– А кога да сложа картофите? – викна Брит-Мари след него.

– Когато искаш – отговори Кент.

– Децата не могат да ядат студени картофи, Кент. Не може така – настоя Брит-Мари.

Кент изпъшка.

– Да не искаш да кажеш, че ще вечеряме на Коледа без Давид и Пернила? Това ли искаш да кажеш? – попита Брит-Мари.

– Ох, може просто да им стоплим храната, когато пристигнат, да му се не знае! – каза Кент.

– Ако знам кога ще дойдат, ще мога да се погрижа храната да е топла тогава – каза Брит-Мари.

– Ненене! Ще вечеряме, когато се съберем всички, щом е толкова важно – изрева Кент.

– А кога ще се съберем всички? – зачуди се Брит-Мари.

– Мамка му, Брит-Мари! Знаеш ги децата! Могат да дойдат в шест, могат да дойдат и в осем и половина.

Брит-Мари замълча за няколко мрачни секунди. После си пое дълбоко дъх и опита да овладее гласа си, както прави човек, когато не иска да се разбере, че вътрешно крещи.

– Но все пак не може да вечеряме в осем и половина, Кент.

– Много добре знам! Децата ще ядат, когато дойдат! – отговори Кент.

– А кога ще е това? – поиска да разбере Брит-Мари.

– Не знам. Казаха шест. Така че може би поне Пернила ще дойде тогава. Тя обикновено е точна. Или може би шест и петнайсет, ако по магистралата има задръстване. Там постоянно ремонтират – каза Кент.

Звучеше сякаш му е трудно да диша, както звучат мъжете, които неизменно подценяват обиколката на врата си, когато си връзват вратовръзките.

– Ако седнем да ядем в шест, то до шест и петнайсет няма да сме свършили и Пернила ще ни завари насред вечерята – осведоми го Брит-Мари, като звучеше сякаш услужливо му връзва вратовръзката, докато говори.

– Това ми е ясно! – сряза я Кент недружелюбно, както правят мъжете като него, когато жени като Брит-Мари им връзват вратовръзките.

– Не е нужно да ставаш груб – казва Брит-Мари, ставайки леко груба.

– Къде, по дяволите, са копчетата ми за ръкавели? – попита Кент и започна да снове из апартамента с наполовина завързана вратовръзка.

– Във второто чекмедже на шкафа – отговори Брит-Мари.

– Обикновено не стоят ли в първото? – учуди се Кент.

– Винаги са стояли във второто – каза Брит-Мари.

И ето че сега Елса стои отвън. Без изобщо да подслушва, разбира се. Но в антрето, точно до входната врата, има голямо огледало и Елса вижда отражението на Кент. Брит-Мари прилежно наглася яката на ризата му върху вратовръзката. После внимателно изчетква ревера му.

– Кога ще се прибереш? – пита тя тихо.

– Оф, не знам, знаеш ги германците. Направо си лягай, не ме чакай – отговаря Кент уклончиво и се отправя към вратата.

– Сложи ризата направо в пералнята, когато се прибереш, моля те – казва Брит-Мари и тръгва след него на пръсти, за да изтупа нещо от крачола му, както правят жените, които все пак не си лягат, а чакат мъжете им да се приберат.

Кент поглежда часовника си, както правят мъжете с много скъпи часовници. Елса знае това, защото Кент е казвал на мама, че часовникът му струва повече от цялата Киа.

 – В пералнята, моля те, Кент! Веднага щом се прибереш! – виква Брит-Мари.

Кент излиза на стълбите, без да отговори. Забелязва Елса. Като че ли изобщо не му минава през ума, че тя е подслушвала, но май така и така не се радва да я види.

– Йо! – казва той и се ухилва по онзи начин, по който възрастните мъже казват „йо“ и се ухилват на децата, защото си мислят, че те така говорят.

Елса не отговаря. Защото тя не говори така. Телефонът на Кент иззвънява. Купил си е нов, забелязва Елса. На Кент май му се иска да ѝ каже колко струва.

– Германия се обажда! – казва вместо това и чак сега си спомня, че Елса беше сериозно замесена във вчерашния инцидент със стълбите, когато се счупи предишният му телефон.

