Баба се усмихва тайнствено.

– Разказвала ли съм ти за онзи път, когато помогнах на драконите в Миамас? – пита тя на тайния език.

Хубаво е да имаш таен език, когато си в болницата, защото в болниците стените имат уши, твърди баба. Особено когато шеф на стените е майката на Елса.

– Пф! Дааа! – въздъхва Елса на тайния език.

Баба кима в съгласие. И въпреки това разказва цялата история. Защото никой не е научил баба как да не разкаже някоя история. А Елса слуша, защото никой не я е научил как да не го прави.

Ето защо знае, че едно от най-обичайните неща, които хората казват за баба, когато баба не е наблизо, е „този път тя прекрачи границата“. Брит-Мари например казва това страшно често. Елса предполага, че затова баба толкова обича Миамас – защото там не можеш да прекрачиш границата, тъй като кралството е безгранично. Не както по телевизията, където хората размятат коси и казват, че „нямат граници“, ами наистина безгранично. Защото никой не знае къде точно започва и свършва Миамас. Отчасти това се дължи на факта, че за разлика от останалите пет кралства в Страната-на-Почти-Будните, които са изградени най-вече от камъни и хоросан, кралство Миамас е изградено чисто и просто от фантазия. Отчасти се дължи и на градската стена на Миамас, която има много сприхав нрав и ненадейно може да ѝ хрумне някоя сутрин да се премести с един километър навътре в гората, защото има нужда от „време за себе си“. На следващия ден пък се връща два километра назад, защото е решила да обгради някой дракон или трол, на когото по една или друга причина се цупи. Най-често това става, защото драконът или тролът е бил навън цяла нощ, пил е твърд алкохол и се е изпикал на стената, докато тя спи.

В Миамас има цял куп тролове и дракони, повече отколкото в което и да е друго кралство в Страната-на-Почти-Будните, защото основният износ на Миамас са приказките. Хората в истинския свят като цяло не знаят за това, защото те като цяло са отворковци, които нищо не разбират, но троловете и драконите имат добри възможности за заетост в Миамас, защото всички приказки се нуждаят от злодеи. „Разбира се, невинаги е било така“, както баба обича да заявява самодоволно. При което Елса простенва „това вече си го разказвала“, а баба все пак го разказва още веднъж.

„Едно време разказвачите на приказки в Миамас почти били забравили за драконите. На пазара на труда било отчайващо трудно, особено за онези дракони, които вече били на години“, обяснява баба на Елса, а Елса върти очи. „Чисто и просто вече нямало добри роли за възрастни дракони“, казва баба и прави драматична пауза, след което добавя „няма-ЛО“ и разправя цялата история за това как драконите започнали да създават твърде много проблеми, разхождали се без работа по цял ден, пиели алкохол и пушели цигари и се карали с градската стена. Докато накрая народът на Миамас помолил баба да им помогне да измислят конкретни мерки за заетост. И тогава на баба ѝ хрумнало, че драконите трябва да пазят съкровищата в края на приказките.

Дотогава голям повествователен проблем било това, че героите в приказките, които търсели съкровище и накрая го намирали в дълбините на някоя пещера, просто влизали и го взимали. Ей така. Без епични финални битки, драматични кулминации и други такива. „След това на човек не му оставало друго, освен да играе безполезни компютърни игри“, казва баба и кима дълбокомислено няколко пъти, за да подчертае сериозността на казаното. Баба знае за компютърните игри, защото миналото лято Елса я научи да играе World of Warcraft и няколко седмици баба играеше денонощно, докато мама не каза, че баба е започнала да „проявява неприятни наклонности“, и ѝ забрани повече да спи в стаята на Елса.

Но както и да е: щом разказвачите на приказки чули идеята на баба, целият проблем бил решен за един следобед. „Ето защо в днешно време всички приказки имат дракон накрая! Заслугата е моя!“, кикоти се баба. Както прави винаги.

