— Това е единственото, което мога да направя.

Ирина усети, че той говори истината, и склони за миг чело в парлива скръб. След това бързо изопна величествената си снага, дигна надменно глава.

— Щом това е последната ви дума… Благодаря. Ще ми позволите ли сега да видя моя син Калиман, за когото тъй предано се грижите? Да прегърна малката Тамара?

Александър почувствува тънката заядливост.

— Калиман е долу в градините. Но ако желаете да видите и дъщерята на блажения самодържец, тя е в покоите си. Ще повикам госпожа Росица да ви придружи.

— Никой не може да ми попречи да изпълня майчинските си задължения — отвърна царицата.

Севастократорът се поклони. Ирина целуна ръка на патриарха и се отправи с госпожа Росица към детските стаи. Когато я изпращаше до вратата на Тамарините покои, Александър забеляза:

— И още една моя заповед сте пристъпили, госпожо. Не бих желал втори път да ви я напомням. Слугите ви носят дрехи от аксамит и свила. А вам е известно, че съм издал оризмо: никой да не харчи парите си за разкош и пустославие, за купуване на излишни скъпи стоки отвън. Днес парите ни са нужни за купуване на стрели и копия. Защото от всички страни алчни погледи дебнат да разрушат великото дело на брата ми.

Половин час по-късно, двамата наместници получиха нови послания от юг. Йоан Ватаци бе преминал на полуострова с големи войски и кумански наемници, докато корабите му го придружаваха надлъж по крайбрежието на Бяло море, отправени към Солун.

— Той иска да сломи солунското деспотство, преди да си премери силите с нас — каза замислено Игнатий, — прав си бил, Александре.

Понеже не получи отговор, той вдигна чело. Севастократорът мълчеше, като се ослушваше.

— Къде отидоха тези деца? — каза той като на себе си. — Допреди малко чувах гласовете им.

Той бързо слезе долу, подири с очи. Калоян си дялкаше свирка от върбова пръчица.

— Къде е Калиман? — го попита тревожно баща му, разяден от необяснимо безпокойство.

— Той се качи на Дардан и отиде към водоемите.

Севастократорът обиколи всички дворчета и градини. Надникна във втория крепостен обръч, в загарчийниците, в жилищата на соколите. На една полянка Дардан спокойно пасеше. Сам. С отпусната юзда. Александър усети пот да избива по челото му.

Къде беше Калиман? Безумие замъгли за миг разума му. Къде беше малкият цар? Момчето, над което той бдеше ден и нощ, готов да даде живота си зарад него…

Изведнъж сърцето му подскочи. Кръвта се разля в блажено успокоение по жилите му.

Малкият спеше връз зелената трева под сянката на гъсто олистен орех.

Наместникът бързо се затече, разтърси малкия за рамото.

— Какво правиш тука? Не знаеш ли, че не се спи изпотен и сгорещен на сянка? Ставай веднага.

Калиман пъргаво рипна, почна да търка очи.

— Много се изморих… Беше топло… Рекох за малко да си почина, пък съм заспал.

— Ела. Мащеха ти е дошла и иска да те види.

— Майка Ирина ли? Аз я видях вече! Тя идва при мене и каза, че ще ми подари сребърни стремена.

Александър сви ядно устни. Ирина обещаваше дарове, каквито той не можеше да направи, защото бе забранил да се пръскат пари за скъпи и излишни предмети. Защо искаше да спечели обичта на малкия си завареник? С какви тайни замисли?

— Друго не ти ли каза мащеха ти?

Калиман се замисли. След това се засмя.

— Да. Тя ми каза: „Колко си изпотен! Друг път да не яздиш толкова много. Слез си почини малко. Ето там има хубава сянка…“ — Малкият поклати глава, въздъхна. — Майка Ирина много се грижи за мене…

Севастократорът изтръпна. По-добре беше Калиман да бъде запазен по-крепко от тези грижи. И реши веднага да назначи един неотлъчен телохранител при малкия венценосен сирак.

