Тогава той я видя.

Сякаш изникнала като лунен лъч от синия сумрак: някакви шубраци се разтвориха и младата девойка застана пред него с препълнени с цветя ръце. И двамата не се учудиха. Сякаш знаеха, че трябва да се видят. В големите й очи засия щастлив блясък. Тя се усмихна.

— Какво правиш тука? — попита майстор Добрил и й стори път да мине. След това тръгна редом с нея.

От устата й се изтръгна радостният, безсмислен смях ма младостта.

— Бера си здравец и люляк… Трябва ми за утре…

— Защо?

— Ще ги натопя в едно менче с дивисил, зеленика и червено яйце.

— И какво ще сториш с тях?

От гърлото на момичето отново се изтръгна весел смях, който напомняше зова на гургулицата.

— Личи си, че нямаш сестри, Добриле от Драгижево… Какво ще сторя ли? Ами ще си измия лицето! — Тя се спря и се озърна уплашена. — Не се ли отдалечихме? Ще ме дирят! Ще се загубя…

Той помоли:

— Остани още малко, Янудо… Нека те дирят сега пък други. Аз цял ден съм те дирил и най-сетне те намерих…

Тя го изгледа втренчено. Лицето й стана бяло като пряспа. Притисна силно люляка до гърдите си.

Далече някъде отекнаха тревожни викове. И пак заглъхнаха. Ала тя не ги чу. Загледана в тия очи, които просеха обич. Толкова страшно и толкова хубаво бе това, че двамата стоят сами и безмълвни в тази вълнуваща тишина, обгърнати от меката светлина на месеца. Януда отбра най-хубавото клонче. Подаде му го. Усмихна се виновно. Гласовете приближаваха.

— Викат ме… Ние живеем на Трапезица… Ще стоим още четири дни в Търнов… На гости сме у боляра Смилец…

И изчезна също тъй нечакано, както се бе и явила. Сякаш горска самодива. Добрил погледна люляка, който несъзнателно стискаше в ръцете си.

И само тънкият му лъх го уверяваше, че наистина тя е стояла пред него.

Още преди да съмне, един нетърпелив гост чакаше пред крепостните порти на Трапезица, за да вдигнат желязната решетка. В ръцете си държеше венец от зелени листа и росни цветя. Уличките на градището бяха тесни и криви, с гъсто построени един до друг палати и параклиси. Там живееха велики боляри, в малките си непристъпни дворци, построени по на няколко ката. Добрил спря пред портите на Смилецови и застана нерешително, загледан нагоре към затворените прозорци. След това окачи венеца на портата и бързо се отдалечи. Ала след един час отново стъпките му го върнаха назад, към същото място. Този път портите и прозорците бяха отворени. Оттам излитаха свежи момински гласове и смехове. Той надникна през открехнатите врати.

На двора няколко млади девойки плискаха лицето си в менче с вода. След всяко плискане една висока, хубава жена казваше:

— Да си румяна като това червено яйце… Да си здрава и весела като това цвете…

Помамена от чудна сила, Януда се извърна и погледна към портата.

Разпери ръце. Водата изтече между пръстите й. Тих вик се откъсна от гърдите й. Болярката проследи взора й и вдигна учудено вежди. Набързо повикан страж настигна художника надолу, по стръмната уличка.

— Майсторе, викат те в болярския дом. Ела с мене.

Добрил изтръпна. Побледня. Почервеня. Каква дързост. Ами ако някой го беше видял, като окачва венеца на знатния дом?… Безумец…

— Моята роднина се запознала вчера с тебе на тържеството. Благодаря ти, че си й услужил, като си сторил място да мине напред. Значи, ти си учил при майстор Драгана? Ето какво. Ще ти възложа една поръчка. Искам да изографисам нашия нов параклис в Батошово. Също тъй както са изписани тукашните болярски църкви. Върви, разгледай ги. И ми се обади кога ще можеш да дойдеш при нас в градището ни край Росита…

Добрил слушаше чудните слова и му се струваше, че чува ангелско пение. В съседната стая тихо се смееха младите моми. Над всички други особено се отделяше един чист полудетски, полудевически глас, който казваше:

— Пуснете ме… Ще го питам: като рисува икони, виждал ли е света Богородица?