Баба има по някоя история от Миамас за всеки възможен случай, а дори и да няма случай, тя пак има история. В една от тях се разказва за Миплорис, което е кралството, където се съхранява всичката тъга. Веднъж зла вещица откраднала магическо съкровище от принцесата на Миплорис и оттогава тя преследва вещицата всеки ден. В друга история се разказва за двама братя принцове, които били влюбени в принцесата на Миплорис. В безумната си битка за любовта ѝ те почти унищожили Страната-на-Почти-Будните.

Друга приказка разказва за девойка, която била морски ангел, но над нея тегнело проклятие, което я принудило да броди покрай бреговете на Страната-на-Почти-Будните, след като загубила любимия си. А една история е за „Избрания“, който бил най-обичаният танцьор в кралство Мимовас, откъде идва всичката музика. В приказката сенките опитали да отвлекат Избрания, за да унищожат цял Мимовас, но облачните животни спасили танцьора и го отвели чак в Миамас. Сенките ги последвали, но жителите на всички шест кралства в Страната-на-Почти-Будните се обединили; принцовете, принцесите, рицарите, войниците, троловете, ангелите и вещицата, всички заедно защитили Избрания. Тогава започнала Войната-Без-Край. Тя бушувала десет хиляди приказни вечности, докато накрая воршовете се завърнали от планината, а Вълчето сърце излязъл от гората и повел добрата армия на последна битка и сенките били прокудени обратно отвъд морето.

Разбира се, Вълчето сърце е цяла приказка сам по себе си, защото е роден в Миамас, но като всички други войници е израснал в Мибаталос. Има сърце на воин, но душа на разказвач и е най-непобедимият герой, който някой от шестте кралства някога е виждал. Много приказни вечности той живеел в тъмните гори, но се завърнал, когато Страната-на-Почти-Будните имала най-голяма нужда от него.

Баба разказва тези приказки, откакто Елса се помни. В началото ги разказвала просто за да приспи Елса и за да я научи на тайния език, а и защото баба е съвсем умерено смахната. В последно време обаче историите представляват още нещо, но Елса не може да анализира какво точно.

Знае това, защото е проверила какво значи „да анализирам“.

– Върни обратно Йостра сташун7 – казва Елса.

– Ама аз я купих – пробва се баба.

– Ммм! Как ли пък не! Върни я обратно! – отвръща Елса кисело.

– По дяволите, все едно играя „Монополи“ с Хитлер! – изругава баба и оставя гарата.

– Хитлер е играел само „Риск“8 – измърморва Елса, защото е проверила Хитлер в Уикипедия и двете с баба много са се карали за начина, по който баба използва името му, когато прави сравнения.

– Тушѐ – промърморва баба, а Елса е почти сигурна, че думата „тушѐ“ не се използва така.

После играят смълчани около минута. Защото обикновено не могат да се сърдят една на друга по-дълго.

– Даде ли бонбоните на Приятеля? – пита баба.

Елса кима. Но не споменава, че му е разказала за рака на баба. Донякъде защото смята, че баба ще се ядоса, но най-вече защото не ѝ се говори за рак. Вчера го провери в Уикипедия. После провери какво означава „завещание“, а след това беше толкова разгневена, че не можа да спи цяла нощ.

– Как се сприятелихте с Приятеля? – пита вместо това.

Баба свива рамене.

– По обичайния начин.

Елса не знае какъв е обичайният начин. Защото няма други приятели освен баба. Но не казва нищо, защото знае, че баба ще се натъжи.

– Във всеки случай, мисията е изпълнена – каза тя тихо.

Много е трудно да кажеш това изречение на тайния език, не че това има нещо общо с темата.

Баба кима нетърпеливо и поглежда към вратата, сякаш я е страх, че ги наблюдават. После пъха ръка под възглавницата си. Бутилките издрънчават, а по възглавницата се разлива бира и баба изругава, но изважда пощенски плик и го тиква в ръката на Елса.

– Това е следващата ти мисия, рицарю Елса. Но не бива да я прочиташ до утре сутринта.

Елса поглежда плика скептично.

– Не си ли чувала за имейл?

– Що за глупости! Човек не може да праща такива неща по имейл!