Като че ли си спомня и за отровата и колко е струвала. Елса вдига рамене, сякаш го предизвиква на бой. Кент започва да крещи „Йез, Клаус!“ по новия си телефон и изчезва надолу по стълбите, смръщил вежди, сякаш лицето му е излято от бетон.

Елса прави няколко крачки, но се спира пред вратата на апартамента. Поглежда към огледалото в антрето и вижда отражението на банята. Брит-Мари стои там, старателно сгъва кабела на машинката за бръснене на Кент и я слага в третото чекмедже.

После отива в антрето. Вижда Елса. Сключва ръце пред себе си.

– Аха, аха – констатира тя.

– Не подслушвах! – казва веднага Елса.

Брит-Мари подравнява връхните дрехи, окачени в антрето. Внимателно изтупва всички палта и сака на Кент с опакото на ръката си. Елса пъха пръсти в джобовете си и измърморва:

– Благодаря.

Брит-Мари се обръща изненадано.

– Какво?

Елса изстенва, както прави човек, когато е почти на осем и трябва да благодари два пъти.

– Казах: благодаря. За това, че не каза на полицията за...

Спира се, преди да каже „ворша“.

Брит-Мари все пак я разбира. Сключва ръце.

– Трябва да има правила, трябва да разбереш това, Елса. А и аз все пак съм отговорник по информацията. Все пак е прието да бъда информирана, ако в блока има бойно куче!

– Това не е бойно куче – казва Елса, която започва да звучи все по-кисело.

Брит-Мари изтупва полата си. Сключва ръце.

– Нее, нее, те никога не са. Не и преди да ухапят някого.

– Той няма да ухапе никого! И те спаси от Сам! – изръмжава Елса.

Брит-Мари като че е на път да отговори. Но се въздържа. Защото знае, че е истина. И Елса мисли да каже нещо, но също се въздържа. Защото знае, че Брит-Мари всъщност върна услугата.

Вместо това поглежда в огледалото.

– Защо сложи машинката за бръснене в грешното чекмедже? – пита тя.

Брит-Мари изтупва, изтупва, изтупва полата си. Сключва ръце.

– Не разбирам за какво говориш – казва тя, макар Елса да вижда, че всъщност много добре знае.

– Кент каза, че машинката стои в първото чекмедже. А ти каза, че винаги стои във второто. А след като той тръгна, ти го сложи в третото – казва Елса.

В продължение на няколко секунди Брит-Мари изглежда отнесена. После изражението ѝ се променя. Изглежда самотна, може би. Накрая промърморва:

– Аха, аха, може би така съм направила. Може би да.

Елса накланя глава.

– Защо?

Настъпва тишина, която продължава безброй приказни вечности. След това Брит-Мари прошепва, сякаш забравила, че Елса стои пред нея:

– Защото обичам, когато вика името ми.

После затваря вратата.

А Елса остава отвън и се опитва да мисли лошо за нея. Не ѝ се получава много добре.

29

Целувки

Човек трябва да има вяра. Баба все повтаряше това. Човек трябва да вярва в нещо, за да разбира приказките. „Не е толкова важно в какво точно, но все в нещо трябва да вярваш, иначе въобще няма смисъл да се мъчиш.“

Може би в крайна сметка става въпрос именно за това.

Елса намира шала на Грифиндор в снега пред блока. Там, където го изпусна, когато се втурна към Сам. Зелените очи стоят на няколко метра от нея. Слънцето едва се е показало. Снегът звучи като пуканки под подметките ѝ.

– Здрасти – казва Елса.

Зелените очи кимат мълчаливо.

– Ти не говориш супер много, а? – казва Елса.

Зелените очи се усмихват, но не с устни.

– Не много.

Елса се загръща с шала.

– Познаваше ли баба ми?

Зелените очи оглеждат стената на блока и тясната уличка.

– Всички познаваха баба ти.

Елса прибира ръце в ръкавите на якето си.

– А майка ми?

Зелените очи отново кимат. Елса се взира в жената.

– Алф казва, че сте били най-добри приятелки.

Зелените очи се оглеждат някъде зад Елса. После поглеждат право в нея. Кимат. Елса се чуди какво ли е. Да имаш най-добър приятел, който е на твоята възраст. После застава мълчаливо до зелените очи и се заглежда в издигащото се слънце. Ще бъде красив ден. Въпреки всичко.