За сметка на това Елса се радва, че воршът веднага даде да се разбере, че изобщо не харесва Джордж. Не че тя непременно смята, че някой не трябва да харесва Джордж, но тъй като всички винаги го харесват, е приятно да има малко разнообразие.

Момчето със синдром и майка му ще се местят в апартамента на баба. Елса знае това, защото игра на „скрий ключа“ с момчето цял следобед, докато майките им, както и Джордж, Алф, Ленарт и Мод, седяха в кухнята и си разправяха тайни. Те отричат, разбира се, но Елса знае как звучат гласовете, които разправят тайни. Това е едно от нещата, които знаеш, когато си почти на осем. Мрази това, че мама има тайни от нея. Когато знаеш, че някой има тайни от теб, се чувстваш като идиот, а никой не обича да се чувства така. Мама би трябвало да знае това. Би трябвало да го знае по-добре от всички.

Елса е наясно, че обсъждат как апартаментът на баба е по-лесен за охраняване, в случай че Сам дойде тук. Не че някой го назовава по име, но Елса все пак не е идиот, все пак скоро ще стане на осем. Знае, че рано или късно Сам ще дойде и че мама смята да събере цялата армия на баба на последния етаж, макар че мама никога не би нарекла армията армия. Елса беше в апартамента на Ленарт и Мод заедно с ворша, когато мама каза на Мод да „събере само най-важното“, опитвайки се да звучи сякаш не казва нищо сериозно. Тогава Мод и воршът взеха всички буркани със сладки, които намериха, и започнаха да ги прибират в големи сакове, а щом ги видя, мама въздъхна и каза: „Ама Мод, моля те, казах само най-важното!“. Тогава Мод погледна мама с неразбиране и отвърна: „Сладките са най-важното“.

Воршът изръмжа, изразявайки горещо съгласие, след което вдигна очи към мама, не ядосано, а по-скоро разочаровано. После демонстративно добута още един буркан с шоколадови сладки с фъстъци в сака. После отнесоха всичко в апартамента на баба, а Джордж почерпи всички с гльог23. Воршът изпи най-много от всички. А сега възрастните седят в кухнята на мама и Джордж и си имат тайни.

Елса знае. Скоро ще е на осем.

Вратата на Брит-Мари и Кент е покрита с коледна украса, но никой не отваря, когато Елса позвънява. Открива Брит-Мари долу до входната врата. Тя стои със сключени ръце и зяпа неутешимо детската количка, която все още е заключена за перилата. Носи сакото на цветя и брошката. А на стената има нова бележка.

Първата бележка беше онази, на която пишеше, че тук е забранено за детски колички. После някой я свали. А сега там е залепена нова бележка. И количката продължава да си стои. Щом се приближава, Елса вижда, че това всъщност не е бележка. Кръстословица е.

Брит-Мари се стряска, когато забелязва Елса.

– Аха, аха! Това, разбира се, е някакво хрумване на твоето семейство, както обикновено, разбира се! Така е, разбира се!

Елса поклаща кисело глава.

– Може пък и-з-о-б-щ-о да не е така.

Брит-Мари бърше невидими трохи от ревера на сакото си и се усмихва добронамерено, без да е ни най-малко добронамерена, което донякъде е основната ѝ способност.

– На вас това ви се струва забавно. Много добре разбирам. Ти и твоето семейство. Да правите останалите в блока за смях. Но ще стигна до дъното и ще открия кой е отговорен, това да ви е ясно. Пожароопасно е да стоят колички във входа и да се лепят бележки по стените! Хартията може да се запали, да!

Брит-Мари изглажда несъществуваща гънка на полата си и изтърква от брошката си петънце, което никога не е било там.

– Всъщност не съм идиот, всъщност не съм. Знам, че в тази жилищна асоциация говорите зад гърба ми, знам, че го правите!

Елса не знае какво точно се случва с нея в този момент. Може би се дължи на комбинацията от думите „не съм идиот“ и „зад гърба ми“. В гърлото ѝ се насъбира нещо много неприятно, корозивно и зловонно и минава дълго време, преди да ѝ се наложи с отвращение да признае пред себе си, че това е съчувствие.

Към Брит-Мари.

Никой не обича да се чувства като идиот.

Затова Елса не казва на Брит-Мари, че ако иска хората да говорят по-често с нея, може да пробва да не бъде такъв чистокръвен мъпет през цялото време. И дори не споменава факта, че това не е жилищна асоциация. Вместо това просто преглъща гордостта си доколкото може и промърморва:

– Мама и Джордж искат да поканят двама ви с Кент у дома на Бъдни вечер. Всички останали ще дойдат. Или, таковата, почти всички.

