Хан Кублай имаше светло лице с леко заруменени бузи. Очите му бяха хубави и черни, а носът и чертите на лицето му изобщо бяха много правилни и красиви. Хан Арик Буда бе светлоок и светлокос, сякаш роден в земята на алеманите. А хан Мангу беше тъмен, по-скоро приличен на арменец, с черните си като нощ коси.
Добрил съжаляваше, че няма да изпише образа на някого от тия трима хубави мъже, а трябваше да изкара красив образ на повехналото, мрачно и равнодушно лице на младия велик хан, който от време на време поглаждаше с небрежна ръка опитомения лъв, прострян до нозете му.
Той бе решил. Ще използува на другия ден случая отново да говори с великата ханка, ще й открие тайната си, ще я помоли да му помогне.
Тежка въздишка се откърти от сърцето му.
А може би отдавна Януда живееше в шатрата на някой татарин край брега на великото море или може би отдавна не дишаше вече между живите.
Само безкрайната и неугасима любов можеше да вярва и да се надява.
12
Мълчаливата и упорита борба между първия наместник и дъщерята на кир Теодор Комнин ставаше все по-безпощадна, по-неумолима. Като отровен паяк Ирина разпростираше мрежата си из цялата страна и ловеше слаби души, честолюбиви сърца, алчни за злато безумци и ги превръщаше в свои безволни роби. Но севастократор Александър бдеше неотменно, следеше всяко нейно действие, предугаждаше всяка нейна мисъл.
Вдовицата на великия Асен II притежаваше хитростта, ловкостта и надменността на баща си кир Теодор, който прекарваше дните си в Епир като съветник на сина си — солунския деспот Йоан Комнин, сам носейки титлата деспот на една малка част от старите си владения.
Ирина разпечата новопристигналото послание от баща си и прочете внимателно напомнянията му. След това препрочете още няколко пъти следните редове:
„… Нашето положение тук е отчаяно. Йоан е тежко болен. И не се знае дали целебниците ще могат да спасят живота му. Димитри лежи със счупен крак. Тоя проклет негов нрав да се весели и да пие, да тича подир десет жени наведнъж и да дири приключения му докара тази беда. Една нощ съпругът на кира Теофано го сварил ненадейно у дома си и за да се спаси, той скокнал от прозореца. Сега и двамата ми синове са на легло. Йоан поради прекаленото си благочестие, изтощен от бдения и пости, Димитри поради обратната крайност. Ирино, отново цялата ми надежда е в тебе. Ватаци е сключил мир с татарите и оставил сина си да пази източните граници. Научавам се, че в Никея се събират наново войски. Нямам вяра в зетя на Ласкарис. Колкото и да е благообразен наглед, толкова по-тъмни са интригите му. Двама видни наши патриции, Спартен и Кампан, напоследък ходили тайно в Никея. Защо? Какво се крои срещу нас? Трябва да сме готови за всичко. Ирино, време е вече да вземеш властта на Търновград в ръцете си. Напомням ти за последен път, че надеждата ни още веднъж е в тебе. Ето вече от години наред Александър те е затворил в Преслав и ти не можеш да се видиш с братята си. Трябва да се освободим вече от опеката на тоя всевластен разпоредител. Ти си царица и майка на Асеновите деца. Александър не ти е настойник.“
Писмото следваше все в същия дух, редувайки едно след друго, в тънко изкуство, интриги и насъсквания, укори и молби.
Ирина остави писмото в скрина си и го заключи, след това отиде към отворения прозорец. На високото й бяло чело се виеха три тънки бръчки.
Когато вечерта Ирина отключи скрина, за да препрочете още веднъж посланието на баща си, писмото бе изчезнало.
В това време севастократор Александър разпитваше един по един тайните си съгледвачи.
— Преди две седмици царицата получи две торби с жълтици от Солун — каза първият.
— На Димитровден тя свика болярките от цялата преславска хора на млин и щедро ги обдари с накити — заяви вторият.
Севастократорът слушаше замислен, подпрял чело на дланта си. Когато изправи глава, по устните му трептеше презрителна усмивка.
