– Какво искаш? – пита Кент напрегнато.

Елса се взира в него. После в малките червени пластмасови купички, пълни с месо, които той поставя на стълбите.

– Какво е това? – ахва тя.

Кент веднага вдига длани към нея, толкова рязко, че за малко да запрати Клаус в стената.

– Онова бойно куче още обикаля тук някъде и сваля цената на имота!

Елса отстъпва предпазливо, без да изпуска купичките с месо от поглед. Кент прибира дланите обратно до тялото си и явно осъзнава, че може би не се е изразил много добре, затова прави нов опит, говорейки с онзи глас, който мъжете на възрастта на Кент вярват, че трябва да използват, за да ги разберат жените на възрастта на Елса:

– Брит-Мари намери кучешки косми във входа, разбираш ли, момиченце? Във входа не може да се разхождат бойни кучета, ясно ти е, нали? Това сваля цената на имота, разбираш ли?

Той се усмихва на Елса така, както се усмихват възрастните, които нищо не разбират и си мислят, че децата нямат мозъци. Тя вижда, че Кент поглежда към телефона несигурно.

– Няма да убиваме гадин... кучето! Искам да кажа кучето! То просто ще „заспи“ за малко, о’кей? А? После ще го пратим в някоя „ферма“, където ще тича на воля с други гадини. Или, да, знаеш какво искам да кажа. О’кей? Така добре ли е? Сега бъди добричка и се прибери вкъщи при майка си, става ли?

Елса не се чувства особено добричка. И не ѝ харесва как Кент направи кавички с ръце, когато каза „ферма“. Само хора с ограничен речников запас правят кавички с ръце.

– С кого говориш по телефона? – пита тя.

– Клаус, бизнес партньор от Германия – отговаря Кент като човек, който изобщо не прави така.

– Sure – казва Елса.

Веждите на Кент потъват като кораби, пълни с вода.

– На важна ли се правиш, малката?

Елса свива рамене.

– Може ли тогава да говоря с „Клаус“? – предизвиква го тя и посочва телефона, като същевременно с това прави иронични кавички с ръце.

Които са като обикновените кавички, само че ги правят хората с по-добър речников запас.

– Мисля, че е време да изтичаш вкъщи при майка си – повтаря Кент малко по-заплашително.

Елса не помръдва. Посочва купичките.

– Отрова ли има вътре?

Кент свива юмрук.

– Ей, малката, слушай ме внимателно: бездомните кучета са вредители! А вредителите се убив...

Той си поема дъх раздразнено и се поправя:

– С тях човек се справя чрез отрова. Не може тук да обикалят вредители, а в гаража да има коли за скрап и други такива гадости. Това ще намали цената, затова някой трябва да премахне гадостите от този имот, така че гадостите да не намалят цената! – заявява той, сякаш прави това за всеобщ комфорт.

Но Елса долавя нещо зловещо в гласа му, когато казва „коли за скрап“, затова си проправя път покрай него, обзета от лоши предчувствия. Втурва се надолу по стълбите. Отваря със замах вратата на гаража и застива, усещайки туптенето на сърцето си с цялото си тяло. Коленете ѝ се удрят във всяко стъпало, докато се качва обратно.

– КЪДЕ Е РЕНО! КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ НАПРАВИЛ С РЕНО!? – изкрещява тя на Кент и размахва юмруци към него, но улавя само Клаус и така го мята по стълбите, че стъкленият дисплей и пластмасовият калъф се пукат и се спускат към мазето като миниатюрна електронна лавина.

– Ти луда ли си, мам... по дяво... ти съвсем ли откачи, малко изчадие? Знаеш ли колко струва този телефон? – вика Кент, след което разяснява, че телефонът струва осем хиляди крони, по дяволите.

Елса го информира колко много ѝ дреме колко струва. После Кент я информира със садистичен блясък в очите какво точно е направил с Рено. Защото Рено бил „понижаваща цената купчина скрап!“.

Елса знае. Защото в Уикипедия има статия за садизъм.

Втурва се нагоре по стълбите, за да извика татко, но се спира на предпоследния етаж. Брит-Мари стои на вратата. Сключила е неуверено ръце пред себе си и Елса вижда, че тя се поти. Носи сакото на цветя и голяма брошка, а от кухнята зад нея мирише на коледна храна. Розовото петно от пейнтбол почти не се вижда.

Елса разширява очи умоляващо.

– Не оставяй Кент да го убие, моля те, Брит-Мари, той ми е приятел... – прошепва тя.

