В нощта преди рождения ден на Елса двете правеха снежни ангели пред блока. Това беше една от любимите традиции на Елса, както и единственото време през годината, когато баба не разправяше гадости за ангелите.

Алф я откарва вкъщи с Такси. Не толкова защото не иска да пътува с татко, а защото той ѝ каза, че Алф е изглеждал страшно ядосан на себе си, задето е бил в гаража, когато се случи цялата работа със Сам. Ядосал се е, защото не е бил там, за да защити Елса. Татко го бива в тези неща. Може да бъде страшно неколеблив, ако наистина се налага.

Алф и Елса не говорят много в Такси, разбира се, защото понякога хората не говорят много, ако нямат какво толкова да кажат. И щом накрая Елса казва, че трябва да свърши нещо у дома на път за болницата, Алф не пита какво. Просто кара. Бива го в тези неща.

– Можеш ли да правиш снежни ангели? – пита Елса, когато Такси спира пред блока.

– На шейсет и четири години съм, по дяволите – изръмжава Алф.

– Това не е отговор – казва Елса.

Тогава Алф изгася двигателя на Такси, слиза и изсъсква:

– На шейсет и четири съм. И не съм се родил на толкова, по дяволите! Естествено, че мога да правя снежни ангели, мамка му!

И те правят снежни ангели. Деветдесет и девет. И после не говорят много за това. Защото има приятели, които могат да бъдат приятели и без да говорят кой знае колко.

Жената с дънките ги вижда от балкона си. Смее се. Започва да задобрява в това.

Когато пристигат, татко ги чака на входа на болницата. Минават покрай един лекар и за момент на Елса ѝ се струва, че го познава. После вижда Джордж, притичва през цялото помещение и се хвърля в прегръдките му. Той носи шорти и клин, а в ръка държи чаша леденостудена вода за мама.

– Благодаря, че си тичал! – казва Елса, обвила ръце около него.

Джордж я поглежда изумено.

– Много съм добър в тичането – казва той предпазливо.

Елса кима.

– Знам. Това е, защото си различен.

После тръгва с татко, за да видят мама. А Джордж остава там с чашата в ръка толкова дълго, че водата вътре се стопля.

Татко поглежда Елса и си личи, че ревнува, но се опитва да не го покаже. В това също го бива.

Пред стаята на мама стои медицинска сестра и първоначално не иска да пусне Елса вътре, защото раждането явно е протекло с усложнения. Така се изразява медицинската сестра. Звучи много решително и произнася буквата „у“ в „усложнения“ много отчетливо. Елса кима. Татко също.

– Възможно ли е отскоро да работиш тук? – пита татко плахо.

– Това какво общо има? – пита сестрата, издухвайки думите през носа си, сякаш в момента върлува грип.

– А, нищо общо – казва татко плахо, въпреки че има всичко общо.

– Днес няма да има посещения! – заявява сестрата непоколебимо, обръща се и влиза в стаята на мама.

Татко и Елса остават търпеливо отвън и кимат, понеже имат чувството, че въпреки всичко проблемът ще се реши. Защото макар мама да си е мама, тя все пак е дъщеря на баба, нали. А татко и Елса си спомнят за случката с мъжа със сребристата кола точно преди Елса да се роди. Не е добра идея да провокираш мама, когато тя ражда.

Минават може би трийсет-четирийсет секунди, преди крясъците да отекнат из коридора с такава сила, че картините по стените се разклащат така, сякаш смятат да се откачат и да скочат на земята.

– ДОВЕДИ ДЪЩЕРЯ МИ ТУК, ПРЕДИ ДА СЪМ ТЕ УДУШИЛА СЪС СТЕТОСКОПА И ДА СЪМ СРИНАЛА БОЛНИЦАТА СЪС ЗЕМЯТА, ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ ГОВОРЯ?

Но въпреки това трийсет-четирийсет секунди са значително по-дълго време, отколкото Елса и татко си мислеха, че ще отнеме. След това обаче минават само три или четири, преди мама да изкрещи в добавка:

– ХИЧ НЕ МИ ПУКА! ЩЕ НАМЕРЯ СТЕТОСКОП ВСЕ НЯКЪДЕ В СКАПАНАТА БОЛНИЦА И ЩЕ ТЕ УДУША С НЕГО!