3

Двамата братя седяха под натежалите гроздове на лозницата, около ниската трапеза, отрупана с разни и богати ястия, които майка им бе приготвила в чест на драгите си гости. От много години двамата й синове не се бяха събирали заедно под бащиния покрив. А за тази вечер очакваха да се прибере и баща им от панаира. Престарелият дядо седеше връз едно кебе, с кръстосани крака, пъхнал двата си палеца в пояса, жадно заслушан в разговора на младите.

Едрият стрелец отпи от ракията си и каза:

— И какво смяташ сега да правиш със своето шаръчийство? Пари ли да печелиш с иконопиство, или да станеш придворен художник при някой велик болярин? Да ме беше слушал, по-добре беше да се изучиш в някой манастир… Днес само два пътя има, за да стане човек нещо. Да бъдеш войник или духовник…

Добрил сведе чело, въздъхна:

— Духовник… Аз почитам нашата християнска вяра, ала не чувствувам влечение към монашеския живот… Или не, бих станал, но само ако бъда монах-странник, който пътува да събира помощи за манастирите. Тъй съм петимен да видя широк свят, да разгледам прочутите църкви на Цариград, да видя страната на ломбардите и алеманите, на фръзите и кастилците… Ала ти искаш да кажеш, че би трябвало да стана владика. Да князувам над паството си и да сядам отдясно на царя… Не, това не ми е по угодата… Виж ти, ти можеш да издигнеш рода ни. Баща ни има пари да те обръжи богато. Стани войвода, прослави се, получи болярско достойнство… Мене ме оставете…

Войникът вдигна рамене. Заслуша се в далечните проточени викове, които се зачуха откъм друма.

— Сякаш керванът се връща… — Той скочи и заедно с брата си тръгна към портата, отвори я широко, подпря двете крила. — Ала знаеш ли… Като си искал да странствуваш по широката земя, да наситиш очите си с невиждани неща, защо ти беше още толкова млад да си окачиш тая верига? — И той посочи годежния пръстен. — Гнездо да свиваш, челяд да въдиш… Домошар да ставаш…

Добрил се засмя. Поклати глава. Двете къдрици на челото паднаха връз очите му.

— Ти не ги разбираш тия неща, Витане… Не съм и помислял гнездо да свивам, в дом да засядам. Просто така. Обичам Януда… И искам да се оженя, за да бъда винаги с нея, да слушам гласа и смеха й, да се радвам на хубостта й… Какъв домошар ще стана не знам…

— Умът ти се е изплъзнал… А тя? Обича ли те, такъв, занесен…

Шаръчията се замисли. Забрави да отговори, загледан в лястовицата, която носеше с човка сламка за гнездото си. И тя — си помисли влюбеният, — и тя… Един внезапен, познат глас се провикна в далечината. Двамата братя се спуснаха. Звънците на яките тесалийски коне отекнаха вече съвсем близо. Когато ги зърна, и двамата тъй млади, стройни, напети, старият търговец усети как едри сълзи замъгляват взора му. Той изтри бързо очите си и подаде десница за целувка. Слугите се спуснаха да помогнат на керванджиите да разтоварят.

Тримата се упътиха към къщи, където майката ги чакаше на прага.

— Най-сетне да ви видя всички събрани… — пошъпна развълнувано тя и добави като на себе си — може би за пръв и последен път се случва това…

Разположиха се отново под лозницата, за да разгледат даровете, които бащата носеше от далечните страни, които бе обходил.

— Имах големи печалби… — обясняваше той — само евреи и ломбарди ли ще трупат златици… На панаира в Одрин продадох всичките копринени платове от Дубровник… Дори и не ми достигнаха… Като луди ги разграбиха младите моми и невести…

— Едно време не беше така… — поклати глава престарелият дядо — младите не се грижеха само за скъпи дрехи и лъскави оръжия. Ходехме си с тъкани вкъщи платове от лен и вълна… А сега всичко бълнува само за злато и свила…

Търговецът свали мантията и ниската си самурена шапка, разтвори едни кожени дисаги, почна да вади оттам чудни и ценни неща:

— Ето ви шест сребърни чаши. За гости в светъл празник… Това е червена арагонска кожа, ще си направя разлат стол, като домовладика…

— Не щеш ли като на болярин? — промърмора шеговито старият дядо, като гладеше самодоволно дългата си бяла брада.

— Ето един напръстник от слонова кост.

Жена му и двамата синове се изсмяха.