Правописът на баба наистина беше потресаващ.

Трудно нещо са епилозите в приказките. Така си е. Защото идеята е епилозите да дадат отговори, но ако разказвачът на приказката не е достатъчно компетентен или пък например е малко изморен или леко гладен, то епилогът може вместо това да повдигне купища въпроси. Защото в редица отношения може да се каже, че всичко, което се случва с хората в тази приказка след нейния край, е много сложно, но пък в редица други отношения може да се каже, че изобщо не е така. Защото животът е едновременно адски сложен и адски прост. Затова ги има статусите във фейсбук.

Елса празнува осмия си рожден ден при татко и Лисет. Татко изпива три чаши гльог и танцува танца на елхата. Или, така де. „Танцува“.

Лисет и Елса гледат „Междузвездни войни“. Лисет знае всички реплики наизуст. Момчето със синдром и майка му също са там и много се смеят, защото това е начинът да се пребориш със страховете си.

Мод пече сладки, Алф е в лошо настроение, а Ленарт подарява на Лисет и татко нова кафеварка. Защото е забелязал, че тяхната кафеварка има страшно много копчета, а тази на Ленарт е по-добра, защото има само едно. Татко като че ли наистина оценява подаръка.

И всичко е по-добре. Всичко е наред.

Кръщават Хари в малък параклис в гробището, където са погребани баба и воршът. Мама настоява вратите да са отворени, въпреки че навън е минусова температура. Иска всички да могат да видят кръщенето.

– И как ще се казва момчето? – пита свещеникът, който също така е счетоводител, адвокат и лекар и, както се оказва, работи допълнително и като библиотекар.

– Хари – казва мама.

Свещеникът кима и намигва на Елса.

– А ще има ли кръстници?

Елса изсумтява шумно.

– Не му трябват кръстници! Има си кака!

Знае, че хората в истинския свят не ги разбират тия неща. Но в Миамас, когато се роди дете, вместо кръстници то получава разсмивач. След родителите и бабата, както и някои други хора, които бабата на Елса не сметна за нужно да споменава, когато ѝ разказваше историята, най-важният човек в живота на детето е разсмивачът. А той, разбира се, не се определя от родителите, а от самото дете, защото задачата на разсмивача е твърде важна, за да бъде възложена на разни некадърници, избрани от родителите. Така че когато в Миамас се роди дете, всички приятели на семейството се събират около детското креватче и разказват истории, правят гримаси, танцуват, пеят и се шегуват, и първият, който накара детето да се засмее, става неговият разсмивач. В Миамас детският смях се смята за безпогрешен, а разсмивачът е лично отговорен да предизвиква смеха колкото се може по-често и по-гръмогласно и в колкото се може повече смущаващи за родителите ситуации. Това е задължение, което винаги се приема изключително сериозно.

Елса знае, разбира се, че всички ще се опитат да ѝ кажат, че Хари е твърде малък, за да разбере тая работа с по-голямата сестра. Но докато го държи в скута си, тя поглежда към него и двамата много добре знаят, че това е първият път, когато той се смее.

Прибират се у дома, където хората продължават да живеят животите си. Веднъж на всеки две седмици Алф се качва в Такси и откарва Мод и Ленарт до една голяма постройка, където те седят в малка стаичка и чакат много дълго. А щом Сам влезе през малка врата заедно с двама едри пазачи, Ленарт вади кафето, а Мод вади сладките. Защото сладките са най-важното.

Сигурно има цял куп хора, които смятат, че Мод и Ленарт не би трябвало да правят това. Не би трябвало да бъдат там. Хора, които смятат, че такива като Сам не заслужават да живеят, още по-малко да ядат сладки. И тези хора сигурно имат право. И сигурно също така грешат. Не е толкова лесно да се определи. Но Мод казва, че е баба на първо място, свекърва на второ и майка на трето, а бабите, свекървите и майките правят така. Борят се за това, което е добро. А Ленарт пие кафе и се съгласява, а когато Саманта е в стаята, той продължава да нарича кафето „напитка за възрастни“. А Мод пече сънища, защото когато мракът е прекалено гъст и твърде много неща са били разбити по твърде много начини, за да могат да бъдат поправени, тя не знае какво друго оръжие би могла да използва, освен сънищата.

