Дъхът на Брит-Мари се разпростира в мрака. Елса чува, че тя хлипа. Не знае откъде се появяват инстинктът и куражът. Може би е просто безразсъдна смелост. Баба все казваше, че двете с Елса дълбоко в себе си са малко глупави и рано или късно това ще им докара беда. Във всеки случай, Елса се затичва. Право към Сам. Вижда, че той снижава уверено ножа с няколко сантиметра, а другата му ръка се вдига като лапа, готова да я сграбчи. Но Елса така и не стига до него.

Дори не успява да възприеме движението, преди да се блъсне в нещо сухо и твърдо. Някой я избутва назад. Усеща миризмата на кожа. Чува как якето на Алф скърца.

След това вижда самия него, застанал пред Сам със същия заплашителен език на тялото. Елса едва успява да долови движението на дясната му ръка. Вижда чука да се плъзга от ръкава на якето към дланта му. Алф го поклаща спокойно в ръка. Ножът на Сам не помръдва. Погледите им не се отделят един от друг.

Елса не знае колко дълго стоят там. Колко приказни вечности. Сякаш всички. Има чувството, че ще умре. Че сърцето ѝ ще се пръсне от ужас.

Накрая Алф казва тихо:

– Полицията е на път.

Звучи все едно съжалява, че всичко няма да може да приключи тук и сега.

Погледът на Сам се отмества спокойно от Алф към ворша. Той е наежен, а ръмженето се разнася от дробовете му като гръмотевична буря. По устните на Сам нетърпимо бавно се прокрадва усмивка. После той прави крачка назад и мракът го поглъща.

Полицейският автомобил свива по улицата, но Сам вече го няма. Елса се строполява в снега, сякаш дрехите ѝ са били изпразнени от съдържанието си. Усеща как голямата ръка на Алф я улавя и го чува как прошепва на ворша да се скрие във входа, преди полицията да го е видяла. Чува учестеното дишане на Брит-Мари и обувките на полицаите, които скърцат през снега. Но съзнанието ѝ вече е далеч. Срамува се, че така се изплаши и потърси убежище в съня. Никой рицар на Миамас не би се парализирал от страх по този начин. Истинският рицар би останал изпъчен, не би се скрил в мислите си. Но Елса няма какво да направи.

Това е твърде много реалност за едно дете, което е почти на осем. Всъщност е твърде много реалност за когото и да е, който е почти на колкото и да е.

Събужда се в леглото в спалнята на баба. Топло е. Усеща носа на ворша до ключицата си и го потупва по главата.

– Беше много смел – прошепва тя.

Воршът сякаш смята, че може би заслужава сладка. Елса се измъква от потните завивки и стъпва на земята. През открехнатата врата вижда мама, застанала в антрето с посивяло лице. Крещи на Алф. Алф мълчи и поема гнева ѝ. Елса отваря вратата широко и се втурва в прегръдките ѝ. Усеща, че мама е толкова ядосана, че чак плаче.

– Вината не е тяхна, те просто опитаха да ме защитят! – изхлипва Елса.

Прекъсва я гласът на Брит-Мари.

– Не, вината беше моя, естествено! Моя беше вината. Естествено, че всичко беше по моя вина, Ӕлрика.

Елса се обръща към Брит-Мари. Осъзнава, че Мод, Ленарт, момчето със синдром и майка му също са там. Всички гледат Брит-Мари. Тя сключва ръце пред себе си.

– Той се беше скрил до вратата, но аз усетих миризмата на цигарите, усетих я. Така че му казах, че в тази жилищна асоциация определено не се пуши, определено не! И тогава той извади онзи...

Брит-Мари не успява да каже „нож“ и гласът ѝ секва. Изглежда обидена. Както изглежда човек, когато всички имат тайни от него и това го кара да се чувства като идиот.

– Разбира се, вие всички знаете кой е той. Знаете, разбира се! Но, разбира се, никой не е сметнал за нужно да ме предупреди, така е. Въпреки че аз съм отговорник по информацията в тази жилищна асоциация!

Тя изглажда една гънка на полата си. Този път истинска. Торбата с близалките и комиксите стои в краката ѝ. Мод опитва да докосне ръката ѝ, но Брит-Мари се отдръпва. Мод се усмихва тъжно.

– Къде е Кент? – пита тя меко.

– На бизнес среща! – отвръща Брит-Мари твърдо.

Алф поглежда към нея, после към пазарската чанта и после пак към Брит-Мари.