Брит-Мари среща погледа ѝ и за секунда в очите ѝ се появява човечност. Елса я вижда. Но после отдолу се чува гласът на Кент, който вика Брит-Мари да слезе с още отрова. Тогава тя затваря очи съвсем за кратко, след което се превръща в обичайната мъпетска Брит-Мари.

– Децата на Кент ще идват утре. Тях ги е страх от кучета – разяснява тя решително.

Изглажда несъществуваща гънка в полата си и изтупва нещо невидимо от сакото си на цветя.

– Утре ще празнуваме Бъдни вечер традиционно. С обичайна коледна храна. Като цивилизовано семейство. Ние все пак не сме варвари като някои други – продължава тя сухо, като става съвсем ясно, че под „някои други“ има предвид „твоето семейство“.

После затръшва вратата. Елса остава да стои там, осъзнавайки, че татко няма да може да разреши тази ситуация, защото колебливостта не е особено надеждна суперсила точно в такива спешни случаи. Елса има нужда от подкрепление.

Чука на вратата повече от минута, преди да чуе влачещите се стъпки на Алф. Той отваря вратата с чаша кафе в ръка. То мирише толкова силно, че в чашата сигурно би могла да стои изправена лъжица, мисли си Елса.

– Спя – изръмжава той.

– Той ще убие Рено! – изхлипва Елса.

– Да убие? Никой нищо няма да убива. Това е просто кола, по дяволите – казва Алф, отпива глътка кафе и се прозява.

– Не е някаква си кола! Това е РЕНО! – крещи Елса, която вече не е на себе си.

Алф отново отпива от чашата. Но после гънките в крайчетата на очите му потръпват предпазливо, а главата му леко се накланя.

– Кой казваш, че щял да убива Рено? – пита той замислено.

– Кент!

Елса дори не успява да му каже какво има на задната седалка на Рено, преди той да остави чашата, да се обуе и да тръгне надолу по стълбите. Чува Алф и Кент да си крещят толкова свирепо, че се налага да си запуши ушите. Не разбира какво точно си викат, долавя единствено много ругатни, както и че Кент крещи нещо за права на обитаване и как не можело в гаража да има „ръждясали купчини скрап“, защото хората щели да си помислят, че всички в блока са „социалисти“.

Елса разбира, че по този начин Кент се опитва да каже „шибан идиот“. После Алф изкрещява „шибан идиот“, което е неговият начин да каже същото, защото той не увърта много. После Алф се качва тежко по стълбите с бесен поглед, мърморейки:

– Копелето е извикало някое друго копеле да изтегли колата.

– Знам! А воршът е на задната седалка! – казва Елса отчаяно.

Веждите на Алф се превръщат в две свъсени черти над ямите на очите му.

– Баща ти тук ли е? Видях скапаното му Ауди през прозореца.

Елса кима. Алф се втурва нагоре по стълбите, без да каже нищо повече, а малко по-късно тя и татко седят в Такси, въпреки че татко изобщо не иска.

– Не съм сигурен, че искам – казва той.

– Някой трябва да откара скапаното Рено обратно вкъщи – изръмжава Алф.

– Откъде ще разберем къде го е закарал Кент? – пита Елса, докато татко прави всичко по силите си да не изглежда толкова колеблив.

– Карам такси от трийсет години, мамка му – казва Алф.

– И? – тросва се Елса.

– И знам къде, по дяволите, да намеря едно изтеглено Рено! – тросва ѝ се Алф.

После се обажда на всичките си познати, които карат такси. А Алф познава всички, които карат такси.

Двайсет минути по-късно се намират в автомобилно гробище извън града, а Елса прегръща капака на Рено по единствения начин, по който човек може да прегръща едно облачно животно. С цялото си тяло. После вижда, че телевизорът на задната седалка се размърдва много недоволно, защото Елса не прегръща първо него. Но ако си почти на осем и забравиш ворш в Рено, то не се тревожиш толкова за ворша, колкото за горкия човек, който ще го намери.

Алф и доста дебелият скрападжия провеждат кратък спор за това колко ще струва да вземат Рено. После Алф и Елса провеждат много дълъг спор за това защо не е казала още в началото, че няма ключ за колата. После дебелият мъж започва да обикаля, да се чеше по темето и да мърмори: „Какво, по дяволите, виждали ли сте някъде един мотопед? Да му се не знае, мога да се закълна, че сутринта тук имаше мотопед!“. После той и Алф се пазарят колко ще струва да изтегли Рено обратно вкъщи. Накрая татко плаща за всичко.