– Джордж го бива в тези неща – прошепва тя.

– Да – признава татко.

С това радиото може би е заслужило по някакъв начин участието си в приказката, решава тя. Преди да възкликне притеснено:

– Ами ние как ще стигнем до болницата, щом магистралата е блокирана?

Татко я поглежда колебливо. До него Алф спокойно си пие кафето на големи глътки.

– По дяволите, можете да ползвате стария междуградски път – казва нетърпеливо накрая, след като осъзнава, че татко май не възнамерява да предложи тъкмо това.

Татко и Елса го поглеждат сякаш ги е заговорил на някакъв измислен език. Алф въздъхва.

– Старият междуградски път, мамка му. Покрай старата кланица. До оная фабрика, където произвеждаха топлообменници, преди копелетата да преместят всичко в Азия. Можете да стигнете до болницата по този път!

Татко се прокашля. Елса чопли нещо под нокътя на палеца си. Алф примирено пресушава съдържанието на чашата си.

– Днешната младеж, мислят си, че целият шибан свят се състои от една шибана магистрала – измърморва после и отива да вземе ключа за Такси.

И за един миг Елса си мисли с ворша да се качат в Такси. Но после се отказва и решава вместо това да се возят в Ауди, за да не се натъжи татко. Много е възможно, ако не беше променила намерението си, денят да не бе станал толкова омразен и ужасен, колкото ще стане съвсем скоро. Защото когато се случи нещо ужасно, човек винаги си мисли: „Само ако не бях...“. И впоследствие Елса ще си мисли така за този момент.

Мод и Ленарт също тръгват с тях към болницата. Мод носи сладки, а Ленарт в последния момент решава да вземе кафеварка, защото се притеснява, че в болницата може да нямат. А дори и да имат, Ленарт си е втълпил, че ще е някоя от онези модерни кафеварки с купища копчета. Кафеварката на Ленарт има само едно копче. Той много си го обича.

Само ако татко не беше предложил да изтича догоре и да донесе кафеварката, може би това, което се случва, после нямаше да се случи. Това също ще се превърне в такъв миг впоследствие. Миг, в който си мислиш „само ако не...“.

Момчето със синдром и майка му също идват. Както и жената с дънките. Сега са нещо като екип, всички заедно, и на Елса това много ѝ харесва. Вчера мама ѝ каза, че сега, когато в апартамента на баба живеели толкова много хора, блокът бил малко като онова имение, където живеят всички Х-Мени и за което Елса ѝ е разправяла.

– Jean Grey School for Higher Learning – поправи я Елса, завъртя очи и се подразни.

Донякъде защото мама си мислеше, че Елса е толкова елементарна, че веднага ще си помисли колко мега яко е, че майка ѝ прави препратки към „Х-Мен“, и донякъде защото наистина стана така.

Елса звъни и на Брит-Мари. Никой не отваря. Впоследствие Елса ще си спомни, че съвсем набързо се спира до заключената количка долу до входа. Кръстословицата все още стои над нея. А някой я е решил. Всички редове са попълнени. С молив.

Ако се бе замислила над това, може би всичко щеше да стане другояче. Но тя не го прави. Така че не става другояче.

Възможно е воршът да се поколебава за миг пред вратата на Брит-Мари. Елса би го разбрала, тъй като предполага, че воршовете понякога се поколебават, когато не са съвсем сигурни кой герой от приказката са пратени да защитават. В обикновените старомодни приказки те все пак пазят принцеси, а дори в Страната-на-Почти-Будните Елса никога не е била нещо повече от рицар. Но дори и да се поколебава, воршът не го показва. Тръгва с Елса. Защото е от приятелите, които така правят.

Ако не беше тръгнал с Елса, може би всичко щеше да бъде различно. Но той го прави. Така че не става различно.

Алф убеждава полицаите да обиколят квартала, за да „проверят дали всичко е безопасно“. Елса така и не научава какви точно са думите му, но Алф може да бъде много убедителен, когато поиска. Може би им казва, че е видял следи в снега. Или е чул някой в отсрещния блок да казва нещо. Елса не знае, но вижда как летният полицай се качва в колата, а след дълго колебание жената със зелените очи го последва. Елса среща погледа ѝ за миг. Само ако ѝ беше казала истината за ворша, може би всичко щеше да е различно. Но тя не го прави. Тъй като иска да защити ворша. Защото е от приятелите, които така правят.