И затова пече. Ден подир ден. Сън подир сън. И човек може да смята, че това е правилно или че е погрешно. И сигурно би имал право и в двата случая. Защото животът е едновременно сложен и прост.

Ето защо има сладки.

Вълчето сърце се връща в блока на Нова година. Полицията е решила, че е било самозащита, макар всички да знаят, че той не защитаваше себе си. Възможно е това също да е правилно и грешно.

Той остава да живее в апартамента си. Жената с дънките живее в своя. Правят каквото могат, колкото могат. Опитват да се научат да живеят със себе си. Опитват да живеят, не просто да съществуват. Ходят на сбирки. Разказват историите си. Защото иначе човек се задушава. Никой не знае дали това е пътят, който ще поправи всичко повредено в тях, но във всеки случай е път. Всяка неделя идват на вечеря при Елса, Хари, мама и Джордж. Всички в блока го правят. Понякога жената полицай със зелените очи също идва. Оказва се, че е изненадващо добра в разказването на истории. А момчето със синдром все още не говори, но научава всички как да танцуват просто великолепно.

Една сутрин Алф се събужда от жажда. Става и пие кафе и вече е на път обратно към леглото, когато на вратата се чука. Той отваря. Отпива голяма глътка кафе. Дълго гледа брат си. Кент се подпира на патерица и гледа Алф.

– Бях шибан идиот – измърморва Кент.

– Да – измърморва Алф.

Пръстите на Кент стискат патерицата по-здраво.

– Компанията фалира преди шест месеца.

Стоят в безплодно мълчание с конфликтите на цял един живот помежду си. Както правят братята.

– Ще пиеш ли кафе, или? – изръмжава Алф накрая.

– Ако вече си направил – изръмжава Кент.

И двамата пият кафе. Както правят братята. Седят в кухнята на Алф и сравняват картичките си от Брит-Мари. Тъй като тя пише и на двамата всяка седмица. Както правят жените като Брит-Мари.

Всички в блока продължават да свикват домсъвета веднъж месечно в залата за събрания на приземния етаж. И продължават да се карат на всяко събрание. Защото това е обикновен блок. До голяма степен. И нито баба, нито Елса биха искали да бъде другояче.

Коледната ваканция приключва и Елса отново тръгва на училище. Завързва здраво връзките на маратонките си и затяга внимателно презрамките на раницата, както правят децата като Елса, когато отиват на училище след коледна ваканция. Но същия ден към класа ѝ се присъединява Алекс, а Алекс също е различна. Те веднага стават най-добри приятелки, както става само когато току-що си навършил осем години. И повече никога не бягат. А когато ги викат в кабинета на директора за първи път този срок, Елса е с насинено око, а Алекс с изподрано лице. Директорът въздъхва и казва на майката на Алекс, че Алекс „всъщност трябва да опита да се приспособи“, а майката на Алекс опитва да го замери с глобуса. Но майката на Елса я изпреварва.

Елса винаги ще я обича заради това.

Минават няколко дни. Може би няколко седмици. Но едно по едно, други различни деца започват да се присъединяват към Алекс и Елса в двора и по коридорите. Докато накрая стават толкова много, че никой вече не смее да ги преследва. Докато се превръщат в армия. Защото ако достатъчно много хора са различни, няма да има нужда никой да бъде нормален.

Есента момчето със синдром започва първи клас. На бала с маски идва облечен като принцеса. Групичка по-големи момчета му се подиграват и накрая той се разплаква. Елса и Алекс го виждат и го извеждат отвън, а Елса се обажда на татко. Той пристига с торба, пълна с нови дрехи.

Когато влизат обратно вътре, Елса и Алекс също са облечени като принцеси. Спайдърмен принцеси.

И оттогава те са супергероите на момчето.

Защото всички седемгодишни заслужават супергерои.

И който не е съгласен, всъщност е пълен глупак.