Това е най-добрият подарък, който ѝ е подарявал. По-добър дори от червения маркер. И щом му го казва, той придобива малко по-неколеблив вид.

Алф се погрижва Рено да бъде паркиран на мястото на баба, а не на Брит-Мари. Елса представя ворша на татко. Татко го поглежда с изражението на човек, който се подготвя да му бъдат запълнени кореновите канали на зъба. Воршът пък го поглежда доста наперено. Всъщност толкова наперено, че чак е съмнително, затова Елса го пита строго дали той е изял мотопеда на скрападжията. Тогава воршът спира да гледа наперено и отива да легне под одеялата. Изглежда така, сякаш смята, че ако хората не искат той да яде мотопеди, може би пък трябва да му дават повече канелени кифли. Елса му казва, че всъщност е кражба да се ядат мотопеди. Или поне „незаконно присвояване на транспортно средство“, информира го тя, след като е взела айфона на татко и е проверила в Гугъл. Но воршът се преструва на заспал.

– Пъзльо – измърморва Елса.

После казва на татко, за негово безкрайно облекчение, че може да я изчака в Ауди. После тя и Алф събират всички червени купички с отрова от стълбите и ги слагат в голям черен чувал за боклук.

– Това тук да се изхвърли разделно! – нарежда Алф безцеремонно, щом Кент и Брит-Мари отварят вратата.

Елса мята чувала в антрето толкова рязко, че една купчинка кръстословици пада от табуретката, стояща наблизо. След това Елса сключва ръце пред себе си и се усмихва.

– В тази жилищна асоциация все пак има правила за сортирането на боклук, а правилата важат за всички, Брит-Мари! – казва тя.

Добронамерено.

Кент им кресва, че отровата струвала шест стотачки, по дяволите. Брит-Мари не казва нищо.

После Елса и татко отиват да купят пластмасова елха. Защото Брит-Мари бърка: семейството на Елса не са варвари. Освен това се казва „дърварин“, не „варварин“, защото думата идва от Миамас и така наричат онези, които убиват елхите, за да ги продадат в робство. Всички не-отворковци знаят това.

– Давам ти триста – казва Елса на мъжа в магазина.

– Виж, момиченце, в този магазин не се пазарим – казва мъжът в магазина точно с онзи тон, който може да се очаква от мъже в магазини.

– Sure! – казва Елса.

– Струва четиристотин деветдесет и пет – казва мъжът.

– Давам ти двеста и петдесет – казва Елса.

Мъжът се ухилва подигравателно.

– Както казах, м-о-м-и-ч-е-н-ц-е: В този магазин не се пазар... – започва той.

– Вече давам само двеста – информира го Елса.

Мъжът в магазина поглежда към таткото на Елса. Таткото на Елса поглежда към обувките си. Елса поглежда към мъжа в магазина и поклаща сериозно глава.

– Татко ми няма да ти помогне. Давам ти двеста!

Мъжът разтегля устни в нещо, което вероятно е запазено за деца, които са сладки, но глупави.

– Нещата не стават така, момиченце.

Елса свива рамене.

– Обадих се преди една седмица, за да запазя тази елха.

– Знам. Но в този магазин не се пазарим, момич...

– Кога затваряте днес? – пита Елса небрежно.

– След пет минути – въздъхва мъжът.

– А имате ли голям склад в магазина? – чуди се Елса.

– Това какво общо има? – пита мъжът.

– Просто се чудя – казва Елса.

– Не. Нямаме никакъв склад – казва мъжът.

Той гледа Елса. Елса гледа него.

– А отворено ли е на Бъдни вечер?

– Не.

Елса свива устни в престорена изненада.

– Значи имате елха. Но нямате склад. А утре какъв ден е, момченце?

Елса получава елхата за двеста. Както и кутия коледни лампички и адски голям пластмасов лос като бонус.

– НЕДЕЙ да се връщаш и да доплащаш! – казва Елса и вдига предупредително пръст към татко, докато той натоварва всичко в Ауди.

Татко въздъхва.

– Направих така само веднъж, Елса. Веднъж. И тогава ти наистина се държа изключително грубо с продавача.

– Човек все пак трябва да преговаря! – казва Елса.

Знае това от баба. Татко не одобряваше и нейните методи на пазаруване.