Алф се връща в блока и слиза в гаража, за да вземе Такси. Щом полицейската кола завива в края на улицата, Елса, воршът и момчето със синдром се втурват през вратата и се насочват към Ауди, който е паркиран от другата страна на улицата. Децата скачат вътре първи.

Воршът спира рязко. Наежва се.

Сигурно минават само няколко секунди, но на Елса ѝ се струват направо като завинаги. Впоследствие ще си припомни, че е имала чувството, че през главата ѝ минават милиард мисли, но в същото време въобще не е могла да мисли.

В Ауди има някаква миризма, която я кара да се чувства изненадващо спокойна. Не знае на какво точно мирише. Поглежда ворша през отворената врата и преди да осъзнае какво се случва, Елса си помисля, че той може би не иска да скочи в колата, защото го боли. Тя знае, че го боли. С онази болка, която баба изпитваше с цялото си тяло към края.

Тръгва да вади бисквита от джоба си. Защото понастоящем никой истински приятел на ворша не би излязъл навън заедно с него без дори една сладка в джоба за всеки случай. Но Елса не успява да я извади, защото осъзнава на какво мирише в Ауди. На дим.

След това не минават вечности, нито дори секунди. Сам изскача от сенките на задната седалка, а Елса усеща студ, когато ръката му запушва устата ѝ. Мускулите му се стягат около врата ѝ и тя усеща как косъмчетата по кожата му я пробождат като остри камъни през шала на Грифиндор, също както морските скали драскат стъпалата ти през лятото. Елса си мисли колко студена е ръката му, сякаш във вените му не тече кръв, но същевременно изобщо не може да мисли. Успява обаче да забележи объркването в очите на Сам, когато той вижда момчето със синдром. Когато осъзнава, че е преследвал грешното дете. Елса разбира, че сенките в приказките не са искали да убият Избрания. Само да го отвлекат. Да го направят свой. И да убият всекиго, който се изпречи на пътя им.

Тогава воршът захапва другата китка на Сам тъкмо когато той се пресяга към момчето. Сам изревава. Елса разполага само с частица от миг, за да реагира, докато хватката му все още е разхлабена. Вижда ножа в огледалото.

След това настава мрак.

Елса усеща, че тича, усеща ръката на момчето в своята и знае, че в главата ѝ се върти единствено мисълта, че трябва само да стигнат до вратата. Трябва да само да извикат така, че татко и Алф да ги чуят. Вижда как краката ѝ се мърдат, но не ги движи тя. Тялото ѝ бяга инстинктивно. Струва ѝ се, че тя и момчето са направили половин дузина крачки, когато чува воршът да вие ужасяващо от болка и не знае дали момчето пуска ръката ѝ, или тя пуска неговата. Пулсът ѝ бие толкова силно, че го усеща не само с ушите си, но и с очите си. Момчето се подхлъзва и пада на земята. Елса чува задната врата на Ауди да се отваря и вижда ножа в ръката на Сам. Вижда кръвта по острието.

Минава може би цяла приказна вечност, или пък едно-единствено кратко завинаги. Елса не знае. Знае само, че няма да се измъкнат, че всичко е изгубено. Но прави това, което правят всички. Каквото може. Грабва толкова деца, колкото може да носи, и тича с всичка сила.

Бива я в тичането. Но знае, че това няма да е достатъчно. Чува изсумтяването на Сам, когато той се мята след тях. Усеща удар в рамото и навътре в сърцето, когато Сам изтръгва момчето от нея. Елса замижава и следващото, което си спомня, е болката в челото. И писъка на Мод. И ръцете на татко. Твърдия под на входа. Светът се върти, но постепенно се приземява, клатейки се нагоре-надолу, и тя си мисли, че сигурно така се чувстваш, когато умираш. Сякаш падаш навътре, без да знаеш към какво.

Чува трясъка, но не разбира откъде идва. После долита ехото. „Ехо“, успява да си помисли, при което осъзнава, че се намира на закрито. Зениците ѝ парят, все едно клепачите ѝ са покрити с чакъл от вътрешната страна. Чува как краката на момчето със синдром тичат с леки стъпки нагоре по стълбите, както умеят само момчешки крака, които от няколко години са знаели, че този ден може да настъпи. Чува как изплашеният глас на майка му успява да звучи спокойно и дисциплинирано, докато тя тича след него, както може само една майка, която е свикнала страхът да бъде естественото ѝ житейско състояние.