъчеха сънна песен, тръпки пробягваха из синия въздух: нощта бе пълна с тайнствени гласове, които чуваше само сърцето на поета. Бог говореше на своите избраници.

4

Севастократорският дворцов параклис „Св. Никола“ при Боянското кале бе препълнен с народ. Властели от околните земи, богати търговци от Средец, селяни от Бояна, Земен и Поганово бяха дошли да се поклонят на своя превисок господар, да му донесат дарове и да се посъветват с него, загрижени за опасността, която се бе надвесила над страната. Скопският Тихомир бе донесъл риба, маслини, ленено платно и два чибура вино. Велбуждският бе дарил кошове с плодове.

В началото на 1242 година монголите бяха отново нахлули с една 500 000-на орда в Унгария. Войските на крал Бела не можаха да удържат страшния напор и отстъпиха в безредно бягство. Докато храбрият Калман отчаяно се мъчеше да събере разпръснатите сили, крал Бела се затвори в Пещенската си твърдина обезумял от страх, загрижен единствено да спаси живота си. А докато страната му се заливаше в кръв и разрушения, той тайно избяга в Загреб, след това в Арба, най-сетне в Сплит. Кръвожадната рат следваше по петите му. Хан Кайдан го преследваше без пощада чак до морето. Населението бягаше в гори и планини, крепости и градове бяха претъпкани с народ. Варадин биде жестоко ограбен, Перг Агрия, Естергом загинаха сред пламъци. А сега бяха обсадили Дубровник, който упорито отстояваше на жестокото нападение.

Всички околни народи следяха изтръпнали накъде ще потегли по-нататък опустошителният поток. Във всички църкви на Солун, Константиновград, Средец, Верея, Търнов и Велбужд се отслужваха молебени за спасение от грозящата напаст.

Коя бе следващата цел на Кайдан, братовчеда на хан Бату? Търнов, Солун или Константиновград? Или отчаяна от защитата на Дубровник, ордата щеше да се прибере в далечните си убежища, между Дунава и Туркестан?

Властелите скритом попоглеждаха севастократора, който свеждаше загрижено чело в дълбоки поклони пред златния кръст, който средецкият епископ издигаше над главата му. И всички се кръстеха със затаена боязън, признавайки в сърцето си, че спасението им лежи само в ръцете на този, комуто принадлежат съдбините на людете и народите.

Гъсто трепкаха едно до друго руменозлатните пламъчета на вощениците. От навалицата и горещината обилни капки пот почнаха да се търкалят изпод самурените калпаци на велможите, оросявайки зачервените им лица е лъскава влага. Въздухът трепереше над мигащите свещници, наситен със сини тамянени облаци.

Когато се прибраха в двореца, севастократорица Зорка въздъхна, поклати глава и каза на мъжа си:

— Тясна е църквата на калето. Ще се изподуши народът. Трябва да я разширим и да пристроим нова. Нали ми беше обещал?

Александър я изгледа навъсено. Сините му очи мрачно светнаха изпод гъстите посивели вежди.

— Не е сега време за строеж на църкви, Зорке. Нека ни отмине тая напаст. Но давам дума, че при добра сгода, ще разширя и зографисам тоя храм. И ще го обрека на свети Пантелеймона. А ако не съм жив, то син ми Калоян ще остане да го строи.

В това време войводите на Велбужд, Средец, Земун, Перник. Щипонье и Стоб се събираха в престолната на калето. От отворените прозорци се виждаха спущащите се към Средец ливади и ниви. Далече се белееха градските стени като тънка, светла дъга. Храмът „Св. София“ се издигаше връз висок хълм, ясно очертан като тъмно стройно петно. Оживеният и припрян говор веднага пресекна, когато килимът, който закриваше вратата, се вдигна и на прага се появи снажната осанка на севастократора. Александър бе оставил за малко Търнов, гдето Калиман и Калоян растяха под будната грижа на патриарха, за да обиколи земите си и да следи по-отблизо дейността на хан Кайдан.

— Светли властели — се обърна той към събралите се, след като седна на севастократорския си престол, — ще ви известя последните новини, които току-що научих от струмишкия севаст.

Мъжете се струпаха около него, занемели, настръхнали. Под дебелите сводове тишината натегна съдбовно.

— Татарите изоставили обсадата на Дубровник и слезли по̀ на юг.

Всички се спогледаха. Побледнели, навъсени. Чуваше се само учестеното им дишане. Александър продължи:

— Изгорили Котор и разрушили Бар. Всичките жители минали под нож. Светли велможи, грозната напаст приближава и към нас. Готови ли сте с опълченията си да браним границата?

Войводите се изстъпиха напред, шумно изразявайки готовността си да пролеят своята кръв. Людете и оръжията им бяха събрани и в ред.

— А кир Ватаци, който обсажда Солун, няма ли да използува обстоятелството, че откриваме южната си граница и трупаме войски на западната? — попита Земенският боляр.

— Кир Ватаци ще трябва по-добре да си помисли: дали не е излишно да стои още 40 дни край Солун в безполезна обсада, а да се погрижи малко за своите азиатски граници в Никея, защото съюзникът му, иконийският султан, вече е почнал бран с ордата на хан Багунуян. И не се знае победата на чия страна ще бъде.

Властелите си разотидоха разведрени. Спокойствието и самоувереността на наместника ги одързости. Но те никога не узнаха тайната причина, поради която Александър смело гледаше на бъдещето. Таен пратеник до Каракорум му бе донесъл вестта, че великият хан Октай е починал. А щом ордата на Кайдан научеше това, щеше веднага да се оттегли към изток, за да присъствува при избора на нов велик хан. Не беше невероятно татарите да се оттеглят през България, ала това щеше да бъде само преминаване, а не нападение. Но за да не пострада цялата страна, трябваше да се жертвуват селищата, през където щеше да се отправи свирепата рат към Дунава.

А никой не можеше да предугади през кои места татарите ще изберат обратния си път.

В същото време кир Йоан Ватаци бе събрал съвет в шатрата си край Солун.