– Трябва да отведем твоя приятел в полицейското управление, Елса – казва тя вместо това.

Елса знае, че говори за Вълчето сърце.

– Не може да го вкарате в затвора! Беше самозащита! – изревава Елса толкова силно, че тежките капки тъга, които са се събрали по устните ѝ, се изстрелват като тайфун през стаята.

Жената поклаща глава.

– Не, Елса. Не беше така. Той не защитаваше себе си.

После тя се отдръпва от вратата. Поглежда с престорена разсеяност към часовника си, сякаш току-що се е сетила, че има някакъв страшно важен ангажимент, на съвсем друго място, и какво безумие би било, ако някой, когото ѝ е изрично заповядано да отведе в управлението, тъкмо сега останеше без надзор, за да може да говори с едно дете, което е на път да загуби ворш. Наистина би било безумие.

След което жената изчезва. А на вратата се появява Вълчето сърце. Елса скача от масата и го прегръща, без изобщо да ѝ пука дали той ще трябва да се изкъпе с алкогел, когато се прибере.

– Воршът не може да умре! Кажи му, че не може да умре! – прошепва Елса.

Вълчето сърце диша бавно. Разперва ръце несигурно, все едно някой е разлял нещо корозивно върху пуловера му. Елса осъзнава, че якето му все още е при нея в апартамента на мама и Джордж.

– Ще ти върна якето, мама го изпра много старателно и го прибра в найлонов калъф, преди да го окачи в гардероба – прошепва тя извинително, без да спира да го прегръща.

Той изглежда сякаш наистина би оценил, ако тя престане. На Елса не ѝ дреме.

– Но повече не трябва да се биеш! – нарежда му тя, заровила лице в пуловера му.

После вдига глава и избърсва очи с китката си.

– Не казвам, че човек никога не трябва да се бие, защото още не съм решила окончателно каква е позицията ми по въпроса. В смисъл, от морална гледна точка. Но човек не трябва да се бие, ако го бива в това толкова много, колкото теб! – казва тя, хлипайки.

Тогава Вълчето сърце прави нещо много странно. Прегръща я.

– Воршът. Много стар. Много стар ворш, Елса – изръмжава той на тайния език.

– Не издържам всички около мен постоянно да умират! – плаче Елса.

Вълчето сърце я прегръща с две ръце. После стиска внимателно показалците ѝ. Разтреперва се сякаш държи нажежено желязо, но не пуска, както не пуска човек, когато осъзнава, че в живота има по-важни неща от това да се страхува от детски бактерии.

– Много стар ворш. Много изморен, Елса.

А щом Елса започва да клати истерично глава и му се разкрещява, че повече никой не може да умре и да я остави, той пуска едната ѝ ръка, бърка в джоба си, вади оттам някакъв много смачкан лист и ѝ го дава. На листа има рисунка. Личи си, че баба я е рисувала, защото тя рисува горе-долу толкова добре, колкото пише.

– Това е карта – казва Елса задъхано, както прави човек, когато са му свършили сълзите, но не му е свършил плачът.

Вълчето сърце търка внимателно ръцете си една в друга. Елса прокарва пръсти по мастилото.

– Пише, че е карта на „Седмото кралство“ – казва тя високо, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на него.

После отново ляга на масата до ворша. Толкова плътно, че козината му я боде през пуловера. Усеща топлия дъх, който излиза от студения му нос. Воршът спи. Или поне тя така се надява. Целува го по носа и по мустаците му полепват сълзи.

Вълчето сърце се прокашля меко.

– Беше в писмото. Писмото на баба – казва той на тайния език и посочва картата.

Поглежда Елса. Тя гледа към него на замъглени пресекулки. Той отново сочи към картата.

– „Мипардонус“. Седмото кралство. Баба ти и аз... щяхме да го построим.

Елса изучава подробно картата, която танцува леко на все по-слабите издихания на ворша. Картата всъщност е на цялата Страна-на-Почти-Будните, само че пропорциите са напълно сгрешени, защото тая работа с мащаба никога не е била от силните страни на баба.

– Това „Седмо кралство“ се намира там, където са руините на Мибаталос – прошепва тя.