Очите на Брит-Мари потрепват, само за миг. Елса долавя бегло погледа, който видя по-рано днес, когато Брит-Мари изглеждаше така, сякаш не иска Кент да отравя ворша. Но после тя примигва и отвръща:

– Аха, аха, в момента не мога просто да отговарям на покани току-така, защото сега Кент е в офиса, понеже някои хора в този блок всъщност имат работа за вършене. Предай това на майка си. Не всички са свободни през празниците. А и децата на Кент ще идват утре, а те не обичат да ходят на гости насам-натам, обичат да стоят вкъщи с Кент и мен. И ще ядем коледна храна като цивилизовано семейство. Така ще направим. Предай това на майка си!

Докато казва това, Брит-Мари избърсва толкова много невидими трохи от сакото си, че човек би могъл да изпече цял невидим хляб от тях. След това тръгва да марширува нагоре по стълбите, без да дочака отговор от Елса.

Елса остава на място, клатейки глава и мърморейки „мъпет, мъпет, мъпет“. Поглежда кръстословицата, залепена на стената над детската количка. Не знае кой я е сложил там, но ѝ се иска самата тя да го бе направила, защото кръстословицата очевидно докарва Брит-Мари до пълна лудост.

Елса тръгва нагоре по стълбите. Позвънява на жената с черната пола. Тя носи дънки. Изглежда изморена по добрия начин.

– Утре ще се събираме в нас за Бъдни вечер. Ще се радваме да дойдеш – казва Елса и добавя: – Всъщност може и да е приятно, защото Брит-Мари и Кент няма да идват!

Жената с дънките прокарва ръка през косата си. Изглежда сякаш ѝ е студено.

– Не... не, аз... не ме бива много да се срещам с хора.

Елса кима.

– Знам. Но май не те бива супер много и да бъдеш сама.

Жената дълго се взира в нея. Елса отвръща решително на погледа ѝ. Устните на жената потръпват за миг.

– Аз... може да дойда. За... малко.

– Може да вземем пица! Освен ако не обичаш, таковата, коледна храна – казва Елса с надежда.

Жената се усмихва. Елса също се усмихва.

Алф излиза от апартамента на баба тъкмо когато Елса се появява по стълбите. Момчето със синдром кръжи весело около него, а Алф държи огромна кутия с инструменти и се опитва да я скрие, щом вижда Елса.

– Какво правите? – пита Елса.

– Нищо – отклонява въпроса Алф.

Момчето със синдром влиза в апартамента на мама и Джордж и подскачайки със събрани крака, се насочва към голяма купа със сладки с формата на Дядо Коледа. Алф опитва да слезе по стълбите, но Елса препречва пътя му.

– Какво е това? – пита тя и сочи кутията с инструменти.

– Нищо! – повтаря Алф и опитва да скрие кутията зад гърба си.

Елса ясно усеща миризмата на дървени стърготини.

– Да, нищо е, sure! – намусва се тя.

Опитва да не се чувства като идиот. Не ѝ се получава особено добре.

Наднича в апартамента, където е момчето със синдром. То изглежда щастливо по онзи начин, който се удава единствено на почти седемгодишните деца пред пълна купа със сладки. Елса се чуди дали момчето вярва в истинския Дядо Коледа, онзи, който не е направен от захар. Предполага, че отговорът е да. Естествено, тя самата не вярва в Дядо Коледа, но определено вярва в хората, които вярват в него. Като малка пишеше писма до Дядо Коледа всяка година. Не просто списъци с желания, ами цели писма. Те, разбира се, не бяха свързани толкова с Коледа, колкото с политика. Елса смяташе предимно, че Дядо Коледа не се ангажира достатъчно с актуални социални въпроси и следователно се нуждае от информативна кореспонденция измежду купищата алчни, подмазвачески писма, които му пращат останалите деца. Някой все пак трябва да поеме малко отговорност, смяташе Елса. А веднъж, след като бе гледала рекламата на кола-кола, Елса му написа писмо, в което ставаше дума главно за това, че той е „скапан продажник“. Друга година пък хвана документален филм за детския труд по телевизията, а веднага след това изгледа множество американски коледни комедии. И тъй като не беше сигурна дали според дефиницията на Дядо Коледа елфите му спадат към онези от скандинавската митология, към горските елфи от света на Толкин, или пък към малко по-универсалните „нещо като нисък човек“, Елса писа на Дядо Коледа, настоявайки той незабавно да ѝ отговори и да изясни въпроса.