– Какво правеше навън толкова късно? – иска да знае.

Брит-Мари го зяпва.

– Децата на Кент винаги получават близалки и комикси, когато идват на Коледа! Винаги получават това! Бях до магазина! И всъщност не аз трябва да се оправдавам, защото не съм аз тази, която мъкне тук наркомани с ножове, всъщност не съм аз!

Мод отново опитва да сложи ръка върху нейната, но Брит-Мари я отблъсква. Мод продължава упорито да търси ръката ѝ с пръсти.

– Извинявай, Брит-Мари. Просто не знаехме какво да кажем. Моля те, Брит-Мари. Защо поне не останеш тук нощес? Може би ще е по-безопасно, ако всички сме заедно.

Брит-Мари сключва ръце още по-здраво и оглежда останалите, вирнала нос.

– Ще спя вкъщи. Кент ще се прибере по-късно и аз ще го чакам. Винаги съм у дома, когато Кент се прибира. Така е. Винаги!

Жената полицай със зелените очи се появява зад нея по стълбите. Брит-Мари се обръща. Зелените очи я наблюдават изпитателно.

– Аха, аха, време беше да се появите! – отбелязва Брит-Мари и се усмихва хем добронамерено, хем никак даже, но после среща погледа на зелените очи и инстинктивно отстъпва леко назад.

Очите не казват нищо. Зад жената стои друг полицай, който изглежда много смутен, защото току-що е забелязал Елса и майка ѝ. Явно много добре си спомня как ги ескортира до болницата, а те го зарязаха на паркинга.

– Ще претърсим района с кучета – казва летният полицай, забил поглед в земята.

Ленарт пробва да покани двамата на кафе и летният полицай май смята, че това би било за предпочитане пред претърсването на квартала с кучета, но после хвърля бърз поглед към зелените очи и поклаща глава. Очите заговарят с онзи тип глас, който изпълва цялата стая, без да се напряга.

– Ще го намерим – казват зелените очи, все още втренчени в Брит-Мари.

Тя като че ли иска да каже нещо гневно, свързано с това, че очевидно всички освен нея знаят кой е мъжът с ножа, а може би и да добави нещо още по-гневно за това как в този блок няма никакъв ред. Как навсякъде има детски колички, бележки, кръстословици и пушачи. Пълна анархия. Но не казва нищо, защото, изглежда, не се чувства напълно уверена пред зоркия поглед на зелените очи.

Очите вдигат вежда и питат:

– Ами бойното куче, заради което Кент се обади вчера, Брит-Мари? Той каза, че сте намерили кучешки косми във входа. Виждала ли си го днес?

Елса спира да диша. Толкова е напрегната, че забравя да се замисли защо зелените очи споменават малките имена на Кент и Брит-Мари. Все едно ги познават.

Брит-Мари се завърта и спира поглед върху Елса, мама, Мод, Ленарт и майката на момчето със синдром. Най-накрая и върху Алф. Лицето му е безизразно. Зелените очи оглеждат антрето. По дланите на Елса избива пот, докато тя ги отваря и затваря, за да ги накара да спрат да треперят. Знае, че воршът е в спалнята на баба, само на няколко метра зад нея. Знае, че всичко е изгубено, и не знае какво да направи, за да предотврати катастрофата. Не биха могли да минат през всички полицаи, чиито гласове се чуват откъм стълбите. Дори един ворш не може да стори това. Ще го застрелят. Ще го убият. Чуди се дали това е бил планът на сянката от самото начало. Защото не смее да се изправи срещу ворша. А без ворша и без Вълчето сърце замъкът остава без защита.

Щом вижда, че Елса се взира в нея, Брит-Мари свива устни. После изсумтява и поглежда зелените очи с новооткрито превъзходство.

– Вчера може би се объркахме, Кент и аз, може би така стана. Може би не са били кучешки косми, а някаква друга гадория, разбира се. Нищо чудно, толкова хора влизат във входа напоследък – казва тя наполовина извинително, наполовина обвинително и намества брошката върху сакото си.

Зелените очи хвърлят бърз поглед към Елса. После жената кима рязко, сякаш въпросът е приключен.

– Ще оставим охрана пред блока за през нощта.

Преди някой да успее да каже нещо, тя вече е тръгнала надолу по стълбите, следвана от препъващия се летен полицай. Майката на Елса диша тежко. Протяга ръка към Брит-Мари, но Брит-Мари се отдръпва.