Никой не помни кога точно младата студентка по медицина се появила в блока. Един ден просто се озовала там, в огромния апартамент, който по онова време заемал целия последен етаж. Когато майката на Алф и Кент я попитала защо живее сама в толкова голямо жилище, младата лекарка отвърнала, че го била „спечелила на партия покер“. Не се задържала много вкъщи, разбира се, а когато си била у дома, винаги водела чудати приятели със себе си, а от време на време и бездомни кучета. Една вечер довела голям пес, който очевидно също била спечелила на покер, разказва Алф. Той, Кент и дъщерите на съседското семейство искали само да си поиграят с него. Не били разбрали, че кучето спи. Алф бил доста сигурен, че то всъщност не искало да ухапе Брит-Мари, просто адски се изплашило. Тя също.

След това кучето изчезнало. Но въпреки това майката на Брит-Мари намразила младата студентка по медицина и никой не могъл да промени мнението ѝ. После се случила катастрофата. Точно до блока. Майката на Брит-Мари така и не видяла камиона. Ударът разтърсил цялата сграда. Майката излязла от колата замаяна, но само с няколко драскотини по тялото. От задната седалка обаче не се показал никой. Когато видяла всичката кръв, майката надала най-ужасяващия писък, надаван някога. Младата студентка се втурнала навън само по нощница и с трохи от канелена кифла по лицето. Изтичала до автомобила и видяла момичетата на задната седалка. Но не можела да носи и двете, а нямала кола. Успяла да отвори вратата и видяла, че едната сестра диша, а другата – не, затова вдигнала първата на ръце и се затичала. Тичала през целия път до болницата.

Алф млъква. Елса пита какво се случило с другото момиче. Алф мълчи в продължение на три червени светофара. После казва с глас, пълен с горчивина:

– Ужасно шибано нещо е родител да изгуби дете. Тяхното семейство така и не се възстанови. Вината не беше на майката. Стана скапана катастрофа, никой не беше виновен. Но тя така и не превъзмогна случилото се. И така и не прости на баба ти.

– За какво? – пита Елса.

– Защото смяташе, че баба ти е спасила грешната дъщеря.

Мълчанието на Елса сякаш продължава сто червени светофара.

– Кент също ли беше влюбен в Брит-Мари? – пита тя накрая.

– Ние сме братя. Братята се съревновават – отвръща Алф.

– И Кент спечели?

Алф издава гърлен звук. Елса не е сигурна дали това е смях или кашлица.

– Как не. Аз спечелих.

– Какво стана, тогава?

– Кент се премести. Ожени се, а още беше скапано хлапе. Една злобна вещица му роди деца. Близнаци, Давид и Пернила. Той много ги обича, но вещицата му вгорчаваше живота.

– Ами ти и Брит-Мари?

Червен светофар. Още един.

– Бяхме млади, по дяволите. Хората са шибани идиоти, когато са толкова млади. Аз заминах. Тя остана тук.

– Къде отиде?

– На война.

Елса го зяпва.

– И ти ли си бил войник?

Алф прокарва ръка през липсващата си коса.

– Аз съм стар човек, Елса. Бил съм какво ли не.

– А какво стана с Брит-Мари?

Червен светофар.

– Прибирах се вкъщи. Тя реши да дойде и да ме изненада. И ме видя с друга жена.

– Имал си вземане-даване с друга?

– Да.

– Защо?

– Защото хората са шибани идиоти, когато са млади.

Червен светофар.

– Ти какво направи после? – пита Елса.

– Заминах – отговаря той.

– За колко дълго?

– Адски дълго.

– А Кент?

– Той се разведе. Прибра се при майка. Брит-Мари още беше там. По дяволите, той винаги я е обичал, какво да се прави. Така че когато родителите ѝ починаха, двамата се преместиха в апартамента им. Кент беше дочул, че собствениците могат да продадат правата на обитаване за целия блок. Така че те останаха там и зачакаха кинтите. Ожениха се и Брит-Мари искаше да имат деца, но Кент смяташе, че и тези, които вече има, са достатъчни. И сега нещата са такива, каквито са.

Елса отваря и затваря жабката на Такси.

– Защо се прибра от войната?

– Някои войни приключват. А и майка се разболя. Някой трябваше да се грижи за нея.

– Кент не го ли правеше?

Ноктите на Алф бродят по челото му, както правят ноктите, когато бродят из спомените на човек и отварят врати, които са затворени умишлено.

– Кент се грижеше за майка, докато беше жива. Може да е идиот, но винаги е бил добър син, не мога да му го отрека на копелето. На майка не ѝ липсваше нищо, докато беше жива и здрава. Така че аз се грижих за нея, докато умираше.

– А после? – пита Елса.

Алф почесва глава. Спира на червено. Като че самият той не знае отговора.

– После просто... останах тук.

Елса го поглежда сериозно. Поема си дълбока заключителна глътка въздух и казва:

– Много те харесвам, Алф. Но постъпката ти е била малко гаднярска.

Алф отново се засмива или закашля.

На следващия светофар измърморва:

– Брит-Мари се грижеше за майка ти, когато дядо ти умря. Тогава баба ти все още пътуваше много, знаеш. Брит-Мари невинаги е била такава проклета вещица като сега.

– Знам – казва Елса.

– Баба ти ли ти е разказвала?

Елса се ухилва. Както се ухилва човек, когато не може да се сдържи.

– В известен смисъл. Разказа ми приказка за една принцеса в кралството на тъгата и двама принцове, които я обичали толкова много, че се намразили един друг. И за воршовете, които били прокудени от родителите на принцесата, но тя ги довела обратно, когато започнала войната. И за една вещица, която откраднала съкровището на принцесата.

Елса спира. Кръстосва ръце. Обръща се към Алф.

– Аз съм била съкровището, нали?

Алф въздъхва.

– Не съм много по приказките.

– Напъни се малко! – настоява Елса.

Алф въздъхва по-дълбоко.

– Брит-Мари посвети живота си на това да се грижи за мъж, който никога не си е вкъщи, и на това да опитва да накара две чужди деца да я обикнат. Когато дядо ти умря и Брит-Мари получи възможност да се грижи за майка ти, тя може би за пръв път се почувства...

Той като че търси правилната дума. Елса му я дава.

– Нужна.

– Да.

– А после мама е пораснала?

– Премести се. Отиде в университета. В блока стана адски тихо за адски дълго време. После майка ти се върна заедно с баща ти, бременна.

– И аз съм щяла да бъда последният шанс на Брит-Мари – казва Елса тихо.

– Но после баба ти се прибра – казва Алф и спира на знак стоп.

Не говорят повече за това. Както правят хората, когато вече няма много за казване.

Алф вдига ръка към гърдите си за секунда, сякаш нещо го сърби под якето. Елса поглежда към ципа.

– Белегът от войната ли е?

Погледът на Алф става отбранителен. Той свива рамене.

– Имаш мега голям белег на гърдите. Видях го, когато беше по халат. Наистина трябва да си купиш нов халат.

Алф се засмива или закашля.

– Никога не съм бил на такава война. Никой не е стрелял по мен.

– Затова ли не си повреден?

– Като кого?

– Сам. И Вълчето сърце.

Алф издиша през носа. Почесва фоликулите по темето си.

– Сам беше повреден още преди да стане войник. А и не всички войници са такива, по дяволите. Но всеки, който види гадостите, които са видели онези момчета, ще има нужда от шибана помощ, когато се върне у дома. А тази страна с шибана готовност дава милиарди за оръжия и военни самолети, но когато момчетата се приберат, след като са станали свидетели на всякакви ужаси, няма кой да седне дори за пет минути и да изслуша историите им.

Той поглежда Елса натъжено.

– Хората имат нужда да разкажат историите си, Елса. Иначе се задушават.

Кръгово.

– Откъде тогава ти е белегът? – пита Елса.

– Това е пейсмейкър.

– О! – възкликва Елса въодушевено.

– Знаеш ли какво е това? – пита Алф недоверчиво.

Елса го поглежда малко обидено.

– Имам много свободно време.

Алф кима.

– Ти наистина си различно проклето хлапе.

– Да си различен, е хубаво нещо.

– Знам.

Излизат на магистралата, докато Елса разказва на Алф за Железния човек, който е един вид супергерой и има нещо като пейсмейкър. Само че всъщност по-скоро е електромагнит, защото Железния човек има шрапнел от граната в сърцето и без магнита шрапнелът ще пробие сърцето му и той ще умре. Алф май не схваща напълно по-фините детайли от историята, но слуша, без да я прекъсва.