Вълчето сърце търка ръце.

– Може построим Мипардонус само върху Мибаталос. Идея на баба ти.

– Какво означава Мипардонус? – пита Елса, долепила бузата си плътно до тази на ворша.

– Езикът на мама. Означава „прощавам“ – отговаря Вълчето сърце.

Сълзите по бузите му са големи като лястовици. Грамадната му ръка се приземява меко върху главата на ворша. Той почти отваря очи и го вижда.

– Много стар, Елса. Много, много изморен – прошепва Вълчето сърце.

После слага нежно пръстите си върху раната, която ножът на Сам проби през дебелата козина.

– Много болка, Елса. Много, много болка.

Трудно е да оставиш някого, когото обичаш, да си отиде. Особено когато си почти на осем.

Елса се свива още по-близо до ворша и го прегръща силно, силно, силно. Той я поглежда за последен път през почти затворените си очи. Тя се усмихва и прошепва „ти си най-добрият приятел, който някога съм имала“, а той я облизва бавно по лицето. Мирише на тесто за пандишпан. Елса се засмива високо, а сълзите ѝ валят по масата.

Когато облачните животни кацат в Страната-на-Почти-Будните, Елса прегръща ворша с всички сили и казва: „Ти изпълни мисията си, вече няма нужда да защитаваш замъка. Сега защитавай баба. Защитавай всички приказки!“. Той я облизва по лицето за последно.

След което се обръща и започва да тича.

Елса се обръща към Вълчето сърце. Той се взира към слънцето, както прави човек, когато не е бил в Страната-на-Почти-Будните от много приказни вечности. Елса посочва руините на Мибаталос.

– Можем да доведем Алф тук. Него адски го бива да майстори. Или поне го бива да майстори гардероби. Но в седмото кралство ще имат нужда и от гардероби, нали? А баба ще седи на пейка в Миамас и ще чака, докато приключим. Както прави дядото на Шушулко в „Братята с лъвски сърца“. Това е една приказка, чела съм я на баба, затова знам, че тя ще ни чака на пейката, защото е типично за нея да краде разни такива неща от чуждите приказки. И знае, че „Братята с лъвски сърца“ е една от любимите ми приказки!

Елса продължава да плаче. Вълчето сърце също. Но правят като всички: каквото могат. Изграждат думи на прошка върху руините на думите за война.

Воршът умира в деня, в който се ражда братът на Елса. Тя си мисли, че трябва да му разкаже за това някой ден, когато той попорасне. Да му разкаже за първия си най-добър приятел. Да му каже, че понякога някои неща трябва да си отидат, за да отстъпят мястото си на нещо друго. И всъщност е все едно воршът е отстъпил мястото си в автобуса на Половинката.

Мисли си също така внимателно да отбележи, че Половинката не бива да се чувства гузно или тъжно заради това.

Защото всъщност воршовете така и така мразят да се возят в автобус.

33

Бебе

Трудно е, когато наближава краят на приказките. Не непременно защото свършват, естествено, все пак всички приказки трябва да имат край. Честно казано, някои от тях даже не приключват достатъчно бързо. Тази тук например, вероятно според мнозина опитни наблюдатели, би трябвало отдавна да е била завършена, опакована и подпечатана.

Работата с краищата е в това, че се очаква непременно да завършват с „живели щастливо до края на дните си“. А това си е проблематично, така е, от чиста разказваческа гледна точка. Защото всички хора в приказките, които са изживели дните си, оставят след себе си други хора, които трябва да живеят без тях.

А е трудно да се живее така. Много, много е трудно да бъдеш този, който трябва да остане и да живее без някого.

Когато си тръгват от ветеринаря, навън вече е тъмно. Настъпила е нощта преди другия ден на Коледа27. Когато Елса беше малка и мрънкаше, че иска да правят това или онова, а мама нямаше пари или не беше сигурна дали застраховката им го покрива, или пък просто не ѝ стигаха силите и времето, тя все обещаваше тържествено, че ще го направят „друг ден“. И много, много, ама много се ядоса на баба на онзи двайсет и шести декември, когато Елса стана на пет и баба ѝ каза, че „днес е другият ден!“. Баба я биваше в тези неща.