Той не го направи, така че Елса прати още едно писмо, което беше много дълго и много гневно, но вероятно би могло да се обобщи с думата „пъзльо!“. На следващата година Елса вече се беше научила да ползва Гугъл и знаеше, че Дядо Коледа не ѝ е отговорил, защото не съществува. Оттогава спря да пише писма.

Когато ей така, между другото, разказа на баба и мама, че Дядо Коледа не съществува, мама така се потресе, че се задави с гльога, а баба веднага се обърна драматично към Елса, правейки се на още по-потресена, и избухна: „Така не се ГОВОРИ, Елса! Казва се реалностно изостанал!“.

Мама изобщо не се засмя на това, но нямаше значение, защото баба и Елса се смяха и за нея. А в деня преди Бъдни вечер същата година, Елса получи писмо от Дядо Коледа, в което той я смъмряше, че е „станала много отворена“, а после следваше дълга тирада, която започваше с „неблагодарна хлапачка“ и продължаваше с това, че елфите няма да получат колективен трудов договор само защото Елса е спряла да вярва в Дядо Коледа.

– Знам, че ти си го написала – изсумтя Елса на баба.

– Откъде накъде? – сопна ѝ се баба.

– Само ти може да си толкова глупава, че да напишеш „колективен договор“ с „у“! – изкрещя Елса.

След това баба не изглеждаше толкова сопнато и помоли за прошка. После опита да накара Елса да изтича до магазина и да купи запалка, а в замяна баба щяла да ѝ „засече времето!“. Но Елса нямаше да се хване на това втори път.

Така че баба облече намръщено новия костюм на Дядо Коледа и двете отидоха до детската болница, където работеше един приятел на баба. Там тя обикаляше и разказваше приказки на децата с ужасни болести, а Елса я следваше и им раздаваше играчки. Това беше най-хубавата ѝ Коледа изобщо. Баба обеща, че ще превърнат посещението на детската болница в традиция, но традицията се получи адски скапана, защото успяха да го направят само още веднъж, преди баба да вземе да умре.

Елса поглежда момчето със синдром. После поглежда Алф и го измерва с поглед. Момчето със синдром забелязва купа с шоколадови зайци и изчезва навътре в апартамента. Тогава Елса пристъпва в антрето и отваря сандъка, който стои там. Вади отвътре костюма на Дядо Коледа, връща се обратно на стълбите и го тиква в ръцете на Алф.

Алф го поглежда сякаш костюмът току-що се е опитал да го погъделичка.

– Какво е това?

– На какво ти прилича? – пита Елса.

– Забрави! – казва заплашително Алф и бутва червената дреха към Елса.

– Забрави да забравя! – казва Елса и бутва дрехата към него, по-силно.

– Мамка му, баба ти каза, че не вярваш в Дядо Коледа – измърморва Алф.

Елса върти очи.

– Не вярвам, но не всичко се върти около мен, нали?

Тя посочва към апартамента. Момчето със синдром седи на пода пред телевизора. Алф го вижда и изръмжава.

– Защо Ленарт да не е Дядо Коледа?

– Защото Ленарт не може да пази тайна от Мод – отговаря Елса нетърпеливо.

– Това какво значение има?

– Има значение, защото Мод не може да пази тайна от никого!

Алф гледа Елса. После измърморва неохотно, че не, не, разбира се. Мод наистина не би могла да задържи една тайна за себе си, ако ще тайната да е залепена за дланите ѝ. Докато Джордж играеше на „скрий ключа“ с Елса и момчето със синдром, Мод вървеше след тях и шепнеше „може би трябва да погледнеш в саксията върху лавицата за книги?“. А когато мама ѝ каза, че цялата идея на играта е човек да не знае къде е скрит ключът, Мод я погледна унило и отвърна: „Ама децата изглеждат толкова тъжни, докато търсят. Не искам да бъдат тъжни“.

– Така че ти трябва да си Дядо Коледа – обобщава Елса.

– Ами Джордж? – пробва се Алф.

– Той е твърде висок. Освен това ще си личи, че е той, защото ще облече шортите си върху костюма – обяснява Елса.

Шортите като че ли не са от голямо значение за Алф. Той прави няколко недоволни крачки и влиза в антрето. Наднича над ръба на сандъка, сякаш се надява, че ще намери по-добра алтернатива. Но вътре има само спално бельо и детски костюм на Спайдърмен.