Още по-високо зашушнаха младите моми. След това избухнаха в кикот и бързо хлопнаха вратата.

Болярката се усмихна.

— Дъщеря ми Десислава все се чуди как шаръчиите рисуват неща, които се виждат само в рая.

Всъщност майстор Добрил бе наистина в рая.

След четири дни, когато замина за Драгижево, за да се обади на старите си родители, на лявата му ръка блестеше годежен пръстен.

Етърът лениво влачеше бистрите си зеленикави води. Бе топло и тихо. Безоблачното небе се разстилаше равно, чисто, сякаш разляно синило, мамейки очите, затваряйки клепките в умора.

Добрил слезе от коня си, върза го за една червена върба, хапна набързо от храната, която носеше в кожената си чанта, преметната зад седлото, изтегна се под една приятна прошарена сянка и леко дремна в кратка почивка. След това се съблече, остави дрехите си до рекичката, гмурна се в кротко течащите топли води, заплува, остави се да го носи течението на бързеите, щастлив и безпаметен, с препълнено от ведрина сърце.

Батошовската болярка бе склонила майката на Януда да си даде думата, трогната от буйността на чувството, което увличаше двамата млади. Дори бе обещала да им стане кума заедно с великия боляр. А освен това бе дала и работа на младия художник. И ето че той вече почваше сам да печели хляба си. Всички земни блага се бяха струпали отведнъж връз него. Любов, почести, пари… Това, за което бе тъй дълго бленувал, внезапно, като по чудо, се бе осъществило. Да изографиса сам цял един параклис… По подобие на търновските, на тия, които майстор Драган бе изписал по Трапезица…

О, Добрил щеше да покаже вече какво може. Неговото име щеше да стане далеч по-прочуто от онова на неговия знаменит учител… И той се виждаше вече най-прославен шаръчия в страната, молен и канен от всички знатни, дори от далечни, чуждоземни велможи. Виждаше се богат и почитан, с хубавата Януда край него, да изминава дните си отредени от бога в благословен творчески труд и светли, щастливи часове…

Някъде в далечината отекнаха ловджийски рогове, звучно се издигна дружен лай на загари. Добрил се облече, метна се на коня си и отново излезе от гъсталака край реката. Ала едва конят му бе стъпил с предните си крака връз друма, когато той забеляза, че право към него лети с отпусната юзда подплашен черен жребец, връз който полулежеше, уловил с две ръце веещата се грива, млад юноша. Остри викове се издигаха зад настръхналото животно, конници се мъчеха да му пресекат пътя отстрани, махаха отчаяно с ръце. Добрил скочи на земята, решително се хвърли напред, улови с две ръце влачещите се юзди, увисна с всичка сила, галейки и успокоявайки с твърд глас подивелия кон. Полека-лека жребецът се укроти. Спря посред друма, все още хапейки неспокойно юздата си, запенен и тръпнещ.

Юношата се смъкна от седлото. Благите му черни очи загледаха учудено и топло непознатия. Протегна ръка:

— Благодаря. Ти спаси живота ми…

Конници ги обградиха. Спуснаха се към момчето. Нададоха благословии и горещи възклицания. Един от тях, висок, с пронизващи сини зеници, повика при себе си художника, попита го за името му, закъде пътува и откъде иде.

Добрил повдигна взор към царствената осанка на знатния ловджия, измъчен от чувството, че вече го е виждал някъде, без да може да си спомни къде.

— Ида от Търновград, където завърших учението си при майстор Драгана, и се прибирам при баща си в Драгижево. Не съм виждал близките си вече цяла година…

Снажният рус мъж се усмихна.

— А, значи си бил майстор шаръчия… Може би ще ми потрябваш, когато река да възобновя параклиса на Св. Никола и да го изпиша отново…

Той свали от ръката си едър изумруд и му го подаде.

— Благодаря ти, че спаси моя син. А когато имаш нужда от нещо, донеси ми тоя пръстен или го изпрати по някого… Ще получиш всичко, което мога да ти дам… С бога, млади момко…

Тогава художникът се одързости и попита:

— И кого ще трябва да потърся?

Дружината ловджии тихо се изсмяха. Синеокият мъж прикри усмивката си и отвърна: