После Мод и Ленарт решиха, че е важно жената с черната пола също да почувства, че участва активно, защото Мод и Ленарт ги бива в тези неща, така че я попитаха дали иска да сготви нещо специално. Жената с черната пола седеше на стол във вътрешността на апартамента си. Погледна ги смутено и измърмори, че не е готвила от няколко години. „Човек не готви много, когато е сам“, каза тя. Тогава Мод много се натъжи и помоли за прошка, че е била толкова нетактична. А на жената с черната пола ѝ стана толкова мъчно за Мод, че сготви огретен с паста и сос беарнез. Защото това е било любимото ядене на момчетата ѝ.

Така че всички ядат целувки и огретен с паста и сос беарнез, заедно. Защото това е от онези Коледи. Въпреки всичко.

Воршът получава две кофи канелени кифли от Мод, а Джордж слиза в мазето и донася коритото от времето, когато Елса беше бебе, и го пълни с гльог. Тези стимули се оказват достатъчни воршът да се съгласи да се скрие в гардероба на баба за един час, а през това време мама отива да покани полицаите пред блока да се качат. Зелените очи сядат до мама. Двете се смеят. Летният полицай също е там. Той изяжда най-много целувки от всички и заспива на дивана.

Саманта, която все пак е френска болонка и се научава да харесва новите неща със съвсем цивилизована скорост, изчаква, докато е напълно сигурна, че никой не я вижда. После се прокрадва до апартамента на баба и влиза в гардероба. Не непременно защото се е научила да харесва гльог.

Жената с черната пола седи тихо до масата, най в края. След гощавката Джордж мие чиниите, Мод бърше масата, а Ленарт седи с чаша временно кафе на една табуретка пред кафеварката и я наблюдава, за да е сигурен, че няма да ѝ хрумне някаква беля. Момчето със синдром пък излиза на стълбите и влиза в апартамента на баба. Когато се връща, има трохи от канелени кифли около устата и толкова много косми от ворш по пуловера, че изглежда все едно някой го е поканил на карнавал и той е решил да се маскира като килим. Взима одеяло от стаята на Елса и отива до жената с черната пола. Наблюдава я дълго. После се изправя на пръсти, протяга се и я ощипва по носа. Тя подскача изплашено, а майката на момчето надава онзи вид писък, който надават майките, когато децата им ощипят чужд човек по носа. Но Мод я улавя внимателно за ръката и я спира. Момчето подава палец между средния пръст и показалеца си, а Мод обяснява приятелски:

– Това е игра. Преструва се, че е откраднал носа ти.

Жената с черната пола поглежда Мод. Поглежда момчето със синдром. Поглежда палеца му. И после открадва носа му. А той така се разсмива, че прозорците запяват. След това заспива в скута ѝ, увит с одеялото. С притеснена усмивка майка му опитва да го вдигне и казва на жената с черната пола, че „обикновено той въобще не е толкова натрапчив“, но жената с черната пола я докосва леко по ръката и прошепва:

– Ако... ако не е проблем, аз... бих се радвала той да остане при мен още малко...

Майката на момчето хваща дланта ѝ с две ръце и кима. Жената с черната пола допира чело до косата на момчето и прошепва:

– Благодаря.

После Джордж прави още гльог и всичко изглежда почти нормално и почти не ужасно. Полицаите стават, благодарят за храната и слизат надолу по стълбите, а Мод поглежда нещастно към Елса и казва, че за едно дете сигурно е много страшно на самата Бъдни вечер в блока да обикалят полицаи. Но Елса я хваща за ръка и казва:

– Не се безпокой, Мод. Това е коледна приказка. Те винаги завършват щастливо.

И си личи, че Мод ѝ вярва.

Защото човек трябва да има вяра.

30

Парфюм

Човекът, който получава сърдечен удар на Бъдни вечер, е само един. Но сърцата, които се пръскат, са две. И блокът никога вече няма да бъде същият.

Започва с момчето със синдром, което се събужда късно следобед и е гладно. Воршът и Саманта излизат в тръс от гардероба, защото гльогът е свършил. Елса марширува в кръг около Алф, кимва многозначително на момчето със синдром и заявява: „Може би е време да отидем да купим ВЕСТНИК, а!“. Алф изръмжава и отива да вземе костюма на Дядо Коледа. След малко Елса и воршът тръгват подир него към гаража. Алф седи в Такси. Елса отваря вратата, пъха глава вътре и го пита какво, по дяволите, прави, а той пали двигателя и изръмжава:

– Ако ще съм Дядо Коледа, трябва поне да отида да си купя вестник.

– Не мисля, че мама би искала да ходя някъде – възразява Елса.

– Никой не те е канил. Пусни скапаната врата! – казва Алф и включва на задна.

Така че Елса скача в Такси. Воршът също. Елса вижда, че той се затруднява, все едно има мускулна треска, но не му обръща внимание. Както не обръщаш внимание, когато старите хора вече не чуват какво им говориш. Наполовина защото не искаш да осъзнаят, че са остарели, и наполовина защото самият ти не искаш да го осъзнаеш.

Алф ѝ кресва, че всъщност не може просто така да скача в колите на хората и да очаква да я возят, но Елса казва, че това всъщност е Такси и в него се прави именно това. А щом Алф почуква кисело по брояча и отбелязва, че возенето с Такси струва пари, Елса казва, че иска разходка с Такси за коледен подарък. Алф дълго време седи намусен, но накрая потеглят, за да изпълнят коледното желание на Елса.

Алф знае една будка за вестници, която е отворена дори на Бъдни вечер. Купува си вестник. Елса купува два сладоледа. Воршът изяжда целия свой и половината от нейния. Ако човек знае колко много воршовете обичат сладолед, то ще разбере, че това всъщност е много мило от негова страна. Воршът накапва задната седалка на Такси с малко сладолед, но после Алф му крещи само десетина минути. Ако човек знае колко много Алф не обича воршове, които накапват задната седалка на Такси със сладолед, то ще разбере, че това всъщност е много мило от негова страна.

– Може ли да те питам нещо? – пита Елса, макар много добре да разбира, че това също е въпрос.

Алф изправя гръб, както си седи на шофьорското място. Може би малко както би изправил гръб, ако седеше на седалка в киното. Не отговаря.

– Защо Брит-Мари не се разприказва пред полицията? – пита Елса, без да се притеснява особено от неотговора.

Алф измърморва нещо, което Елса не чува, а светофарът светва зелено и Такси потегля.

– К’во? – пита Елса.

– Казах, че понякога може и да е мрънкаща вещица. Но не е зла, по дяволите – пояснява Алф.

– Но тя мрази кучета – упорства Елса.

– Не, просто я е страх от тях. Баба ти мъкнеше сума ти скапани бездомни кучета в блока, когато се нанесе. Тогава бяхме още хлапета, Брит-Мари, Кент и аз. Едно от псетата ухапа Брит-Мари и тогава майка ѝ вдигна страшна врява – казва Алф толкова многословно, че не звучи като себе си.

Таксито завива. Елса се замисля за историите на баба за принцесата на Миплорис.

– Значи си бил влюбен в Брит-Мари, когато си бил на десет? – пита тя.

– Да – отговаря Алф, сякаш всичко това се подразбира.

Елса го поглежда и изчаква, защото разбира, че това е единственият начин той да разкаже цялата история. Човек знае тези неща, ако е почти на осем.

Чака толкова, колкото е необходимо.

Накрая, след два червени светофара, Алф въздъхва примирено, както прави човек, когато се приготвя да разкаже някоя история, въпреки че изобщо не обича да разказва истории. След което разказва историята на Брит-Мари. И своята собствена приказка. Макар че последното може и да не е преднамерено. Историята съдържа страшно много ругатни, а Елса полага големи усилия, за да не поправя граматическите грешки. Но с доста „ако“ и „но“ и страшно много „по дяволите“, Алф разказва как той и Кент израснали с майка си в апартамента, където сега живее Алф. Когато бил на десет, на горния етаж се нанесло семейство с две дъщери на възрастта на Алф и Кент. Майката била прочута певица, а бащата носел костюм и вечно бил на работа. Доколкото разбрали двамата братя, по-голямата сестра, Ингрид, явно притежавала изключителен певчески талант. Щяла да стане звезда, обяснила майка ѝ на тяхната майка. Но никога не казвала нищо за другата дъщеря. Брит-Мари. Алф и Кент обаче все пак я забелязали. Било неизбежно.