Сестрата излиза обратно в коридора. Вече не изглежда толкова уверена. Лекарят, който се бе сторил познат на Елса, се появява зад нея и казва приятелски, че „този път могат да направят изключение“. Усмихва се на Елса. Тя си поема решително дъх и влиза в стаята.

Мама цялата е омотана в кабели. Елса я прегръща толкова силно, колкото е възможно, без да рискува да размести някой от тях. Притеснява се, че може да има захранващ кабел и мама да изгасне като лампа, ако той се откачи. Тя, от своя страна, не спира да я гали по косата.

– Много, много, много съжалявам за твоя приятел ворша – казва тя.

Елса седи мълчаливо на ръба на леглото толкова дълго, че бузите ѝ изсъхват, а тя успява да се замисли за съвсем нов начин за измерване на времето. Това със завинагитата и приказните вечности започва да става малко объркано, честно казано. Елса си мисли, че може би трябва да използва нещо не толкова сложно. Като мигвания. Или размахвания на крилете на колибри. Някой все трябва да е размишлявал по въпроса. Ще потърси в Уикипедия, когато се прибере.

Поглежда мама. Тя изглежда щастлива. Елса я потупва по ръката. Мама стиска дланта ѝ.

– Знам, че не съм перфектна майка, миличка.

Елса допира челото си до нейното.

– Не е нужно всичко да е перфектно, мамо.

Лицата им са толкова близо, че сълзите на мама се стичат по носа на Елса.

– Работя толкова много, миличка. Толкова се ядосвах на баба ти, че никога не си беше вкъщи, а сега аз съм същата...

Елса избърсва носовете и на двете с шала на Грифиндор.

– Никой супергерой не е перфектен, мамо. Спокойно.

Мама се усмихва. Елса също.

– Може ли да те питам нещо? – пита тя след това.

– Естествено – казва мама.

– Какво съм наследила от дядо?

Мама я поглежда колебливо. Така, както правят майките, когато са свикнали винаги да предвиждат какво ще ги попитат дъщерите им, но изведнъж се оказва, че грешат. Елса свива рамене.

– Различна съм, това съм го взела от баба. А това, че съм besserwisser28, съм го взела от татко. И знам, че съм besserwisser, защото проверих в Уикипедия, а това също съм наследила от татко. Той също обича да проверява всичко. И успявам да се скарам с всички, което пак ми е от баба. Така че какво съм наследила от дядо?

Мама не успява да отговори. Елса диша тежко през носа.

– Баба никога не е разказвала приказки за дядо...

Мама слага длани на бузите на Елса, а Елса избърсва бузите на мама с шала на Грифиндор.

– Мисля, че тя разказваше за дядо ти, без ти да го забележиш – прошепва мама.

– Какво тогава съм наследила от него?

– Имаш неговия смях.

Елса прибира ръце вътре в ръкавите си и започва бавно да люлее краищата им пред себе си.

– Той много ли се смееше?

– Вечно. Вечно, вечно, вечно. Затова обичаше баба ти. Защото тя го караше да се смее с цялото си тяло. С цялата си душа.

Елса се свива на болничното легло до мама и сигурно лежи там поне милиард размахвания на крилете на колибри. Но така от раз не може да гарантира точното число. Може би зависи от колибрито.

– Баба не е била изцяло гаднярка. Просто не е била изцяло и негаднярка – казва тя.

Мама се разсмива високо. Елса също. Със смеха на баба.

После двете дълго време лежат и си говорят за супергерои. Мама казва, че сега, след като е станала кака, Елса не трябва да забравя, че по-големите деца винаги са идоли за малките си братчета и сестричета. А това е голяма сила.

– А с голямата сила идва голяма отговорност – прошепва мама.

Елса се изправя рязко в леглото.

– Да не си чела Спайдърмен!?

– Потърсих в Гугъл – засмива се мама гордо.

След това вината се разлива по лицето ѝ. Както става с майките, когато осъзнаят, че е дошло времето да разкрият някоя голяма тайна.

– Елса... миличка... първото писмо от баба ти. Не го получи ти. Имаше още едно отпреди него. Баба ти ми го даде. В деня, преди да умре...

Мама изглежда като човек, на когато му предстои да скочи в свински студеното море, макар хич да не му се иска, но вече е застанал на кея и всички го гледат, така че не може да се откаже, нали. Изражението, което придобива тогава, е специално. Може би трябва да си прекарал доста време, стоейки върху кейове, за да го разбереш.