– Какво е това? – пита Алф и го побутва, сякаш очаква дрехата да го побутне в отговор.

– Костюмът ми на Спайдърмен – изръмжава Елса и опитва да затвори капака на сандъка.

– За кога пък ти е притрябвал? – чуди се Алф, все едно очаква да чуе точната дата на ежегодния ден на Спайдърмен.

– Щях да го нося, като почнем училище. Имахме домашно – казва Елса, без да навлиза в подробности, и затваря сандъка с трясък.

Алф стои с костюма на Дядо Коледа в ръка и всъщност май не му пука особено. Елса въздъхва.

– Ако т-р-я-б-в-а да знаеш, няма да бъда Спайдърмен, защото момичетата явно не могат да бъдат Спайдърмен!

Алф всъщност изобщо не изглежда сякаш трябва да знае. Въпреки това Елса изсъсква:

– Така че няма да бъда нищо, да си гледат работата, не мога да се боря с всички през цялото време!

Алф вече е тръгнал към стълбите. Елса преглъща плача, за да не я чуе. Но може би той все пак я чува. Защото спира до парапета. Стиска костюма на Дядо Коледа в юмрука си. Въздъхва. Казва нещо, което Елса не разбира.

– К’во? – пита тя раздразнено.

Алф отново въздъхва, по-силно.

– Казах, че според мен баба ти би искала да се облечеш като каквото, по дяволите, си искаш – повтаря той рязко, без да се обръща.

Елса пъха ръце в джобовете си, втренчила поглед в пода.

– Другите деца в училище казват, че момичетата не могат да бъдат Спайдърмен...

Алф прави две провлачени крачки надолу по стълбите. Спира. Поглежда към нея.

– Да не мислиш, че ония копелета не са казали същото на баба ти?

Елса се вторачва в него.

– И тя ли се е облякла като Спайдърмен?

– Не.

– Тогава за какво говориш?

– Облече се като лекар.

Елса свежда поглед.

– Казали са ѝ, че не може да бъде лекар? Защото е момиче?

Алф намества нещо в кутията с инструменти, след което напъхва костюма вътре.

– Сигурно са ѝ казвали, че не може да прави купища неща поради купища причини, по дяволите. Но тя ги правеше, без да ѝ мигне окото. Няколко години преди да се роди, на жените все още са им казвали, че не могат да гласуват на парламентарни избори, но сега жените си гласуват, без да им мигне окото. Това е начинът да се опълчиш на копелетата, които ти казват какво можеш и какво не можеш да правиш. Просто го правиш, без да ти мигне окото.

Елса наблюдава обувките си, а Алф – кутията си с инструменти. После Елса влиза в антрето и взима две сладки. Изяжда едната и хвърля другата на Алф. Той я улавя със свободната си ръка и свива рамене.

– Мисля, че баба ти би искала да се облечеш като каквото си искаш.

Елса кима. Той изръмжава нещо и тръгва. Щом чува вратата на апартамента му да се затваря и отвътре да се понася оперен италиански, Елса взима цялата купа със сладки, хваща момчето със синдром за ръка и виква ворша.

Тримата отиват в апартамента на баба и се свиват вътре във вълшебния гардероб, който спря да расте, когато баба умря. Мирише на стърготини. И чрез някакво вълшебство е пораснал точно толкова, колкото да може да побере две деца и един ворш.

Момчето със синдром почти затваря очи и Елса го отвежда в Страната-на-Почти-Будните. Летят над шестте кралства, а когато завиват към Мимовас, момчето като че се ориентира. Скача от облачното животно и се затичва. Щом стига пред градските порти и го залива музиката на Мимовас, той започва да танцува. Танцува просто великолепно. И Елса танцува с него.

Защото няма значение, ако момчетата не могат да говорят, стига да танцуват просто великолепно.

27

Гльог

Воршът събужда Елса посред нощ, защото му се пикае. Или, добре де, може би не е посред нощ. Но Елса така се чувства, а и навън е тъмно, така че тя измърморва сънено на ворша, че може би не е трябвало да пие такива огромни количества гльог, преди да си легне, след което се опитва да заспи повторно. За съжаление, воршът изглежда малко така, както изглеждаш, ако си ворш и планираш да се изпикаеш върху шал на Грифиндор, затова Елса дръпва шала и все пак се съгласява да излязат.