— На какво се надява тая жена? Каква игра играе? Какво цели? Кому разчита? Докато с мене са най-могъщите боляри: скопският, анхиалският, битолският, белградският, варненският, овечкият, не се боя от измяна!
Късно вечерта, както винаги, преди да сложи хапка в уста, Александър даде на опитвача да види ястието.
След един час куманинът почина сред жестоки мъки.
А в това време през градската порта на Преслав излизаха и влизаха безброй пътници, зорко наблюдавани от острото око на Александровото лице.
Един прегърбен сарацински божек, избягал роб от далечния замък на някой западен барон, с нечиста посивяла брада, придружен от дребно куче с червеникава козина, пое друма към юг.
Керван търговци на платове, дошли от Дамаск, заминаха към западните предели.
Поклонници за Ерусалим отидоха към изток, отправени за Понтийското море, където ги очакваше кубер за Светата земя.
Млад певец с ясноруси коси, дълги до раменете, скитник от кале на кале, от дворец на дворец, замина да си дири щастието, да разнася хубавия си глас и майсторството си да съчинява песни в чест на хубави болярки и храбри витязи.
13
Батошовската болярка разгъна всички платове, опита тънкостта им, здравината им, премери си всички гиздила, нареди да й донесат още по-хубави, още по-скъпи. Всичко бе все недостатъчно ценно, недостатъчно изрядно, за веното на дъщеря й Десислава, бъдещата невяста на младия Калоян, сина на първия наместник. Тя отдели купената стока и се обърна към мъжа си, който тъкмо влизаше в стаята.
— Виж тази модра свила за далматика. Това малиново було за подбрадник… Пък хубаво си отиват двата цвята. А тая сива кожа за поръбване на рубата?… Самурът не се носи вече…
Батошовският погали дългата си къдрава брада и се изсмя гръмко със своя мощен глас, който напомняше боботенето на гръмотевицата.
— Кому мислиш да ги показваш тия труфила! На стадата и чардите ли? Нали знаеш, че ние сме селски боляри. Дорде порасне цар Калиман, да се зажени и да напълни Царевец отново с празненства и веселия, има още доста време да мине. Гиздилата ти ще остареят.
Болярката сви устни, въздъхна.
— Така е. Да беше Ирина наместница, по-друг живот щеше да цъфти в Търнов. А сега Александър го е обърнал на бранно кале. Живот ли е това? Да бъдеш най-богатият измежду всички български властели и да живеем тук като последни орачи и побирчии.
Болярът посочи с очи търговците, които сгъваха стоките си в раклите, и жена му млъкна.
Напоследък батошовският бе прекомерно забогатял от обилните плодове на земята си, от многобройността на стадата си, от рядката хубост на плодовете и зеленчуците по бостаните и кипуриите си. Батошовските ябълки бяха прочути из цялата страна, а породистите му говеда се изнасяха и вън от страната.
Внезапно един от търговците се поогледа наоколо си, сниши се, измъкна из широкия си ръкав едно подпечатано писмо и го подаде на боляра.
— Привет от благочестивата самодържица!
Болярът сви вежди, помълча малко, след това пое свитъка, разкъса шнуровете и печатите. Жена му любопитно надникна през рамото му.
Късно през нощта, в която и двамата не можаха да склопят безсънно око, болярката се обърна няколко пъти, въздъхна и тихо пошъпна:
— Спиш ли?
— Не.
Тя седна в леглото, облегна лице върху ръцете си, чиито лакти се подпираха на коленете й.
— Каква голяма чест е за нас предложението на самодържицата. Дава дъщеря си Анна за Петра наш! Синът ни ще стане царски зет! И севастократор! Помисли си само — севастократор Петър!
Батошовският пухтеше, тръшкаше се от лявата на дясната си страна, изтриваше потта от челото си, ала мълчеше. Жена му продължаваше на висок глас да бленува и да крои бъдни успехи и почести. Накрая той каза:
— Стига! Ирина не е самодържица. Само цар Калиман и севастократор Александър могат да уговарят с мене тия работи.
Жена му поклати глава и тихо се усмихна в мрачевината. Тя познаваше мъжа си. Гласът му не звучеше самоуверено като други път.