Ауди спира пред блока. Както обикновено, татко е намалил звука на уредбата, за да не кара Елса да слуша неговата музика. Алф излиза, за да помогне на татко с багажа, но татко настоява да го пренесе сам. Защото такава е традицията. Той трябва да занесе у дома елхата на дъщеря си. Преди да си е тръгнал, Есла иска да му каже, че ѝ се иска да живее при него за по-дълго, когато се роди Половинката. Но не иска да го натъжава, затова не казва нищо. Прошепва само „благодаря за елхата, тате“. Той се радва, след което потегля към вкъщи при Лисет и децата ѝ. А Елса стои и гледа след него.

Защото никой не се натъжава, ако си мълчиш. Всички почти осемгодишни знаят това.

26

Пица

В Миамас не празнуват Бъдни вечер, а предната нощ, защото тогава се разказват всички коледни приказки. Разбира се, всички приказки в Миамас са тачени като съкровища, но коледните са особено специални. Една съвсем обикновена история може да бъде забавна или тъжна, или вълнуваща, или зловеща, или драматична, или сантиментална, но коледната приказка трябва да бъде всички тези неща накуп. „Коледните приказки се пишат с всички възможни химикалки“, казваше баба. И трябва да завършват щастливо, бе решила Елса на своя глава. Иначе да си гледат работата.

Защото Елса не е идиот, тя знае, че ако в началото на приказката има дракон, той ще се появи отново преди края. Знае, че историята първо трябва да стане мрачна и страшна, преди всичко да се нареди. Във всички най-хубави приказки става така.

Знае, че ще трябва да се бие, а вече е уморена от битки. Така че тази история трябва да свърши щастливо.

Трябва.

Липсва ѝ миризмата на пица, докато слиза по стълбите. Баба казваше, че в Миамас е закон да се яде пица на Коледа. Тя разправяше всякакви идиотщини, разбира се, но Елса се преструваше, че е съгласна, защото обича пица, а и защото коледната трапеза е адски гадна, ако си вегетарианец.

Освен това домашно приготвената пица имаше допълнително преимущество: миризмата, която се разнасяше във входа всяка Коледа, подлудяваше Брит-Мари. Децата на Кент идват на гости на Бъдни вечер, затова предния ден Брит-Мари окачва коледна украса на вратата на апартамента и всеки път обяснява на мама и Джордж, че всъщност просто иска „да разкраси малко входа, за всеобщ комфорт“. А после се оплакваше, че коледната украса се умирисвала на пица, и наричаше баба „нецивилизована“.

„ТАЗИ вещица ли ще ми обяснява за цивилизованост! Няма по-цивилизован човек от МЕН!“, сумтеше баба всяка година, докато по традиция се промъкваше в нощта и окачваше мънички, мънички парченца Калцоне по цялата коледна украса на Брит-Мари. А щом Брит-Мари отидеше при мама и Джордж на следващата сутрин, ядосана дотолкова, че да повтаря всичко по два пъти, баба се защитаваше, като казваше, че това било „коледна пица украса“ и тя „просто искала да разкраси входа, за всеобщ комфорт!“.

Веднъж стана така, че баба изпусна цялото Калцоне в отвора за писмата на Брит-Мари и Кент, а на сутринта Брит-Мари беше толкова бясна, че забрави да си сложи брошката, когато си облече сакото на цветя. В интерес на истината, никой така и не разбра как точно човек може да изпусне цяло Калцоне. В отвор за писма.

Елса стои на стълбите и диша дълбоко и овладяно, защото мама ѝ е казвала да прави така, когато се ядоса. Мама наистина прави всичко, което баба никога не правеше. Например кани Брит-Мари и Кент на Бъдни вечер, заедно с всички останали съседи. Баба никога не е правила това.

„Само през трупа ми!“, би изревала тя, ако мама го предложеше. Сега не би могла да го каже, след като вече наистина е труп, осъзнава Елса, но все пак. Въпросът е, таковата, принципен. Така би казала баба, ако беше тук. Въпреки че тя мразеше принципите. Особено принципите на другите хора.

Но Елса не може да откаже на мама тъкмо сега, защото след много опяване тя се съгласи да остави ворша да се крие в апартамента на баба по Коледа. Много е трудно да откажеш на майка, която ти е разрешила да прибереш ворш вкъщи, нали, макар че мама продължава с въздишка да твърди, че Елса „преувеличава“, като казва, че Кент се опитва да го убие.